Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (22)

Глава двадесет и първа

Фиделити седеше, завита в одеяло, понеже нейната риза и тази на Филип съхнеха в наблюдателницата до каютата й. Беше ги изпрала и сега им трябваше малко повече време да изсъхнат. Филип влезе и тя въздъхна.

— Какво става тук? — направи се той на учуден. — Слънцето отдавна е изгряло, а вие, милейди, сте още в леглото!

— Извинете ме, милорд — отвърна тя иронично, — но както изглежда, гардеробът ми съхне доста бавно тази сутрин. — Тя махна кичур коса от рамото си. — Имаш ли някоя друга риза да ми дадеш назаем? Наистина имам нужда от нещо друго, само две дрехи не стигат.

Той се разсмя:

— Вечното оплакване на жените. — Но като видя опечаления й израз, стана по-сериозен. — Ще видя какво мога да направя, миличка. Може би ще измисля нещо.

Наведе се да я целуне, но тя капризно извърна лице.

— А, разбирам! Ще видя какво мога да направя и ако постигна нещо, тогава…

— Тогава и аз ще видя какво мога да направя — довърши тя изречението.

Той пак се засмя и се наведе към нея.

— Ще се постарая, милейди, защото много ми се иска да прекарам една приятна вечер във вашата компания.

Фиделити седеше пред огледалото, което Филип използваше за бръснене, и четкаше косата си. Нейната риза изсъхна преди тази на Филип и тя я облече. Остави четката на масичката и вдигна косата си на темето. Много й липсваха гребените, иглите, панделките и козметиката, които имаше в Уайтхол.

Дочу фамилиарно почукване на вратата между нейната каюта и тази на Филип, където седеше в момента.

— Влез! — извика тя и изтича към вратата.

Отвори я и отстъпи назад изненадана, а Филип влезе триумфално, носейки голям шарен дървен сандък.

— О, Филип? Какво е това?

— Ще разбереш, ако бъдеш така любезна да затвориш вратата.

Фиделити затвори вратата и побърза да се върне при Филип, който сложи сандъка на масата и го отключи. Вдигна внимателно капака и го остави настрана. Тя притаи дъх, като видя вътре купчина разкошен сатен в перленосиво и розово.

Филип извади тържествено едно перленосиво наметало, подплатено с нежнорозов сатен. Разстла го на стола и извади рокля с дълбоко изрязан корсаж, набрана пола и разцепени ръкави, под които трябваше да се подават дантелите. Цепките на ръкавите, също както цепката на предницата на корсажа, бяха пристегнати с перлени закопчалки. След като остави настрана роклята пред изумения поглед на Фиделити, Филип извади една розова брокатена подплата, розова сатенена долна риза и фуста от фина розова дантела.

— О, Филип! — пое си дъх Фиделити. — Откъде взе…

— Още не сме свършили — каза той.

Бръкна на дъното на сандъка и извади парче сатен, в който бяха увити няколко чифта розови копринени чорапи. Имаше също розови дантелени жартиери с перлени закопчалки и сиви пантофки с розови панделки, както и дълги до лактите сиви ръкавици.

— Ето — обяви Филип, сваляйки сандъка от масата, — казах, че ще видя какво мога да направя.

— Ти си магьосник! Вълшебник!

— Не. Капитан — поправи я той.

Фиделити се зарови в невероятно красивите дрехи, доста поомачкани от дългия престой в сандъка.

— Откъде взе всичко това? — запита тя.

— От Лондон — отвърна нехайно Филип.

Фиделити отново го погледна с оня поглед, който Филип вече добре познаваше — поглеждаше го така, когато хуморът му й дойдеше малко множко.

— Всъщност — започна той, докато сядаше на леглото, — това е част от новия гардероб на снаха ми. Поръча го при един лондонски шивач последния път, когато беше там, а аз сега трябваше да й го доставя. Накарах да го донесат от един от другите кораби, там е натоварено всичко останало.

— Тя няма ли да се разсърди?

— Не. — Филип поклати глава. — Тя е много великодушна жена и няма да направи въпрос за един костюм.

Подпомогната от Филип, който изпълняваше ролята на камериерка, Фиделити съблече старата си долна риза и го изчака да нахлузи през главата й луксозната нова риза от розов сатен. Над нея той надяна розовата дантелена фуста, после подплатата от розов брокат, която щеше да се показва под приповдигнатата пола на сивата рокля. Но преди да облече роклята, тя се сети за чорапите и обувките, седна на крайчеца на леглото и започна да събира богато набраната фуста, за да обуе чорапите.

— Чакай малко, миличка — намеси се Филип. — Остави на мене.

Той коленичи пред леглото, взе крака й на едното си коляно и й обу розовия копринен чорап. После направи същото и с другия крак, а след това закрепи над коленете дантелените жартиери с перлени закопчалки. Накрая обу едната пантофка, но за нейно разочарование беше доста по-голяма от крака й.

— О! — въздъхна Фиделити. — Не стават!

— Няма страшно — усмихна се Филип.

Той извади от джоба си голяма кърпа, разкъса я на две и натъпка всяка половинка в носовете на пантофките. Когато Фиделити пак ги обу, бяха станали по-удобни, а когато завържеше добре панделките, всичко щеше да е наред.

Фиделити стана развълнувана и вдигна ръце, за да може Филип да й облече сивата сатенена рокля. След като я облече, тя оправи деколтето и извади отгоре обточения с ширит край на сатенената долна риза, издърпа подръкавите, за да се виждат през цепките на горните ръкави, оправи и цепката на предната част на корсажа. Най-накрая издърпа надолу и дългите сиви ръкави.

След като Филип закопча от горе до долу задната част на роклята, Фиделити усети, че й е съвсем по мярка. Корсажът беше скроен прилепнал, но беше малко широчък. Може би така е модно, предположи тя. Филип обаче обясни на Фиделити, че снаха му никога не е била толкова слаба като нея. Но независимо от всичко след седмиците, прекарани в старата й долна риза и тази на Филип, тя би припаднала от радост и пред далеч по-скромна рокля.

— Как ти се вижда? — запита тя, въртейки се бавно пред него.

— Направо си готова за Уайтхол, скъпа — отвърна той с лек поклон.

Фиделити взе наметалото с качулка, което допълваше костюма. Наметна го с размах и го завърза на шията си.

— Е, милорд Уилмингтън, мислите ли, че сега мога да изляза на терасата?

— Бих ви предложил нещо по-добро, госпожо Феърфакс. Искате ли да се разходим по палубата?

Фиделити отвори широко очи.

— По палубата? О, да!

Те излязоха от каютата и за пръв път Фиделити можа да види малко повече от кораба, освен своята каюта и тази на Филип. Качиха се по една стълба и се озоваха на квартердека^[1]. Фиделити забеляза ескортираните търговски кораби, които плаваха от двете страни на „Вирджиниън“. Видя и как моряците се побутват един друг и сочат към нея. Екипажът май доста я беше коментирал.

Един висок мъж, облечен в тъмносиньо от глава до пети, се приближи към тях и й се поклони дълбоко.

— Фиделити — каза Филип, — позволи ми да ти представя първия помощник на „Вирджиниън“ Джеймз Макрей.

— Мастър Макрей — кимна Фиделити.

Първият помощник се поклони отново.

— Мадам. Приятно ви е да видя, че сте тук и се разхождате. Честно казано, мислехме, че ще последвате другата жена зад борда.

Фиделити се усмихна. Нямаше смисъл да показва скръбта си по Пег. С нищо не можеше да й помогне, а първият помощник не можеше да знае, че е държала на момичето.

— Имаше дни, когато и аз мислех същото, сър.

Първият помощник се поклони отново и се върна към задълженията си. Беше по-възрастен от Филип и изглеждаше достоен за доверие, човек не би се усъмнил в способностите му. Тя се запита защо ли такъв човек не е пожелал да стане капитан на кораб, а се задоволява да бъде само първи помощник.

Докато Фиделити беше на палубата, все се намираха моряци, които да запитат нещо капитана. Филип отговаряше, усмихнат закачливо, представяше тържествено всеки моряк и те се покланяха толкова сръчно, колкото умееха. Когато един моряк, изключително груб на вид, с рошава брада и с кожа, опалена до червено, под дебелия слой мръсотия, се опита да й целуне ръка, другите последваха примера му, а онези, които само й се бяха поклонили, започнаха да си блъскат главите какво да измислят, за да се приближат пак до нея и да повторят постижението му. Фиделити беше учтива и охотно подаваше ръка, без да показва, че й е смешно, като ги вижда да трият ръце в ризите си, преди да поемат нейната ръка, а и от пресилената им учтивост и от обръщенията, изобилстващи с „милейди“ и „уважаемата госпожо“.

Всичко това престана, когато един моряк извика, че вижда в далечината някакъв кораб.

Беше, може би с около една трета по-малък от „Вирджиниън“. Пътуваше сам и Филип започна да го оглежда внимателно.

— Това е флойт — каза той накрая.

— Какво? — запита Фиделити, сложи ръка над очите си и се вгледа в наближаващия кораб, голям почти колкото придружаваните от „Вирджиниън“.

— Флойт, холандски търговски кораб. Пътува без охрана.

Филип започна да дава заповеди и след като „Вирджиниън“ и придружаваните от него кораби си размениха някакви сигнали, „Вирджиниън“ започна да завива и тръгна срещу холандския кораб.

— Прибери се в каютата си — нареди той.

— Какво става? Какво ще правите? — запита тя.

Филип не отделяше очи от холандския кораб, когато един моряк дотича при него и му донесе колан с чифт пистолети и с ножа му.

— Филип! — извика Фиделити. — Недей…

Той се обърна за миг към нея.

— Слез в каютата си или ще накарам да те отнесат там.

Морякът, който беше донесъл оръжията на Филип, се подсмихна.

— На драго сърце бих изпълнил такава заповед, капитане.

Фиделити се обърна и затича надолу по стълбите към каютата си, залости вратата и свали наметалото. Запъти се към покритата наблюдателница, но внезапно се хвана за облегалката на един стол, когато подът под краката й се разтърси от оглушителен оръдеен залп. Когато успя да стигне до остъкленото пространство извън борда, видя нападнатия холандски кораб, който бързо се приближаваше, без да може да избяга от далеч по-бързоходния „Вирджиниън“. Корабите бързо скъсяваха разстоянието помежду си, но холандецът не се и опитваше да отвърне на канонадата, с която го обсипваше Филип. Това беше само предупреждение, след малко корабите се изравниха.

Флойтът се още не предприемаше нищо в своя защита. Както видя Фиделити, дванадесетина мъже излязоха изпод палубата и застанаха мълчаливо, докато „Вирджиниън“ се приближаваше. Корабите се вкопчиха един в друг и екипажът на „Вирджиниън“ се изсипа като лавина на борда на холандския кораб.

Моряците заизмъкваха изпод палубата сандъци, кутии и бурета и ги подаваха в ръцете на другарите си, прехвърлили се на борда на „Вирджиниън“. Група моряци държаха под стража екипажа на флойта, размахвайки пистолети и ножове, докато другите методично разтоварваха трюмовете. Когато на борда на холандския кораб не остана нищо ценно, въжетата, свързващи двата кораба, бяха прерязани и „Вирджиниън“ се отдалечи с натъпкани с плячка трюмове, а екипажът му надаваше възторжени викове.

Моряците на холандския кораб с примирен вид се върнаха към прекъснатата си работа, а разстоянието между жертвата и грабителя постепенно започна да расте.

„Вирджиниън“ зави и се върна към своите търговски кораби, които го очакваха. Фиделити скоро загуби флойта от погледа си.

Тази нощ „Вирджиниън“ празнуваше. Част от плячката бяха и бурета с алкохол, предназначени за Нови Амстердам^[2]. Те се паднаха на екипажа. А на Фиделити се падна да се разправя с един раздразнен и почти вбесен Филип.

— Но, Филип — настояваше тя, — те не ни нападнаха.

— Не посмяха — аргументира се той. — Екипажът им не беше въоръжен. Тези корабчета плават с екипажи от по петнадесетина души, а ние имаме около сто и петдесет моряци. Десет към едно сме. А на всичкото отгоре тия мързеливи глупаци са толкова алчни за печалба, че се претоварват със стока, а не си правят труда да вземат поне едно оръдие да се защитават.

— Но те бяха просто търговци!

— Холандци. Холандците са ни врагове. Трябваше да ги потопя.

— Статхудерът^[3] на Холандия е племенник на нашия крал.

— И френският крал е братовчед на нашия крал, но не бих имал нищо против да пратя на дъното някой и друг французин.

— Ти си пират.

— Аз съм агент на брат си. А той е търговец. Защо, мислиш, сме предприели това пътуване? Във всеки случай, не за да не оставяме ония два кораба да пътуват самички, уверявам те!

— Не искам повече да говоря за това.

Филип кимна.

— И аз не искам. Предполагам, че тъй като е крадена стока, ще откажеш и това?

Той извади от джоба си малък пакет и го пусна в скута на Фиделити, която беше седнала на един стол.

Тя го отвори и намери разкошен комплект от сапфири в златен обков — висулка на верижка, обици, две гривни и пръстен. Фиделити се досети, че Филип ги е избрал специално за нея, защото щяха да й отиват. Но би било непочтено да ги приеме. Тя протегна пакета към него.

— Благодаря ви, сър — каза тя меко, — но не отиват на роклята ми.

— Благодаря ви, сър — имитира я Филип, — но не отиват на роклята ми. — Той хвърли ядосано пакета на масата. — По-добре ги хвърли в морето, все едно ми е. — И се поклони подчертано официално. — Ваш слуга, мадам.

Без да дочака отговора й, той излезе през вратата, която свързваше каютите им, и за пръв път, откакто бяха прекарали заедно нощта на кораба, тази врата се затвори.

Фиделити се разкъсваше между желанието да иде при него, за да се помъчи да изглади различията, и възможността да си легне и да се надява, че утре всичко ще бъде забравено. Реши да си легне.

Уви отново сапфирите и ги пъхна на дъното на едно чекмедже в сандъка, където лежаха старата й долна риза, сега използвана за нощница, и ризата на Филип, Фиделити извади нощницата, сложи я на леглото и посегна назад, за да откопчае кукичките на гърба на роклята. Но те бяха скрити по такъв начин, че роклята можеше да се закопчава и откопчава само от друг човек, например от камериерка. Имаше възможност да я изхлузи през главата, понеже деколтето беше достатъчно широко, макар че беше пристегнато, но талията беше плътно прилепнала и гърдите и раменете й нямаше да минат. Не можеше да се съблече сама — или трябваше да спи с новата си рокля, или да помоли Филип за помощ.

Тя почука плахо на вратата между каютите.

— Какво има? — чу се сърдитият глас на Филип.

— Може ли да вляза?

Зад вратата се чуха стъпки, тя се отвори и Фиделити видя Филип. Беше по риза и държеше в ръка корабния дневник. Зачака с въпросително вдигната вежда.

— Моля те да ми помогнеш — каза тя кротко.

— За какво?

Фиделити тупна нетърпеливо с крак.

— Не мога да се измъкна от тая проклета рокля!

Филип я изгледа, отметна глава и се разсмя подигравателно.

— Не намирам нищо смешно — рече тя с леден тон.

Обърна се с гръб към него и зачака нетърпеливо, докато той откопчаваше една по една мъничките кукички на гърба на роклята. Тя беше притеснена и ядосана — по-скоро на себе си, отколкото на него, задето й се беше присмял. Когато Филип разкопча всичките кукички, тя изтърси едно сухо „благодаря“ и затвори вратата под носа му. Това я изпълни донякъде с удовлетворение, докато не чу отново смеха му и стъпките, които показваха, че се връща към писмената си работа над дневника.

Фиделити беше все още сърдита, когато се пъхна в леглото и дръпна завивките до брадичката си. Настроението й не се подобри и когато чу как Филип, чието легло имаше обща стена с нейното, си тананика весело, докато се приготвя за сън. Струваше й се, че той е спечелил тази битка благодарение на едно нечестно предимство. Дълго не можа да заспи.