Дечко Миланов
Мъртва хватка (2)

Втора глава
Къде е главният геолог?

Дни наред Дамянов прехвърляше през ум всички свои роднини, приятели и познати, всички засегнати от народната власт, за да осигури хора по задачите на майор Кларк, но намери само един. Успя да го вкара на работа в рудника. Той, от своя страна, му откри втори.

Скоро обаче се убеди, че възможностите им са крайно ограничени. Нужни му бяха геолог, инженер, химик!

Все пак чрез двамата събра някои сведения за инженерно-техническия кадър. Повечето бяха млади хора, завършили у нас или в Съветския съюз, и комунисти. Но разбра също, че един от тях е безпартиен и дори получил образованието си във Франция. „Това е истинска находка!“ — каза си зарадван. И се зае да го проучи основно.

Неговите хора му донесоха, че се нарича инженер Златев, главен геолог на рудника… Главен геолог! Това значи, че разполага с карта за предварителните проучвания на залежите, знае приблизително запасите. Освен това чрез него може да се извършва голямо вредителство — да се прокарват проходки в пуста порода, да се сондира напразно…

Първоначалните данни за характера, за привичките му бяха обнадеждващи: нищо човешко не му е чуждо — обичал да си посръбва, не е безразличен и към жените…

Не беше трудно за един подпредседател на околийски народен съвет да се запознае с един геолог. Златев отсядаше с компанията си обикновено в аперитив „Байкал“. Веднъж Дамянов го свари там.

— Как са славните миньори? — подхвърли той, като минаваше край масата им.

— Заповядайте — да разберете! — покани го един.

Подпредседателят се спря, уж се колебаеше, но седна. И завърза разговор, като постоянно търсеше контакт със Златев — красив мъж с прошарена по слепоочията коса. Със задоволство констатира, че веднага привлече вниманието му.

— Другарю геолог, вие кога сте завършили? — обърна се към него.

— Тридесет и седма.

— А! Че и аз тогава. Къде сте следвали?

— Париж.

— Сериозно! — „изненада“ се докторът. — Аз пък в Берлин. Обиколил съм целия Запад, но най-вече съм бил в Париж… — Той остана няколко мига замечтан и продължи: — Лувър, Комеди Франсез… Пък ако щете и… „При Сюзан“…

— Бистрото на „Пигал“?

— Да… И вие навярно сте идвали в Германия?

— Естествено. Поскитал съм и аз не малко…

Двамата намериха общ език и веднага се понравиха един на друг.

— Много се радвам, че се запознахме! — каза на тръгване Дамянов. — Да срещнеш човек от онези години… Ще ми бъде приятно, ако се видим пак!

— На мен също.

— Ще изиграем един бридж. А и ще ви заведа, когато сте свободен, на язовира да половим шарани.

— Че и аз съм рибар.

— Сериозно?! — пак се „изненада“ докторът. — Тогава може да се каже, че вече сме приятели!…

Само за седмица докторът стана „запален“ въдичар. Купи си спининг, кошче, ловни наръчници и ръководства, запозна се с рибите и начина на ловуването им.

Всяка неделя отиваха за шарани на язовира или по планинските рекички за пъстърва. Любимата им тема на разговор обаче беше студентството, впечатленията от страните, които и двамата бяха посетили. За това можеха да разговарят с часове, особено за шумните бохемски компании, които и двамата, види се, бяха обичали.

Те запознаха и жените си. Заедно ходеха по ресторанти, на излети. Започнаха и домашни посещения. Докторът не се скъпеше…

Той искаше най-напред да привърже Златев към себе си. После почна да му подхвърля най-невинни въпроси, като умело създаваше поводи. Но геологът, който в други случаи проявяваше даже словоохотливост, отбягваше такива теми или просто деликатно премълчаваше. Дори в пияно състояние все така ревниво пазеше служебната тайна. Тогава докторът реши да действува иначе…

 

 

В едно неделно утро Дамянов откара семейството си на село и каза, че отива по работа в околията. Върна се обаче веднага и позвъни по телефона:

— Ало, инженер Диамандиева?… Безпокои ви доктор Дамянов. Моят приятел Златев ви моли веднага да дойдете у дома. Имал да ви съобщи нещо бързо и важно. Невъзможно му е лично да ви се обади.

— Идвам! — каза кратко жената и само след четвърт час почука.

Дамянов я покани в салона. Пътем я оглеждаше с нескрито възхищение, с алчен поглед и завиждаше на Златев.

— Докато пристигне Пиер, аз имам с вас един малък, деликатен разговор… — каза докторът, като вадеше от бюфета бутилка ликьор и наливаше на гостенката.

Започна отдалеч — с подценяване на интелигенцията у нас, с безперспективност на стремежите й… Но не разчиташе на тази „обработка“. И скоро се убеди.

— Дамянов — прекъсна го химичката, — не ми се нрави такова предисловие… Какво всъщност искате да ми кажете?

Той направи лека гримаса, загаси нервно цигарата си и като се изви цял към нея, намисли да хвърли решаващия коз:

— Тогава като близки да говорим направо, делово. Предлагам ви една изгодна сделка: срещу солидно заплащане да ми предавате сведения от обогатителната фабрика. За какво са ми, не е важно за вас…

Диамандиева го изгледа отначало изненадана, слисана, сякаш не можеше изведнъж да проумее. А когато всичко стигна до съзнанието й, обля я гъста червенина и тя каза гневно:

— Вие затова ли сте ме поканили?!… — И се надигна.

Но той властно натисна рамото й и процеди студено, сухо:

— Съжалявам, че трябва да ви покажа нещо…

Стана, отиде в кабинета си. След малко се върна с няколко снимки и мълчаливо й ги подаде.

Жената хвърли кратък поглед и смъртно пребледня: бяха факсимилета на нейното предложение за нова технология на извличане редкия елемент от рудата.

— Откъде имате това? — попита с убит глас.

— От моя почтен дом, който аз така великодушно бях предоставил на приятеля си за любовните ви срещи…

Да, спомня си: черновата бе нахвърлила след едно хрумване у дома въпреки забраната и я отнасяше в лабораторията. Срещнаха се преди това с Пиер и този подлец, докторът е отворил чантата и…

— А ако не приема предложението ви?!

— Ще отидете в затвора — другарите от Десето не се шегуват с тия неща!… Освен това направил съм ви и някои пикантни снимчици: получи ли ги мъжът ви, този страшен Отело, направо ще ви заколи!…

Тя дълго мълча смазана.

— Пиер има ли пръст в цялата тази мръсотия? — попита с глуха въздишка.

— Естествено не. Откажете ли, ще злепоставите и него!…

Това я сломи окончателно. Написа като автомат продиктуваната й от Дамянов декларация за сътрудничество, съобщи му исканите сведения и изслуша сякаш насън нарежданията. Тръгна си със сведени рамене.

 

 

Телефонът в стаята на Коста иззвъня.

— Другарю Лазаров, Дамянов ви безпокои! Мога ли да дойда за малко при вас?

— Заповядай!

След двадесетина минути на вратата боязливо се почука и очилата на доктора блеснаха. Макар да си налагаше спокойствие, не малко усилия му струваше да преодолее вълнението и страха. Това беше опасна игра. Но инициативата обикновено има решително предимство…

Коста го покани да седне.

— Какво те носи насам?

Дамянов запуши и отговори бавно:

— Не знам какво да мисля, може би напразно ви тревожа, но съм длъжен да съобщя… Вчера, както всяка неделя, бяхме с инженер Златев на язовира за риба. По едно време аз го оставих и заминах за селото на жена си да прегледам кошерите. Като се върнах — няма го. Помислих, че си е тръгнал с автобуса, но се оказа, че не е.

— И какво предполагаш?

— Просто не зная.

— А ние би трябвало да допуснем най-лошото, а? Например че е духнал през границата?…

— Не е изключено…

— Основания?

— Кой го знае — скитал е на Запад, френски възпитаник е…

— И ти си скитал на Запад, при това си германски възпитаник, пък още си тук.

— Остави, моята закалка е друга.

— Знам, знам… — прекъсна го с лека ирония Коста. — Ти кои рибари видя край язовира?

— Всичките не познавам.

И му съобщи няколко имена.

— Благодаря ти, Дамянов!

— Моля ти се — патриотичен дълг!

Докторът напусна стаята и като прескачаше по две стъпала стълбището, излезе от службата. Малките му очички лукаво, доволно святкаха зад очилата.

Коста седеше замислен, обезпокоен. Главният геолог!… Ако действително е избягал, той може да съобщи много ценни сведения на врага!… Трябва да се действува! Извика Пешо.

— Бързо в рудника! Подробна кадрова справка за Златев. С кои е дружал. И най-важното — до какви секретни материали е имал достъп.

Пешо тръгна веднага. Коста замина за язовира. Разпита подробно рибарите на ТКЗС-то, въдичарите, ловували в неделя, но никой нищо определено не можа да му каже. Видели ги двамата, когато пристигнали. После привечер Дамянов разпитвал за него.

Пешо също не донесе нищо особено. И преди, и след Девети септември Златев се проявявал като аполитичен. Способен инженер-геолог, лично открил няколко находища, за което е награждаван. Добър организатор. Честен. Макар и малко бохем, привързан към семейството си…

— Дотук мъгла! — каза с въздишка Коста.

Случката действително остана загадка.

Но след няколко дни им съобщиха, че рибарите на язовира уловили в мрежата си труп с привързан към него камък. Коста взе лекар и излетяха.

Край брега вече се трупаше народ.

Трупът беше силно подпухнал, но все пак се познаваше, че е инженер Златев. И паспортът му потвърждаваше това.

Лекарят се зае с прегледа. Коста се осведоми от рибарите къде точно са го извадили и ги накара отново да претралят това място. Нищо особено не намериха. Тогава той извика от града двама леководолази от ДОСО. Повече от час те претърсваха, но откриха само еднодневката и кошчето на Златев. Улики обаче нямаше.

Обследваха и брега наоколо. Разпитаха отново всички рибари и задържаха по съмнение един.

Пешо замина за селото на Мария. Коста се върна.

С пристигането си отиде у дома на Златев. Жена му беше съсипана. Посрещна го разплакана и дълго не можа да се успокои.

— Какво мислите, другарко Златева — попита я с горест разузнавачът. — Кой може да е посегнал на него?

— Просто не знам.

— С колко пари замина?

— Може би петдесетина.

— Толкова намерихме и в портфейла му… Тогава… да е имало някой, с когото да са се мразели, преследвали?

— Пиер нямаше неприятели — всички го обичаха.

— Извинете, но да допускате някой… от ревност?

— Пиер имаше увлечения, но авантюри, глупости не е вършил.

— Казвате, че не е имал неприятели, но може би пък някой „приятел“?… — пошегува се мрачно Коста. — С кого дружеше?

— Най-близък тук му беше Дамянов.

— Някакви особени взаимоотношения?

— Нищо, освен това, че ни даде назаем пари за вноската в БИБ.

Коста се върна в службата. Позвъни на два пъти у дома на Дамянов и когато разбра, че е излязъл, отиде у тях.

Посрещна го синът му.

— Баща ти тука ли е?

— Отиде за малко до читалището.

— Ще го почакам.

Влязоха в салона. Той седна на един от фотьойлите и запуши. Взе от масичката албума и го запрелиства. Спря внимание на една снимка.

— А, че ти си бил рибар! — похвали той малкия. — Я ми кажи каква най-голяма риба си хващал?

— Един килограм. Шаран.

— Сериозно!?… Покажи ми въдицата си!

Момчето му я подаде с гордост.

— Чул съм, че и баща ти бил опасен рибар… Я да видя и неговия екип!

Синът донесе всичко: спининга, кошчето, еднодневката, кутията с въдици, конци, блесни. И… ножа! Коста внимателно го огледа. Помоли малкия за чаша вода и през това време взе размерите му.

Едва върна всичко, и домакинът пристигна. Като ги видя, той се сепна поизненадан и принудено се усмихна.

— О-о, другарю Лазаров, на какво дължа удоволствието?

— Хм, то едно удоволствие!…

Докторът седна на другия фотьойл.

— Дамянов, ти имал ли си някакви взимания-давания със Златев?

— Какви например?… Ах, да, заех му пари за апартамента.

— Нещо да ти е подписвал?

— Разписка.

— Как, но нали сте приятели?

— Това са парични отношения, и то за немалка сума.

— Мога ли да я видя?

Дамянов я донесе. Нищо особено, с изключение може би на това, че изразът „назаем“ липсваше.

— Ще ти я върна в службата.

— Ама… ще ходя ли там?…

— Налага се да напишеш показанията си.

Като пристигнаха, Коста извика Лили, предаде й разписката с папка документи и леко й намигна. Тя само кимна глава.

Върна се след малко и му я остави. Беше я фотографирала.

Докторът довърши показанията си. Снеха му пръстовите отпечатъци и го освободиха.

Прехвърляше вече полунощ. Тежкият ден беше сломил Коста. Но тъкмо се готвеше да си върви, в двора избумтя Цюндапът. Върнал се бе Пешо — също грохнал, мокър като мишка, измръзнал. Проверката потвърждаваше, че в деня на убийството Дамянов действително е ходил на село. Беше се отбивал в селсъвета, разговарял с някои хора.

— Ако е замесен в тази история, това е хубаво алиби! — каза с въздишка Коста.

 

 

Тревогата обхвана Дамянов. Където и да отидеше, тя го съпътствуваше неотлъчно. Споменът за това убийство го преследваше. Всяка нощ сънят му го възпроизвеждаше.

 

 

Ето, пристигат със Златев на язовира. Слънцето вече искри в него. Избират едно закътано място и хвърлят въдиците. Този път им върви.

Към девет часа той закрепва на колче пръчката и приближава своя приятел.

— Ела да клъвнем и ние малко! — казва му и започва да вади закуска от еднодневката.

Докато се хранят, подхваща разговор за политиката.

— Не ти ли се струва, че от известно време положението се затяга и така, както се създават поводи за местни войни, може да избухне световен конфликт като нищо?

— Едва ли. Американците не са готови за това.

— Напротив, те имат по-голяма авиация и флота от Съветския съюз.

— Но с ракетното въоръжение са изостанали, а то сега е решаващо.

— Те също имат успехи в тази област. И ние с тебе лично трябва да се замислим върху последствията от една неблагоприятна за нас война!…

— Какво искаш да кажеш? — изглежда го озадачен Златев.

— Пиер, ние сме добри приятели и да говорим откровено. Нима ти си доволен от положението си?

— Защо? Не живея лошо.

— А можеш да живееш десет пъти по-добре — Да имаш много пари, къща, кола, вила, удобства…

— Ти имаш всичко това. И да не си нещо недоволен?

— Недоволен съм, защото не са ми го дали комунистите.

— А кои?

— Други, които могат да дадат същото и на теб.

— Кои са те и на каква цена?

— Американците. Срещу сведения за рудника.

Златев го гледа слисан.

— Какви са тия просташки шеги?

— Говоря сериозно. Сведенията ще предаваш на мен, а парите ще получаваш от мен.

Златев дълго го наблюдава; все още му се струва, че това е игра. Но неговите очи го стрелкат строго зад очилата със златни рамки.

— При мен не си познал! — отговаря твърдо Пиер.

— Защо?

— Защото предател на родината си няма да стана.

— Но ти си културен, фин човек, завършил си на Запад. Нима можеш да се примириш с всичко тук?

— Това не ми пречи да бъда патриот. А от болезнени, кариеристични амбиции не страдам.

— Значи това е твърдо решение?

— Да!

— Всъщност ти би трябвало да се чувствуваш малко задължен на американците, защото ти услужиха…

— Не разбирам — гледа го с недоумение Златев.

— Парите, които ти дадох за апартамента, са на американското разузнаване…

Златев го изглежда с изненада и отговаря рязко:

— Може да са на патагонското разузнаване, аз съм ги взел от тебе назаем и ще ти ги върна!

— Това не променя нещата.

— Не ме шантажирай евтино! Ти си уж умен човек защо си се оплел в такава долна работа?

— Аз съм си добре, но гледай ти да не станеш зле! — заплашва го със зла ирония той. Очите му святкат зад очилата.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че не само с парите, но и с други неща ти си в ръцете на американското разузнаване!

— Любопитно с какво?

Той изважда от портфейла си пикантните снимки с химичката.

— Дамянов, ти си бил голям мръсник!… — казва възмутен Златев. После се усмихва сухо, иронично: — Сложете си ги с американците в рамка и си ги окачете за спомен…

Прибира нервно въдицата и еднодневката си.

— Закъде се стягаш? — пита го той.

— Ще се махна. Противно ми е да гледам йезуитската ти муцуна!

И закрачва край брега.

— Стой! — извиква властно той. — Не сме довършили още разговора. Имам да ти покажа още нещо — аз съм предвидлив човек, подсигурил съм се!…

Златев спира, поколебава се, но се връща.

— Да видим! — И сяда.

Той донася от колата миниатюрен портативен магнетофон. Ролките се завъртяват и Златев чува собствения си глас. От изненада и объркване занемява.

„… Открихме нова жила — цяло съкровище! Просто готов концентрат. За експлоатацията й пробиваме квершлаг на хоризонт осемстотин и шестдесет…“ — меле надебеленият му пиян език.

Той го наблюдава със сардонична усмивка. Спира магнетофона. Стоят мълчаливи, като си хвърлят враждебни погледи.

— Как сте записали това? — пита с глух глас Пиер.

— В „Байкал“, където обикновено пиеш с колегите си, с помощта на келнера полицай Гошо и ей тази играчка, маскирана във вазата… И други неща има!…

Златев закрива очи с ръка. Дълго стои така. После вдига глава.

— Ти си голям комбинатор, но това ще ти счупи главата! — казва с усилие. — Всъщност в избръщолевеното от мен няма никакви конкретни данни. А за друго може да ме шантажираш. Но дори да е така, аз предател няма да стана. Предпочитам да излежа в затвора вината си за неволно издаване на държавна тайна!

— Не върши глупости, Пиер! — горещо го прекъсва той. — Ще съжаляваш!

— Аз не, но ти сигурно ще съжаляваш!…

— Какво мислиш да правиш?

— Много просто: ще отида да съобщя в Държавна сигурност. Това съм задължен по закон. Но за тебе ще го направя с удоволствие заради изиграното доверие…

Отново грабва багажа си и решително тръгва.

— Стой! — изсъсква той, като се оглежда. В същия миг в ръката му блясва пистолет.

Златев спира за миг, изглежда го спокойно, с презрение и продължава.

Той се затичва след него, изважда с трепереща ръка големия си туристически нож и като стиска очи, замахва… Сетне с трескава бързина дотътря трупа до отвесната скала, бутва го в язовира. Стои миг над скалата, загледан тъпо в мястото, и сяда да се съвземе. Вие му се свят, гади му се…

 

 

И така всяка нощ. Всяка нощ той убиваше, от това сърцето му постепенно закоравяваше, превръщаше се в сърце на рецидивист, но страхът му не намаляваше.

Фактите говореха, че се работи за изясняване на убийството. От село му съобщиха, че Виденов е ходил там, сигурно да проверява показанията му. Ами това изследване на ножа от Коста? Ами пръстовите отпечатъци? Къде може да е оставил следи?… Изтръпна — върху спининга на Златев! Съвсем не е изключено!…

Веднага седна в колата и отлетя на язовира. Потърси го. Сърцето му се вледени — няма го!… Беше го затрупал в едно по-далечно деренце; изрови всичко наоколо — нищо!… „Значи те са го намерили!… Трябва да предприема нещо, да отклоня вниманието от себе си!“

Само след три нощи в един от горските обекти пламна пожар. Гатерът и дървеният склад изгоряха до основи.

Дамянов веднага се осведоми как е извършен палежът. Единият от нападателите привлякъл вниманието на пазача, отдалечил го от поста му, но бил убит. В това време другият успял да даде огън на гатера и побягнал. Все пак работниците задържали някакъв човек.

Това хвърли в нова, още по-голяма тревога Дамянов. Кой е заловеният — действителен участник ли или случаен минувач? И ако е действителен — какво представлява?… Той се бе уговарял само с убития…

Две седмици прекара в напрежение. До късно се ослушваше дали не хлопва вратата. От време на време ставаше и се разхождаше из хола, непрекъснато пушеше. Жена му питаше разтревожена какво му е. Той се оплакваше от главоболие и за очи пиеше кофенал. Главата му действително се пръскаше, само че от мисли…

 

 

Тази вечер в „Славянска среща“ имаше младежко увеселение. Коста разпитва до късно двамата арестувани и се забави. Мина през ресторанта, като поздравяваше със закачки многобройните си познати, и влезе в градината. До входа забеляза капитан Колев от заставата с компания.

— Помага бог, благочестиви християни! — поздрави той. Отговориха му със смях. — Вие защо сте до вратата — от пожар ли се страхувате?

— Няма място — каза едно от момичетата.

— Така ли? — Той се огледа и извика минаващия келнер. — Маса за „околийския пристав“!

— Веднага! — отговори чинно онзи и кой знае откъде, измъкна една маса, пренесе я над главата си в центъра на градината, хвърли ловко чиста покривка. Тутакси изникнаха и столове и компанията се настани.

— Това е да си „на власт“! — подхвърли една от девойките.

Поръчаха сливова. Коста отпи и млясна с уста като стар алкохолик. Всъщност той не пиеше особено, но обичаше компаниите. Когато засвириха танго, отиде на една близка маса и се поклони с театрална вежливост.

— Поздравени сте от мен… А прелестният секретар на ДСНМ ще благоволи ли да танцува с един редови?

Стана с усмивка стройна девойка с дълга черна коса.

— Специален поздрав от Савата!…

— Благодаря! — отговори тя развълнувана.

— А защо се изчерви?

Той се засмя, от което девойката още повече се изчерви.

— Какъв си!…

— Слушай, Нина, защо не взема да ви оженя аз. Виждам, че вие нищо няма да направите — само се изтезавате от разстояние.

Отведе я до мястото й. Наля си на тяхната маса и като се чукна, върна се при компанията си.

Наблизо съгледа Анчето, аптекарката… „Ех, че се е издокарала — царица! — каза си той. — И хубава, дявол да я вземе!…“

Тя също му хвърляше крадливи, пламенни погледи.

Следващия танц Коста я покани. След това втори път. Тя леко се докосваше и го стрелкаше с очи. От топлия въздух и ракията, от нейната близост кръвта му кипна.

Премести се на тяхната маса. Забавляваха се до късно и той пожела да я изпрати.

Тръгнаха си. Градът тънеше в сън. Само тук-там още избухваха весели подвиквания, ситен момински смях и всичко отново притихваше.

Свърнаха към тях. Кавалерът й я хвана подръка, после през кръста. Тя внимателно се освобождаваше.

Спряха под някакъв балкон. Той я привлече и поиска да я целуне; девойката се бранеше.

— Коста, ти си пиян!

Но той я обхвана със здравите си ръце и започна горещо да я целува…

Срещнаха се още две вечери. На третата Коста отиде у тях.

… Докато почиваха след това уморени, тя го прегърна и с нотка на тъга каза:

— Симпатичен си, много ми харесваш, но няма да те имам често.

— Защо?

— Работата ти е една такава… сериозна, кога ще намираш време за мене?

— А, ще търся.

— Не ми се вярва много, особено пък след тия истории: убийство, пожар… Какво стана, разкрихте ли ги? Цял град говори за тях…

— Няма неразкрити престъпления.

— Но знаете ли вече авторите?…

Коста излезе на разсъмване и отиде направо в службата. Някакво неприятно, лепкаво усещане го гнетеше. Чувствуваше се омърсен и малко обезпокоен. Какво беше това подпитване за тяхната работа: обикновено женско любопитство или специален интерес?…

Но работата го увлече и той забрави за Анчето. Получи се резултатът от експертизите.

Върху спининга на Златев нямаше никакви дактилоскопични следи.

И съдебномедицинското заключение не ги насочи към определени изводи — предвидливият бандит просто е разпрал гърба на жертвата си: иди разбери по една десетсантиметрова рана точно с кой нож е направена.

Кошчето и еднодневката също не дадоха резултат — в тях бяха сложени камъни, за да потънат, и никакви отпечатъци.

Изобщо убийството остана загадка.

Пожарът също. Задържаният около гатера човек до този момент не беше направил никакви признания…

И друг път са имали тежки случаи, но подхванат оттук-оттам и все се открие някъде просвет. А сега — пълна тъмнина. Коста се чувствуваше отвратително…