Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (19)

Глава осемнадесета

— Никодимъс — прошепна Фиделити.

Искаше й се да избяга, но видът му я смрази. Не можа да помръдне от мястото си.

— Добър вечер, женичке моя — ухили се той, обърна се към Барбара, поклони се и й целуна ръка.

— Но как… как… — заекна Фиделити.

— Не умее много добре да се изразява, нали? — запита Барбара.

— Никога не я е бивало — отвърна Никодимъс.

— Сигурно искаш да разбереш как съм узнала, че си омъжена. Много просто. Внуших ти да наемеш Пег за камериерка и ти го направи. Защото бях много добра твоя приятелка. — И Барбара се изсмя подигравателно. — Пег беше сигурна, че искаш да ме изместиш в леглото на краля, и всеки път, когато той те посещаваше, тя дотичваше при Мати да й разкаже всичко с най-малки подробности. Веднъж като те чула да разказваш на Чарлз как си избягала от мъжа си, тя си помислила, че си романтична авантюристка, и разказала и това на сестра си. Ти сама си сложи примката на врата.

— Какво ще правите с мене? — запита Фиделити, изплашена от злобата, която се четеше по тези две лица. — Ако ми направите нещо, кралят ще ви накаже.

— Да, да — продължаваше нетърпеливо Барбара. — Пег казала на Мати, че кралят е обещал да те закриля. Чарлз може да бъде толкова галантен… когато има защо. Ще разбереш, че добрите му намерения се изпаряват, когато се наложи да вложи повече усилие в изпълнението им.

Фиделити погледна Никодимъс, който бавно пристъпваше към нея.

— Няма да се върна при тебе! — извика тя. — Няма пак да ти бъда жена!

— Не бих те взел, дори да ми паднеш на колене — изръмжа той. — Откакто се ожених за тебе, все едно че си вързах воденичен камък на врата.

— Тогава защо те е грижа за мене?

Той пристъпи, хвана я през кръста с месестата си червена ръка и я притегли внезапно към себе си.

— Защото беше красива и исках да имам нещо свежо в леглото след онова студенокръвно, равнодушно, кокалесто същество, каквото представляваше покойната ми пуританка. Ожених се за тебе, защото те желаех.

Приближи лицето си до нейното и тогава тя го заплю точно под лявото око. Той изрева страшно, блъсна я назад и с все сила я удари по лицето.

Докато отлиташе настрана, Фиделити чу как Барбара възкликва стреснато. Никодимъс скочи пак към нея и отново я удари. В свинските му очички светна оня свиреп пламък, който бе видяла в деня, когато умря Джейми Бойър. Фиделити разбра, че той иска да я убие, и запълзя отчаяно по-далече от яростните му ръце. Като зърна как бърка в жакета си и изважда оттам зловеща лъскава кама, тя нададе отчаян истеричен писък.

Барбара се опита да го отдалечи от нея.

— Спри, спри, глупак такъв! — викна тя. — Трябва ни жива!

Тя увисна на ръката му и в края на краищата успя да го дръпне по-далече и да му отнеме камата.

Фиделити се отпусна на пода до стената, разтреперана от ужас.

— Барбара — прошепна тя. — Барбара, не искам да умра.

— Не съм замисляла такива драстични неща — отвърна Барбара, очевидно развълнувана.

Явно все пак бе разбрала защо Фиделити е избягала от мъжа си и благодареше на небето, че има за съпруг мекушавия и нерешителен Роджър Палмър.

— Както вече ти казах, само искам да те махна от пътя си — обясни тя.

— Ще ме намерят. Кралят ще прати да ме търсят.

Барбара се разсмя; беше си възвърнала самочувствието.

— Кралството е пълно с жени, които биха продали душата си, само и само да са на твоето място — жени, които няма да се церемонят толкова много с телата си, както ти с твоето. Не след дълго и ти ще си само един неясен спомен.

— Някой ще ме потърси. Най-малкото, Дивайна и Хенри.

— Без съмнение ще им липсваш. Никога не са били толкова търсени в двора, преди Чарлз да почне да те ухажва.

Фиделити се сви до стената. Видя как Никодимъс отива към шкафа, изважда от чекмеджето хартия, перо и мастило. Сложи ги на масата и й изръмжа да се приближи.

— Не искам — каза тя, чувствайки се малко по-смела, след като Барбара я спаси от камата.

— Казах, ела тук веднага!

— Не!

Изгледа го войнствено, а той я хвана грубо за ръката и я накара да коленичи.

— Пак ли ще ме удариш? — рече презрително Фиделити. — Хайде, няма да ти е за пръв път!

Той й хвърли бегъл поглед и грозното му лице се изкриви в още по-грозна усмивка.

— Не — каза многозначително. — Няма да те ударя. Не искам да ти развалям физиономията. Признавам, и сега ме привличаш така, както първия път, когато те видях. Не, нямам намерение да те бия. Чудя се дали си усъвършенствала уменията си с мъжете, след като напусна леглото ми. Може би ще успеем да разберем.

Той пак я дръпна към себе си и зарови лице в косата й.

— Не! Не! — Фиделити погледна към Барбара и видя хитрата й усмивчица. — Ще направя каквото поискаш.

Никодимъс я пусна и тя седна пред писмените принадлежности на масата.

Барбара диктуваше, а Никодимъс стоеше в заплашителна поза над главата й. Така Фиделити написа писмо до братовчедите си, в което обясняваше, че е решила да се върне у дома, при родителите си с надеждата, че ще й простят. За Никодимъс изобщо не ставаше дума — както каза Барбара, няма нужда да се предизвикват излишни подозрения. В края на писмото Фиделити молеше братовчедите си да я извинят пред краля и да го помолят да не се опитва да се свърже с нея по какъвто и да било начин. Когато свърши писмото, тя се подписа и Никодимъс веднага го измъкна от ръцете й, за да не може да прибави някакво съобщение или да се опита да унищожи написаното.

— Наистина ли смятате, че ще повярват? — запита тя.

— Има ли значение? — ухили се Барбара. — Ако братовчедите ти поискат да се свържат с тебе, дали родителите ти ще се съгласят, дори да си наистина при тях?

Лицето на Фиделити показваше, че Барбара има право.

— Когато намерят всичките ми неща непипнати, ще разберат, че не съм тръгнала просто така за дома си!

— Ако наистина беше решила да си идеш у дома, при родителите си, щеше ли да вземеш със себе си всички дворцови дрънкулки? Щеше ли да ходиш на черква с балните си рокли и накити?

Фиделити усети как потъва в някаква бездна. Разбра, че Барбара е обмислила всичко. Порови се из паметта си, за да намери нещо, което би могло да я спаси.

— Пег! — възкликна тя. — Пег ще каже!

Никодимъс отиде към вратата, през която бе влязъл в стаята, и повика с ръка Фиделити. Тя стана боязливо от масата и отиде до вратата. Когато се изравни с него, Никодимъс отстъпи настрани и я бутна в другата стая.

Стаята беше тъмна и от силния тласък на Никодимъс Фиделити влетя вътре почти до средата й. Кракът й се спъна в нещо меко и тя падна, одирайки ръцете си в острите дъски на пода. Изправи се неуверено и тогава Никодимъс влезе вътре със свещник в ръка. Мигащите свещи хвърлиха слаба светлина в тъмната стая и Фиделити видя на пода между нея и Никодимъс някакъв вързоп, увит в парцал, който сигурно някога е бил кадифена кувертюра. Никодимъс постави свещника на пода, дръпна края на кувертюрата и погледна лицето на Фиделити, която взе да отстъпва назад.

Под кувертюрата лежеше Пег. Очите й бяха затворени, но точно над тях, където се срещаха косата и челото, имаше дълбока кървава рязка, а косата й лепнеше от съсирена кръв.

— Мъртва ли е? — запита Фиделити, борейки се с пристъпите на гадене, които я заливаха.

— Ти как мислиш? — ухили се самодоволно Никодимъс.

Той пусна обратно края на кувертюрата и напоеният с кръв плат отново залепна върху кървавата рана.

Фиделити се върна залитайки в другата стая, а сълзите капеха една през друга и замъгляваха всичко пред нея. Отпусна се тежко на канапенцето и притисна ръка към устата си. Започна да трие сълзите с опакото на другата ръка. Носът й се запуши, но тя беше толкова уплашена и ужасена, че пренебрегна доброто възпитание и го изтри с ръкава на бялата си долна риза. В уплахата си не забеляза как Никодимъс изважда от джоба си едно малко шишенце.

Барбара седна до нея и започна да трие сълзите й с кърпичка.

— Хайде, хайде, няма защо да плачеш!

— Остави ме! — измърмори Фиделити.

— Какъв дух! — възкликна Барбара и Фиделити разбра, че това е била поредната подигравка.

— Хайде да свършваме! — изръмжа Никодимъс. — Късно става! Трябва да спазваме разписанието! Той няма да ни чака вечно!

— Платихме му, за да чака колкото трябва! — изсумтя Барбара.

— За кого говорите? — запита Фиделити.

— Скоро ще разбереш.

Никодимъс седна на канапенцето до Фиделити, след като Барбара бе станала оттам. Държеше малко зелено шишенце, не по-високо от дланта му. Не беше особено чисто отвън, а вътре в него се плискаше някаква течност, в която плуваха дребни частици.

— Какво е това? — попита Фиделити.

— Много въпроси задаваме май! — изръмжа съпругът й. — Дръж ги за себе си, на мене ми писна от тях.

Фиделити погледна към Барбара, но триумфалният й вид достатъчно ясно показваше, че няма да промени намерението си. Беше толкова близо до заветната си цел и нямаше да се откаже да я постигне.

Никодимъс извади оръфаната коркова тапа и я хвърли настрани. Изтри гърлото на шишенцето с ръка и го подаде на Фиделити.

— Изпий го! — заповяда той.

Тя вдигна ръка, за да отблъсне шишето, но изразът на лицето му я възпря. Припомни си тялото на Пег в съседната стая, кръвта й, която изтичаше от грозната рана на челото.

— Никодимъс, моля те! — изплака тя.

Повдигаше й се от мисълта, че трябва да го моли за нещо, като знаеше, че за него тя е заплаха за репутацията му, също както беше заплаха и за позициите на Барбара.

— Пий!

Тя взе шишенцето от ръката му. Беше мръсно и мисълта, че трябва да го допре до устата си, я потресе.

— Какво е това? — повтори тя.

— Изпий го или ще ти го налея в гърлото.

— Отрова ли е? — запита тя отново. — Ще умра ли от него?

— Ще умреш, ако не го изпиеш! — кресна Никодимъс.

Дори когато бе спокоен, Никодимъс нямаше особено голямо търпение да се разправя с нея. А сега търпението му почти се изчерпи, нервите му бяха опънати до крайност.

Тя вдигна бавно шишето и допря гърлото му до устните си. Парченца от корковата тапа още лепнеха по него тя ги усети по езика си. Течността потече в устата й и отвратителният вкус я накара почти да повърне. Тя изплю малко върху роклята си, но Никодимъс надигна така рязко шишето, че тя се задави, но изпи остатъка от гадната течност.

— Готово ли е? — запита Барбара.

Никодимъс огледа шишето и кимна с глава.

— Да, всичко изпи.

Фиделити се давеше и преглъщаше, опитвайки се да премахне горчивината от устата си. Очакваше стомахът й да се свие в агония, както бе чувала, че става с отровените, но усети само, че главата й започва да се върти, а в стаята става някак горещо. Почувства как по лицето и раменете й избива пот и стана от канапенцето. Пристъпи две-три крачки, пое си дъх и протегна ръце, опитвайки се да хване нещо, за което да се задържи. Започна да се свлича, но ръцете на Никодимъс я задържаха. Той я отнесе обратно на канапенцето и я положи на него с невъобразима нежност. После Фиделити усети как още веднъж я повдигат и как я омотават в наметалото й. Пред замъгленият й поглед се мярна лицето на Барбара, която се увиваше в своето наметало и скриваше лицето си под маската.

Никодимъс дръпна качулката над лицето на Фиделити и я завърза, а после Барбара пусна вътре в стаята четирима мъже. Докато тя им даваше нареждания, Никодимъс нахлупи широкополата си шапка ниско над веждите, облече си наметалото и омота горните му краища високо над брадичката, за да скрие тази част от лицето си, която не бе засенчена от периферията на шапката. Обърна се и последва излизащата Барбара. Докато тя бързаше към каретата, той наблюдаваше как двама от мъжете изнасят от съседната стая увитото в кувертюрата тяло на Пег, а другите двама вдигат Фиделити от канапенцето.

Всичко беше готово и нямаше нужда да се бавят повече. Без да чака мъжете да откарат безжизнения си товар, Никодимъс се запъти към улицата, където го очакваше оседланият му кон.