Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (34)

Глава тридесет и трета

Барон и баронеса Уилмингтън, Чарлз, Филип, Фиделити, маркиз и маркиза Дьо Сен Кентен седяха край тежката, полирана и отрупана с блюда маса в трапезарията на Уилмингтън Хол. Вечерята беше към края си и разговорът се въртеше около незначителни неща, за да се отклони неизбежно, към темата, която Ан Уилмингтън обозначаваше с израза „тази нескончаема работа“.

— Струва ми се — каза маркиза Орор Дьо Сен Кентен, — че е много мило от страна на мосю Пиърпойнт да даде бал в наша чест. Не мислиш ли, Гастон?

— Да, да, наистина — потвърди маркизът. — Надявам се, че няма да имаме затруднения с отпътуването за Англия. Колко жалко, че е избрал тъкмо вечерта преди нашето заминаване.

— Всичко ще бъде наред — увери ги Едмънд. — Ще се върнем рано сутринта. Ако Йоркби беше по-близо, бих предложил да се върнем още същата вечер, след бала, но тъй като е доста далече…

Той вдигна рамене, за да покаже, че подобно предложение би било трудно изпълнимо.

— Трябва ли и аз да идвам? — осведоми се Чарлз. — Не може ли да остана и да помагам на чичо Филип на корабите?

— Струва ми се, че повече ще му пречиш, отколкото да му помагаш.

— Чарлз може да ми помогне — каза Филип на брат си и се усмихна на момчето, което го погледна с огромна благодарност.

— Добре, добре — съгласи се Едмънд. — Остани тук.

— Какво мислите да облечете? — обърна се Орор към Фиделити.

Не получи отговор и повтори въпроса си.

— Не зная, мадам — отвърна Фиделити. — Мисля, че ще е по-добре да си остана тук.

— Да останете тук? — извика маркизът. — Но аз смятах да си запазя всички танци във вашето бално тефтерче!

— Не го мислиш наистина, нали? — възкликна Ан Уилмингтън. — Всички ще са разочаровани, ако не дойдеш!

— О, да! — присъедини се Орор. — Ние с Гастон много ви обикнахме. Трябва да дойдете на бала. Поне заради нас. Ще ни липсвате, когато си заминем.

Фиделити погледна през масата към филии, но не получи подкрепата, на която тайничко се бе надявала. Той й отправи ленива усмивка.

— Прави са, скъпа — рече Филип. — Хубаво ще е да си облечеш някоя разкошна рокля и да бъдеш красавицата на бала.

— Виждаш ли? — засмя се и Едмънд. — И Филип иска да идеш. Като че ли нямаш избор!

— Нямам — съгласи се Фиделити. — Като че ли наистина нямам.

Когато вечерята свърши, баронът с баронесата и семейство Сен Кентен отидоха да се поразходят из градината, Фиделити запита Чарлз дали не знае къде е Филип.

— Мисля, че е в библиотеката, Фиделити — отвърна Чарлз. — Баща ми ми подари нов кон, искаш ли да го видиш?

Тя се усмихна.

— Благодаря, Чарлз, може би утре. Точно сега трябва да поговоря с чичо ти Филип.

Чарлз си отиде, а Фиделити се отправи към библиотеката. Не почука, а направо бутна тежката дъбова врата и намери Филип, седнал на бюрото на Едмънд. Пред него лежеше разтворена някаква книга. Пламъчетата на свещите в свещника на бюрото потрепнаха от отварянето на вратата. Той се обърна.

— Нали не възразяваш, ако вляза? — попита плахо тя от прага.

— Изобщо — сви рамене Филип. — Мога ли да направя нещо за тебе, или си дошла да си избереш книга за четене?

Тя хвърли поглед към стаята, облицована с тъмна ламперия, по чиито стени се редяха чак до тавана полици, изпълнени нагъсто с книги. Всички бяха донесени от Англия при едно или друго пътуване, и стояха грижливо завити, за да не се повредят тежките им кожени подвързии.

— Дойдох да говоря с тебе — каза тя.

Филип затвори книгата, която четеше, стана, сложи я в калъфа, оставен на черната мраморна камина, и я пъхна на мястото й. Върна се при бюрото и седна пак на стола, а тя седна пред него на ръба на бюрото.

— Защо се присъедини към останалите, когато казах, че не искам да ходя в Йоркби?

Той вдигна рамене.

— Мисля, че няма причина да не ходиш. Освен ако те е страх да отидеш.

— Не ме е страх. Няма какво да ме уплаши. И ще ида. Ще ида и ще видиш, че там няма нищо и никой, който да означава нещо за мене.

— Страх ме е, че няма да видя нищо такова. Не чу ли какво говорихме на вечерята? Аз няма да ходя в Йоркби. Отплаваме на следващия ден. Трябва всичко да е готово, за да тръгнем веднага щом семейство Сен Кентен се върнат от бала.

— Тогава защо да отивам? Ако отида на тоя проклет бал, за да ти докажа нещо, как ще ти го докажа, ако не си там?

Тя започна да се ядосва, а спокойствието на Филип само я раздразни още повече.

— Няма защо да ми доказваш нещо — рече той. — Само трябва да направиш избор. Заминавам точно след бала и ще имаш шест месеца, за да размислиш, преди да се върна. Няма смисъл да избягваш общуването с Пиърпойнт поне пред хората, така ще можеш по-добре да прецениш.

— По дяволите, Филип! Колко пъти да ти казвам…

Почукване на вратата прекъсна думите й.

Тя стана и се приближи към камината, с гръб към вратата, за да изглади чертите си и да задиша малко по-спокойно.

— Влез! — извика Филип.

Едното крило на вратата се отвори и вътре надникна Роуз.

— Извинявайте, мастър Филип — рече тя, — нейна милост баронесата и мадам Дьо Сен Кентен искат да видят госпожа Фиделити заради роклята.

Фиделити изви глава.

— Сега идвам, Роуз.

Прислужницата излезе и тя се обърна към Филип:

— Не сме свършили разговора.

Филип се наведе напред, без да става от стола.

— Има ли смисъл да говорим повече? Знаеш чувствата ми към тебе. Искам ти да си щастлива, а това може да стане само ако си с мъжа, когото наистина обичаш. Трябва само да решиш кой е този мъж.

Фиделити не отговори. Почувства се виновна, защото любовта на Филип към нея беше невероятно чиста и лишена от егоизъм, докато нейните чувства бяха извънредно объркани и неясни. Излезе от стаята, без да посмее да го погледне.

Уилмингтън Хол кипеше от приготовления за две събития — едното беше балът в Йоркби, а другото — заминаването на Филип и семейство Сен Кентен за Англия.

Шивачките на лейди Уилмингтън бяха дошли веднага щом им съобщиха за предстоящия бал, и бяха донесли колекциите си от малки кукли, облечени с най-новите модели рокли. Дамите щяха да си избират облеклата по дрехите на куклите, а шивачките щяха да ушият по тяхна мярка предпочетения модел.

Фиделити реши да се спре на модела от черен сатен с фина златиста дантела, която да ляга като паяжина върху цялата рокля. Ръкавиците, ветрилото и обувките й щяха да бъдат черни, избра и чорапи от черна коприна със златна бродерия.

— Защо черно? — попита Роуз, разглеждайки скицата, която шивачката беше дала на господарката й.

— А защо не? — сви рамене Фиделити.

— Черното е тъжен цвят. А мастър Скайлър обича… — Роуз се изчерви и спря, виждайки какъв поглед й хвърля Фиделити. — Но вие изглеждате добре във всякакъв цвят — побърза да каже тя.

Най-мъчителни за Фиделити бяха нощите, които се бе надявала, че ще прекарва с Филип. Искаше да събере спомени, които да пази през шестте месеца, докато Филип е в Англия. Но той не идваше при нея, не даваше и най-малък знак, че ако тя иде при него, ще я приеме с радост. Страхуваше се да го посети без покана; страхуваше се, че може да я отблъсне. Лежеше будна с часове, слушайки хъркането на Роуз, и гледаше как ивицата светлина под вратата на Филип най-накрая угасва. Струваше й се, че времето едва-едва се влачи, но балът в Йоркби дойде някак ужасяващо бързо, водейки след себе си деня, в който Филип щеше да отплава за шест дълги месеца.

Беше почти обяд, когато Едмънд и Ан Уилмингтън, Орор и Гастон Дьо Сен Кентен, също и Фиделити, отплаваха към Йоркби. Бяха облекли дрехите, с които щяха да вечерят там, а прислужниците носеха балните костюми, които трябваше да облекат след вечеря. Филип и Чарлз оставиха за малко товаренето на корабите и дойдоха да ги изпратят.

Всички се качиха в лодката на Уилмингтън, с която трябваше да отидат в Йоркби. Докато двете дами се наместваха удобно, а господата наглеждаха как се настаняват слугите и дали дрехите няма да се измачкат, Фиделити остана назад, за да говори с Филип.

— Сигурен ли си, че няма да оставиш корабите за няколко часа? — примоли се тя отново.

— Нали вече ти обясних…

— Да, да, обясни ми, че трябва да наглеждаш товаренето на корабите — довърши изречението Фиделити. — Но не мисля, че това е цялата истина. Защо да не остана, действително мога…

— Не — прекъсна я сега Филип. — Иди и се забавлявай, скъпа. Ще съм много зает, за да ти обърна внимание, дори да останеш тук.

Тя още се помайваше и накрая Филип я погледна въпросително. Тогава Фиделити промърмори под нос:

— Добре де, няма ли поне да ме целунеш за довиждане?

Филип я изгледа с малко съмнение.

— Наистина ли искаш, или само ти трябва база за сравнение?

Тя се изчерви.

— Не заслужавам това, Филип.

— Не, извинявай. — Той се наведе и я целуна бързо по бузата. — Довиждане, Фиделити.

Почака още малко, но Филип се обърна да каже нещо на брат си и Фиделити разбра, че няма какво друго да си кажат за момента. Чарлз й подаде ръка, тя я пое и се качи на борда.

Когато лодката се отдели от брега и тръгна нагоре по течението на реката, управлявана от гребците на барона, Фиделити се надигна над рамото му и хвърли последен поглед към Филип, но той вече бе изчезнал. Сигурно веднага се беше върнал на корабите. Не изчака да ги изпрати и тя разбра, че ако го остави заради Скайлър, той няма да я чака, а ще си тръгне пръв.

Както повечето плантаторски домове покрай река Йорк, и къщата в имението Йоркби гледаше към реката, която беше главният източник на прехрана. Беше построена във форма на буквата L, солидна и не особено красива. Полегат покрив увенчаваше двуетажния градеж.

Гостите от Уилмингтън Хол слязоха на брега и бяха посрещнати от лейди Пиърпойнт.

Недоволна себе си, Фиделити се насили да не показва гнева си спрямо тази жена, породил се още когато бе научила за пръв път, че Скайлър се е продал заради парите й.

— Лейди Уилмингтън! Лорд Уилмингтън! — възкликна домакинята, чиято кръгла фигура бе облечена в рокля от бляскава златистозелена коприна.

Тя се усмихна на семейство Сен Кентен и повтори пред тях неуверения реверанс, който Фиделити я бе видяла да прави пред краля в Лондон.

— Мадам, мосю, щастливи сме да ви приемем в нашия дом.

Съзнавайки, че не може да отмине без внимание петата гостенка, така добре позната й от Лондон, тя удостои Фиделити с кратко кимване:

— Добър ден, госпожо Феърфакс — и я измери с поглед от глава до пети и обратно.

Фиделити не пожела да направи реверанс пред нея и се ограничи да й върне кимването:

— Добър ден, госпожо.

Липсата на респект, проявена от Фиделити, като че ли ядоса лейди Пиърпойнт, но когато видя Роуз, застанала малко зад нея, тя се ококори.

— Роуз — възкликна баронесата изненадана, — какво правиш тук? Скайлър каза, че те е пратил да помогнеш на някаква стара приятелка…

Тя погледна отново към Фиделити, после към Роуз, после пак към Фиделити, вирна презрително брадичката си и с червени петна, избили внезапно по бузите и, се обърна към почетните си гости.

— Моля, влезте — покани ги тя. — Моля. Сигурна съм, че ще искате да се запознаете с другите гости, преди да…

Докато баронеса Пиърпойнт продължаваше да бърбори, Фиделити и Роуз се спогледаха. Роуз изкриви лице също като баронесата, а Фиделити се изкикоти против волята си. Лейди Пиърпойнт, която съпровождаше семейство Сен Кентен, вървейки на две-три крачки пред тях, усети, че й се подиграват, обърна се и ги изгледа ядовито над месестото си рамо.