Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (12)

Глава единадесета

Когато влязоха в Лондон, Фиделити яздеше зад Филип Уилмингтън. Другите двама разбойници, другарите на Филип, не се виждаха никъде. Без съмнение, както твърдеше той, бяха решили, че ще е по-изгодно да поделят скромните накити на жертвата си на две части вместо на три. Фиделити се изкиска, държейки здраво с две ръце своя разбойник през кръста.

— На какво се смееш? На мен ли?

— Че — каза тя, — смешно ми е, като си помисля колко би се възмутило семейството ми, ако знаеше. — И пак се изкиска. — В каретата! Посред бял ден! И то на пода!

Филип също се изсмя.

— И по-лошо можеше да бъде. Подът на каретата е далеч по-добро място, отколкото например някой сламеник, пълен с бълхи, които не престават да те хапят по задника, докато стопанинът пребърква джобовете ти!

Фиделити замълча, защото вече навлизаха в гъсто населеното, мръсно, вонящо и вълнуващо сърце на Лондон.

Неприветливите мрачни улички гъмжаха от мъже, жени, деца коне, кучета и плъхове. Карети и носилки се разминаваха с усилие, пробивайки си път през уличната тълпа, кочияшите и носачите се ругаеха цветисто и разменяха псувни с пешеходците.

Търговци предлагаха стоката си от подвижни сергии или от спрени встрани каручки. Кучета и дрипави мръсни деца се боричкаха в пълните със смет канавки, които служеха за бунища, отходни места и обществени къпални. Купчините тор и гнили зеленчуци гъмжаха от плъхове и червеи.

Обитателите на горните етажи на къщите, които допираха стрехи над улиците, изсипваха легените за миене и нощните си гърнета върху всеки, който минаваше долу в този момент.

Кацнала на гърба на коня зад Филип, Фиделити слушаше вечните крясъци на търговците, които предлагаха стоките си. Чуваше виковете на дрипавите деца, на раздразнените майки, ругатните на чираците и гальовните подвиквания на проститутките, които стояха облегнати на прозорците и показваха колкото може повече от прелестите си. Пред очите й минаваха невъобразимо различни хора — от просяци с истински или умело изфабрикувани недъзи до наперени контета в сатен и дантела с отрупани с пера шапки, кацнали върху накъдрените им коси.

Докато си пробиваха път през града, Фиделити питаше Филип за имената на различни здания и за значението на много неща, които виждаше и чуваше. Пред погледа й минаваха черкви, чиито камбанарии стърчаха високо в небето, зърна прочутата, вдъхваща ням ужас Лондонска кула, където толкова много хора бяха изгубили живота си под брадвата на палача или след нечовешки изтезания. Видя моста Тауър, обрасъл със старинни постройки, порази я великолепието на катедралата Сейнт Пол. Кръчмите, хановете и пивниците се набиваха на очи с прясно боядисаните си отличителни знаци — свидетелство, че наскоро са подхванали наново занаята, западнал след дългите години забрана по време на протектората.

Фиделити прегърна още по-здраво Филип през кръста. Не искаше да остане сама в този разраснал се нашироко, пренаселен и плашещ град.

Минаха покрай една черква, на чиито стъпала се бе събрала групичка мъже. Облечени в тъмни дрехи, така добре познати на Фиделити, те като че ли се сбогуваха, защото някои вече бяха възседнали конете си, а други тъкмо се канеха да го сторят. Когато минаваха покрай тях, Филип привлече вниманието на Фиделити към един от мъжете.

— Проклет да съм, ако не виждам тук един твой познат.

— Кой? — погледна Фиделити към групичката мъже.

Тя хлъцна и бързо се извърна настрани. Единият мъж се бе отделил от групичката и насочваше коня си към тях. Това беше Никодимъс Крайтън! Фиделити се наведе и затаи дъх. Радваше се, че не бе махнала бялото покривало от главата си, защото никак не приличаше на една почтена жена да язди зад мъж с външността на Филип Уилмингтън. Наметалото прикриваше косата и роклята й и сърцето й се разтупа бясно, когато Филип й каза, че вече са отминали съпруга й.

Когато го съзря, тя си припомни кога се бяха видели за последен път. Тази сутрин все още беше негова съпруга, живееща под покрива му. А сега… сега беше бегълка, защото пред законите на нейната църква, на държавата и на втълпяваните й от рождение нравоучения заминаването й си беше чисто и просто бягство. Чудеше се дали Никодимъс вече е разбрал за бягството й и накрая реши, че не е. Ако беше научил, че е избягала, сигурно нямаше да се мотае из Лондон, а щеше веднага да се върне и да пусне потеря по следите й. Как ли щеше да посрещне вестта за смъртта на храбрия стар Уилям? Фиделити си спомни как, след като се любиха, Филип и тя сложиха трупа на кочияша в каретата и насочиха конете по пътя към Крайтън Манър. Докато Филип лавираше с коня си по Дръри Лейн към Странд, в главата й се бореха противоречиви мисли.

Странд беше главната артерия, свързваща сърцето на Лондон с кралския дворец Уайтхол. Вървеше успоредно на Темза, а между нея и реката се простираха дворците на привилегированата класа.

Строени преди столетия, сградите се извисяваха самодоволно, сякаш уверени в собствената си значимост и в непреходната власт на своите господари. Високи зидове ги предпазваха от нежелателно нахлуване в границите им. Къщите принадлежаха на фамилии, една от друга по-прославени, чиито имена бяха тясно свързани със самата история на Англия, живи легенди дори за дрипавите деца на онези, които нямаха причини да обичат великите герои аристократи от миналото. На тази улица се намираше и Уиндам Хауз.

Тази къща не беше най-внушителната постройка на Странд. И тя както другите имаше висока каменна ограда, по чийто гребен стърчаха железни шипове. Полукръгла пътека тръгваше от портата с железни врати, завиваше пред фасадата и през още едни врати излизаше пак на улицата. Самото имение беше огромно, разраствало се през годините без определена форма или някаква симетричност. Четири етажа извисяваха нагоре сивите си стени. Прозорците по тях гледаха и към улицата, и на другите страни, многобройни комини увенчаваха покрива. Зад къщата имаше огромна, добре поддържана градина, която се простираше чак до плитчините на Темза.

Филип дръпна юздите на коня и скочи на земята пред стълбите с изящен парапет, които водеха към главния вход на дома. Вдигна Фиделити от гърба на коня и я притисна за миг до себе си. След като приглади дрехите и поправи косата си, тя тръгна заедно с него нагоре по стълбите.

Филип потропа на тежката дървена врата. Зачакаха, огрявани от лъчите на залязващото слънце, после той почука нетърпеливо още веднъж. Най-накрая чуха как бравата щраква и едното й крило се отвори, пропускайки невероятно женствен млад слуга, облечен с ливрея в алено и светлобежово.

— Да? — Младият мъж ги изгледа от глава до пети и обратно, без да оставя и капчица съмнение какво си е помислил за подобни същества, които нахално тропат на вратата на тази аристократична обител.

— Искам да видя лейди Уиндам — каза Фиделити.

— Така ли? — Слугата изсумтя презрително, докато усвояваше чутото. — И каква работа имате с нея?

— Аз съм братовчедка на графа. — Тя се опита да му направи впечатление с гордото си държание. — Казвам се Фиделити Феърфакс.

— Наистина?! — Погледът на мъжа отново се плъзна по двамата. — Колко забавно! Изобщо не е за вярване, но шегата си я бива!

— Когато престанете да се забавлявате — каза хладно Фиделити, — ще ви бъдем много благодарни да съобщите за нас на графа или на графинята.

— Наистина не мисля, че мога… — започна слугата, очевидно решен да продължи игричката си.

Филип извади пистолет изпод наметалото си и тикна дулото му под носа на мъжа.

— Наистина не мислите, че можете какво? — запита той.

Макар и Филип, и Фиделити да знаеха, че пистолетът не е зареден, все пак за слугата видът му бе потресаващ.

— Аз… аз… — заекна той — не мисля, че мога да ви държа тук да чакате.

Той отвори широко вратата и отстъпи настрани, докато Фиделити и Филип, който бе прибрал незаредения пистолет, влизаха в хола. Слугата се поклони дълбоко.

— Ще съобщя на нейна светлост за вашето пристигане.

Фиделити и Филип седнаха във великолепно украсената приемна. Един голям портрет на Дивайна Феърфакс украсяваше стената над камината. Фиделити позволи на вече учтивия слуга да вземе наметалото й, но Филип не даде своето. Те седнаха мълчаливо на дивана. Фиделити се мъчеше да оправи външността си, доколкото й бе възможно, докато Филип отправяше алчни погледи към блюдото със сладки, оставено сякаш нарочно, за да ги съблазняват на една масичка наблизо.

Дивайна Феърфакс влезе в стаята и протегна ръце към Фиделити. Изглеждаше неизмеримо по-сърдечна и по-задоволена от онази красива жена, която така бе омагьосала Фиделити някога във Феърфакс Хауз.

— Фиделити, скъпа! Това е най-прекрасната изненада. Нямах представа, че ще дойдеш в Лондон!

— И аз — каза Фиделити, стискайки ръцете на братовчедка си. — Доскоро и аз не знаех, че ще дойда.

— Получихме писъмце от баща ти. Писахме му веднага след като се установихме тук, но той отговори много кратко, почти нищо не ни съобщи. Все пак писа, че си се омъжила… много се изненадахме.

И тя погледна въпросително към Филип.

— Това е Филип Уилмингтън — осведоми я набързо Фиделити. — Той ме доведе в Лондон.

Дивайна се усмихна на Филип и протегна ръка за целувка.

— Да не сте роднина на барон Уилмингтън?

— Той е по-големият ми брат — отвърна Филип. — Макар че, струва ми се, баронството не е каквото беше преди.

Дивайна кимна.

— Така е напоследък, сър.

Тя забеляза погледа му, насочен към чинията със сладки.

— Сигурно сте огладнели, щом току-що пристигате в Лондон.

— О, твърде развълнувана съм, за да ям! — възкликна Фиделити.

— А вие, сър?

— Е — и той се помъчи да изглежда безразличен и да не издава колко го е заинтересувало предложението й, — бих се справил с една бисквита или с чаша вино.

— Сигурна съм, че можем да направим и нещо повече.

Дивайна се приближи към вратата, извика лакея и му поръча:

— Погрижете се за този джентълмен и го нахранете добре.

После се обърна към Филип:

— Последвайте Хоби, мастър Уилмингтън, той ще ви заведе в трапезарията.

Когато останаха сами, Дивайна се обърна към Фиделити:

— Значи сега си свързана с барон Уилмингтън.

— Не, не съм.

Графинята беше объркана.

— Но баща ти ни съобщи, че си се омъжила. А ти каза, че този млад човек те е довел в Лондон.

— Да, той ме доведе в Лондон, но не е съпругът ми.

Дивайна прекоси стаята и дръпна Фиделити да седне до нея на дивана.

— Мисля, че имаме да си казваме много неща.

Окуражена от съчувствието й, Фиделити й разказа накратко всичките си премеждия, които я бяха довели днес в Уиндам Хауз. Каза на братовчедка си по какъв начин са я омъжили за Никодимъс Крайтън. Дивайна кимаше и я подканваше да разказва. Фиделити й описа Крайтън Манър, Кейт и смъртта на Джейми Бойър. Стигна и до днешния ден, каза на Дивайна за излета с каретата, за разбойниците, за смъртта на Уилям, дори за онази част от възнаграждението на Филип, която му бе дала на пода на каретата. И накрая спомена, че е забелязала Никодимъс в Лондон, докато са си пробивали път насам, към Уиндам Хауз.

— Боже милостиви! — възкликна Дивайна, употребявайки един от любимите изрази на краля. — Каква година си преживяла, Фиделити!

— Да — съгласи се Фиделити. — Но повече не можех да остана в дома на съпруга си. Толкова го ненавиждах!

— И с право! — усмихна се хитро Дивайна. — Какво щастие, че Филип Уилмингтън е бил наблизо. Честно казано, мисля, че под заплашителния външен вид се крие един много красив мъж. Можело е да платиш и далеч по-лоша цена за идването си тук, отколкото да легнеш с него, кълна се.

Макар да не й се искаше, Фиделити се съгласи с нея.

— Бях шокирана от себе си, че не се поколебах изобщо, но…

— Не, не, не — поклати глава Дивайна. — Щом си тук, в Лондон и се движиш в придворното общество, първото нещо, което трябва да научиш, е, че красивите мъжествени екземпляри не са нещо, което се среща под път и над път, и не бива да ги отминаваш, без да ги удостоиш с внимание!

Фиделити замълча. Докато пътуваше към Лондон, се питаше дали братовчедите й ще я приемат, щом няма никакви пари и дори собствени дрехи.

— Дивайна, като казваш, че ще се движа сред придворните…

Графинята хвана ръката й.

— Забелязах, че нямаш багаж, но историята ти го обяснява. Отсега нататък ще живееш с нас, Фиделити. Не приемам никакви възражения. Ако семейството ти е способно само да злоупотребява с тебе, то не те заслужава. Негова светлост и аз имахме голямо щастие. Загубихме малко, на практика почти нищо, в сравнение с другите. Имаме много блага, които можем да споделим с тебе.

— Благодаря ти! О, Дивайна! Благодаря ти!

И Фиделити се хвърли в напудрената, благоуханна прегръдка на братовчедка си, облечена в сатен и дантели.

— Ти си повече от добре дошла, скъпа! Както ти казах първия път, когато те видях, ти си дъщерята, с която Хенри и аз не бяхме благословени. Много те обичаме. Не можеш да си представиш колко се развълнувахме, когато разбрахме, че са те омъжили насила. Ами Скайлър! Той се чувстваше изцяло виновен за това, което ти се е случило. Разказа ни за станалото в конюшнята на баща ти…

— Скайлър! — въздъхна Фиделити. — Нямаш представа как непрекъснато мечтаех да го видя! Ако не бяха спомените за него — и тя млъкна за миг, — щях да полудея! О, Дивайна, къде е той? В Лондон ли е още? — Поколеба се, преди да попита за второто. — Женен ли е?

Графинята се разсмя.

— Да, още е в Лондон. И не, не е женен.

— Къде е?

Плътен мъжки глас се разнесе откъм вратата:

— Тук, пред теб.

Фиделити се извърна. Запълнил цялата рамка на вратата, великолепен в синята кадифена дреха със снежнобяла дантела на гърдите, държейки шапка с кичур бели и сини пера и потупвайки с нея по високите ботуши за езда, там стоеше Скайлър Пиърпойнт.

— Скайлър! — прошепна Фиделити.

Беше още по-красив, отколкото си го спомняше, и при вида му тя почувства по-остро от всеки друг път колко раздърпана изглежда. Едната й ръка се вдигна към свободно падащата й коса, а с другата Фиделити заопипва дрехите си.

Скайлър се засмя и протегна ръце.

— Хайде, скъпа, никога не си била по-красива.

Фиделити прехвръкна през огромното пространство и се хвърли в прегръдките му. Той я притисна и я вдигна, така че лицето й достигна неговото.

— Добре дошла в Лондон — изрече той нежно и без да чака повече, притисна устните си към нейните.

Фиделити, така невинна и неопитна по времето, когато се срещаха преди година, сега отвърна жадно на целувката му, удивена от дълбочината на чувствата си към този мъж, превърнал се в мъгляв блян — полуспомен-полумечта.

Там, на вратата на приемната в Уиндам Хауз те съживиха взаимните си чувства с няколко дълбоки страстни целувки и бяха така погълнати един от друг, че не видяха как Филип Уилмингтън се върна, след като се бе подкрепил, и ги гледа смаян. Не видяха и как той нахлупва шапката с избелелите пера и напуска къщата, изчезвайки в лондонската нощ без обещаната награда.