Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (21)

Глава двадесета

Филип почука леко и влезе в каютата на Фиделити. Видя я още от вратата — изтегната върху възглавниците, тя четеше някаква книга, която беше намерила в библиотечката.

— Филип! — посрещна го тя усмихната. — Освободи ли се вече?

Залезът позлатяваше небето над безкрайния океан и хвърляше край тях причудливи розови и пурпурни сенки.

— Да — отговори той и нави над лактите дългите си ръкави. — Не предвиждам някакви особени сътресения.

Той хвърли шапката си на масата и се наведе да си събуе ботушите. Вече по чорапи, прекоси стаята и седна на ръба на леглото й.

Фиделити затвори книгата и разтри тила си.

— Стъмнява се вече, не може да се чете.

— Искаш ли да запаля фенер? — попита той.

— Ако искаш — и тя сви рамене. — Но така и така няма повече да чета тази вечер.

— Тогава ще те оставя да седиш на тъмно.

Фиделити се усмихна и се сети, че искаше да го пита нещо.

— Филип — започна тя, — като бях в оная кръчма в Лондон през нощта, когато…

— Когато те донесоха при мене — допълни той.

— Да. Имаше и друга жена, камериерката ми Пег. Младо момиче, Барбара Палмър ме накара да я наема, за да може да събира сведения за мене. Като я видях последния път, беше много лошо наранена. Струва ми се, че…

Той кимна, а изражението му беше сериозно. Пламъчето на надеждата угасна в сърцето на Фиделити, когато видя лицето му.

— Това беше част от споразумението — обясни той. — Трябваше да се погрижа за трупа й.

Сълзи потекоха по бузите й, докато чуваше някъде отдалече собствения си глас:

— Трупа й?

— Беше мъртва, когато ви донесоха на борда. Както разбрах от думите им, имали са предвид, че тя така и така трябва да умре.

— Какво направихте с нея?

— Погребахме я няколко дни след като напуснахме пристанището. Направихме й християнско погребение, каквото би получил всеки човек от екипажа ми, ако умре в морето.

— Хвърлили сте я в океана?

— Фиделити…

— О, Филип, Филип, вината е моя. Ако не я бях наела, щеше да е жива. — Тя скри лице в дланите си, разтърсвана от тъга и вина. — Аз я погубих! Все едно че съм я убила със собствените си ръце!

— Не, Фиделити. Това беше една безсмислена смърт и ти нямаш нищо общо с нея. Тя не е направила нищо сериозно, което да й струва живота. Виновни са оная мръсница Барбара Палмър и Крайтън…

— Но тя тъкмо заради мене беше въвлечена във всичко това!

Фиделити отметна кувертюрата, за да стане от леглото. Филип я задържа и я прегърна, окуражавайки я да излее мъката си.

— Защо отидох в Лондон! — хлипаше тя. — Трябваше да си остана…

— С Никодимъс ли? — запита Филип. — Тогава май че твоят труп щеше да се плъзне към океана от онази дъска. Или твоят врат щеше да бъде прерязан от наточената коса.

— Двама души — изхлипа тя, като си спомни Джейми Бойър и невинната му любов към нея, която му беше струвала живота. — Двама души вече умряха заради мене.

— Двама души умряха заради Никодимъс — поправи я той. — Този човек е луд. Не можеш да искаш разумно обяснение за постъпките на един луд. Но аз поне мога да му благодаря за нещо.

Тя се отдръпна и го изгледа смаяна.

— За какво можеш да му благодариш?

Лека усмивка се плъзна по лицето на Филип.

— Ако ти беше доволна стопанка на неговото имение, никога нямаше да яздиш през гората в онзи ден и нямаше да станеш чудесна стръв за горските разбойници.

Фиделити се разсмя.

— Знаеш ли, Филип, имам чувството, че никога не сме се разделяли.

Фиделити обви ръце около врата му и се остави да я утешава, да я люлее в прегръдките си като малко дете. Опря буза до грубата тъкан на ризата му и се облегна като на възглавница върху омачканата кърпа около шията му.

 

 

Когато Фиделити се събуди, в каютата беше тъмно. Тя лежеше под завивката, издърпана чак до брадичката й. Вероятно е заспала и Филип я е настанил в леглото.

Както си лежеше, Фиделити усещаше лекото полюшване на кораба, носен от спокойните вълни. В такова полюшване минаваше досега пътят им през морето. Морският съд скърцаше и стенеше, от време на време Фиделити дочуваше някакви звуци откъм горните палуби, после откъм долните, а и от своята палуба. Тя лежеше и пред очите й минаваха различни картини, а умът й не успяваше да се справи с връхлетелите я чувства. Облекчението от това, че се е спасила, се вгорчаваше от чувството за вина заради смъртта на Пег, това услужливо, вярно и дружелюбно момиче.

Фиделити мислеше за хората в своя живот — за семейството си, което винаги я бе смятало за свое наказание и огромен товар. Наистина, майка й я обичаше, но ако можеше да промени дъщеря си така, че баща й да я хареса, не би се поколебала. Никодимъс… с две думи, той никога не я беше обичал, търсеше в нейно лице перверзната партньорка и след като тя не успя да му се хареса, я намрази. Братовчедите й се грижеха за нея, но тя подозираше, че го правят главно за да увеличат собствената си популярност в двора. Кралят също не беше безразличен, но кой знае какво щеше да стане, ако тя му беше станала любовница? Може би щеше бързо да му омръзне… А Скайлър… Скайлър беше болката, която изгаряше душата й. Искаше й се да го мрази, мислеше, че ще го презира, но не можеше. Само ако влезеше в този момент при нея…

Тя тръсна глава, за да прогони мислите за Скайлър. Този мъж я беше предал, бе поставил парите по-високо от любовта си към нея. Не бива да мисли за него. Филип… ще мисли за Филип. Но докато стоеше така будна в каютата си посред нощ, мислите й я отвеждаха неизменно към Скайлър.

Тя отметна решително кувертюрата и седна на ръба на леглото. Кракът й потъна в дебелия килим, долната й риза, единствената й засега дреха, която сменяше с ризата на Филип, се плъзна покрай глезените й и ръкавите покриха ръцете й. Все още й беше широка около врата, панделките на шията, на лактите и на китките бяха позахабени, въпреки че ги беше прала. Но все пак тази риза беше чиста и беше единствената дреха, останала от всички, с които онази вечер бе отишла в лондонската кръчма. Роклята и чорапите, както я уверяваше Филип, бяха безнадеждни.

Тя приближи безшумно до вратата, която свързваше нейната каюта с тази на Филип. Дръжката поддаде под ръката й и вратата се отвори. Тя влезе в каютата на Филип и затвори вратата.

Каютата на Филип беше много по-осветена от нейната. Завесите на прозорците бяха отдръпнати и тя видя луната, грейнала над морето от безоблачното небе. Лунната светлина, отразена от водата, осветяваше стаята, а Фиделити си проправяше път през дрехите и принадлежностите, които Филип беше разхвърлял по пода.

Той лежеше в леглото, чаршафът му беше подпъхнат под дюшека. Гъстата му кестенява коса се разстилаше по възглавницата. Спеше по гръб. Беше отхвърлил настрани едната си ръка, китката й бе скрита под възглавницата. Другата почиваше на корема му, пръстите лежаха спокойно отпуснати. На устните му трептеше лека усмивка.

Фиделити коленичи до леглото, докосна внимателно една от къдриците, паднала над челото, и я отмести на възглавницата.

— Филип — прошепна тя.

Той се събуди веднага и с бързо движение измъкна ръката си изпод възглавницата, Фиделити се отпусна назад върху килима, стресната от насочения срещу нея лъскав нож.

— Предавам се! — извика тя.

— Фиделити! — Той се изсмя нервно. — Можех да ти прережа гърлото!

— Радвам се, че не го направи!

Тя се изправи, докато той прибираше ножа.

— Всяка нощ ли спиш с тоя меч? — запита тя.

— Не е меч — поправи я Филип, — нож е.

— Добре де, оръжие.

— Да — каза той.

— Случило ли се е нещо? — запита той.

— Не — отвърна Фиделити. — Нищо особено. Събудих се и започнах да си мисля.

— Никога недей да мислиш нощем. После много трудно заспиваш, особено ако мислиш за сериозни неща.

— Тъкмо така стана. — Тя се поколеба за миг, усещайки се плаха и несигурна, после внезапно се изправи и тръгна към вратата. — Лека нощ.

— Лека нощ — каза Филип и се опита да скрие веселостта си.

— Ще се видим сутринта — рече тя.

— Да, утре сутрин.

Тя направи крачка към вратата.

— Надявам се сега да мога да заспя.

— Сигурен съм, че ще можеш.

— Приятни сънища, Филип.

Той се изкиска.

— Приятни сънища, Фиделити.

Тя тръгна отново към вратата и се спъна в ботушите му, които лежаха на пода. Падна и бузите й пламнаха в яростна червенина, докато гръмовитият смях на Филип огласяше стаята. Тя се изправи и тръгна с неуверена крачка към вратата, опитвайки се да се справи с дръжката, която тъй лесно бе поддала при влизането й.

— О, Филип! — извика тя, докато той продължаваше да се смее все по-силно.

Фиделити се обърна към него и видя как трие очите си. Взе единия ботуш и го запрати по главата му, но не улучи, защото не беше се прицелила добре. Ботушът профуча близо на метър от него.

— Фиделити.

Тя надникна иззад преплетените пред лицето й длани.

Той протегна ръка към нея.

— Хайде, ела.

— Наистина ли, сър? Наистина ли безсрамието ви не познава граници?

Тя прие обидения вид на придворна дама, получила извънредно неприлично предложение.

— Муцунките ти не важат, миличка — поде той е възможно най-заплашителния моряшки тон, — когато ми стоиш така насред спалнята посред нощ и луната прозира през ризката ти.

Тя се разсмя и пристъпи, този път по-внимателно, към леглото му.

Филип се отмести назад и вдигна завивките, за да може тя да се пъхне до него в леглото.

— Сър — възкликна Фиделити с престорено негодувание, — не ви ли е срам?

— Никак, ама никак — изсмя се той, издърпвайки още повече завивките от голото си тяло.

Фиделити се пъхна в леглото и изчака Филип да подвие одеялото. После той се надигна на лакът и я прегърна с другата ръка.

— Знаеш ли, Филип — поде тя, галейки ръката му над лакътя, — ти вече за втори път ме спасяваш.

— Удоволствието е мое, мадам — засмя се той.

— Наистина! — натърти тя.

— Знам. Кълна се, когато те срещнах за пръв път в гората в Англия, беше истинско удоволствие за мене.

— И за мене — призна тя.

Той зарови ръка в косата й, която грееше като сребърна в осветената от луната каюта. Вдигна един кичур и го остави да се плъзне през пръстите му обратно на рамото й.

— О, Филип — въздъхна Фиделити.

Тя го прегърна. Здравата му загоряла кожа беше учудващо мека. Плъзна ръце нагоре към раменете му, притегли го към себе си и се изви на дъга към него. Двамата се срещнаха в една дълга и нежна целувка, от която дъхът й спря.

Филип хвана полите на ризата й и я издърпа през главата й. После я пусна на пода до леглото.

Обгорялото му от слънцето тяло разля топлината си върху нейното. Тя изтръпна в очакване, когато той я притисна към себе си. Широките му гърди с гъсти тъмни косми се притиснаха към нейните, ръцете и краката им се преплетоха.

Океанът люлееше кораба нежно и непрестанно. Това движение накара Фиделити да забрави миналото и всички съмнения и страхове, които тегнеха над главата й. Беше намерила удовлетворение в прегръдките на един мъж, на когото бяха платили да бъде неин тъмничар и който за втори път й спасяваше живота.