Дечко Миланов
Мъртва хватка (5)

Пета глава
В задънена улица

Нападението на Хаджисотировата група предизвика нова тревога сред работниците от Държавна сигурност.

Експертизата установи, че намереният съсредоточен заряд, изтърван от нападателите при оттеглянето им, както и гилзите, са американско производство. Нямаше съмнение, че това са прехвърлени през границата бандити. Като се прибави и безрезултатното разследване на досегашните вражески прояви, на Коста му се събра твърде много.

И когато беше вече съвсем отчаян, защото секторният началник го заплаши със снемане от работа, една сутрин при него влезе началникът на Криминалната служба Рачев.

— Здравей, Коста! — поздрави той. — Какво си се замислил?… Научи ли за убийството в миньорското селище?

— Да, но подробности не зная.

— Снощи в тамошния аперитив един миньор, Арнаутина, се сбил пиян с някого и когато се опитали да ги разтървават, намушкал трима души с нож, между които и нашия милиционер. Оставил ги на място. При обиск у него намерихме взрив. Идва ми наум — не е ли извършил той и другите мръсотии в рудника?

— От къде на къде?

— Ти не знаеш какъв бандит е — бивш михайловист!

— Какъв е взривът?

— Амонит. От този, с който работят в забоите.

Коста се замисли, после махна с ръка.

— Несериозна работа! Откраднал го е да бие риба или пък да го продава на частници каменари.

— Както искаш!… — вдигна рамене другият и си излезе засегнат.

Но само след десетина дни той дойде отново, стовари на бюрото му три съсредоточени заряда, американско производство, от същите, които намериха при преследването на бандитите, и му тикна в ръцете едно писмо. В него се съобщаваше:

Една нощ видох как Арнаутинъ закопа у двора под дюлята нещо увито. Може би това има общо с престъплението му.

Патриот

Бележката беше написана на ръка със силно разкривени печатни букви. Създаваше се впечатление, че авторът й е слабограмотен човек.

— Вие правихте ли преди обиск на това място?

— Не.

Тези веществени доказателства решиха окончателно колебанията на Коста.

— Прехвърлете го в нашия арест! — нареди той.

След половин час двамата с Пешо разпитваха вече Арнаутина.

Той беше грамаден, як като бивол. Чело имаше само два пръста, което сплъстената му остра коса почти покриваше.

Чак на третия разпит подследственият помоли за цигара и като я изсмука жадно, въздъхна и заяви:

— Гражданино началник, ясно ми е, че заради това убийство ще ме сатърите. Но поне да призная и другото, ти да не ми тежи. Пък може би това да облекчи малко положението ми…

Той се отпусна на стола.

— Аз взривих извозната галерия, повредих вентилатора и запалих гатера в Борово!

Оперативните работници се спогледаха. Познатата разузнавателна треска, че разкриват нещо голямо, ги грабна.

— Защо си извършил всичко това?

— По нареждане на чуждото разузнаване.

— На кого конкретно?

— Кольо Карата.

— Този, изменникът от Вълчи дол?

— Да. При едно негово преминаване отсам той се свърза с мен.

— Как се е насочил към тебе?

— Това не знам.

— И ти от какви подбуди се съгласи?

— Брат ми е убит като полицай. Мен също не ме гледаха с добро око, затова и аз не обичам тази власт. Пък ми даваха и пари…

— Кой извърши нападението на подстанцията?

— Сигурно прехвърлени през границата хора.

— А убийството на главния геолог?

— Може би пак те.

— Имаш ли връзка с тях?

— Не.

— Ти самичък ли си действувал?

— В рудника — сам. В Борово — с този младеж, когото охраната на гатера уби — Петко Габеров.

— Как си се свързал с него?

— От негови земляци разбрах, че е опозиционер.

— Взрива откъде имаш?

— Амонита съм го задигнал от рудника, а другия Карата ми го даде.

Разпитаха го подробно и го свалиха в ареста. Коста запали цигара и се заразхожда възбудено.

— Как ти се струва, Пешо?

— Според мен — правдоподобно.

— Но нима ще се доверят те на такъв лумпен?

— А защо не?

— Защото ако в пияно състояние той убива, още по-лесно може да се раздрънка!

— А ти какво мислиш, че свестни хора ли ще им служат?

— Не знам… И това признание за такава сериозна работа без особен натиск…

— Мокър от дъжд се не бои…

Засмяха се. Съмненията на Коста се поразсеяха. Пешо предложи да се обадят на Казака и на секторния началник. Този път не се срамуваха да докладват…

Коста реши да направи някои проверки по показанията на Арнаутина. Преди всичко трябваше да се извърши следствен експеримент — възпроизвеждане на престъплението.

Отидоха първо в рудника. Арнаутина обясни подробно как е заложил взрива над крепежния материал в галерията и го е възпламенил. Къде се е укрил след това. През това време Коста непрекъснато щракаше с фотосветкавицата.

При вентилатора обаче арестуваният засече. Затрудни се да обясни и още повече да покаже как е причинил изгарянето на шалтера. Това отново разколеба Коста.

Положението се поправи при гатера. Арнаутина убедително възстанови картината на пожара. Но съмненията на Коста изчезнаха едва след няколко дни, когато наемателят на арестувания му донесе адресирано до хазаина му писмо. На пръв поглед обикновено писмо, но в него кодирано му се нареждаше да се яви на една среща.

Арнаутина дълго го разглежда.

— От кого е? — попита го Коста.

— Предполагам от Карата.

Разузнавачите устроиха клопка, мръзнаха цяла нощ, но на срещата не се яви никой.

— Сигурно е разбрал вече, че съм арестуван — обясни Арнаутина.

С това политическото следствие на убиеца приключи. Коста събра още малко свидетелски показания, оформи делото и го предаде на съда.

Би трябвало да се радва, а не изпитваше онова истинско, пълно вътрешно удовлетворение на разузнавача, когато е извел през много трудности, с много усилия една работа докрай. Имаше едно доброволно признание, което, доколкото възможностите позволяваха, беше проверено и документирано. Какво тогава го гнети?…