Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (18)

Глава седемнадесета

В края на лятото Барбара Палмър се поуспокои, Фиделити не даваше признаци, че смята да капитулира пред ухажванията на краля. При това положение тя нямаше големи шансове да стане много влиятелна в двора и да накара краля да отпрати Барбара. И докато Фиделити все още не допускаше негово величество в леглото си, той щеше да търси за своите удоволствия Барбара, а всички знаеха, че щастливката, която споделя страстите на Чарлз, е най-влиятелната жена в двореца.

Всичко това обаче не означаваше, че Барбара подценява опасната възможност Фиделити най-накрая да отстъпи пред Чарлз. Тъкмо затова тя така се стремеше да се сприятели с нея, представяше се за нейна най-добра приятелка и се опитваше да й стане довереница. Затова и продължаваше да крои планове как да заздрави позициите си.

Фиделити се разхождаше из парка Сейнт Джеймз заедно с Бъкингамския дук. Не харесваше този мъж, той й приличаше на някакъв облагороден Никодимъс Крайтън. За неговата порочност се носеха легенди и макар че притежаваше достатъчно интелект и способности, благодарение на които беше незаменим член на правителството на негово величество, той пилееше по-голямата част от времето и енергията си в изнамиране на нови и нови неща, с които да възбужда похабените си сетива. Беше се отказал от първоначалните си планове да направи Фиделити своя марионетка и да управлява краля чрез нея, но много му харесваше да дразни братовчедка си Барбара Палмър, затова продължаваше да се умилква пред Фиделити и да я подтиква да измести Барбара.

Фиделити махна на група придворни, застанали на сянка под едно дърво, и те й върнаха поздрава. Тръгна покрай канала, който безработни войници бяха изкопали по нареждане на краля след края на войната. Кралят бе наредил да развъдят в този канал различни водни птици и на Фиделити й беше забавно да ги наблюдава. Ужасно й се искаше да се отърве от Бъкингам, но не знаеше как да го направи. Затова много се зарадва, като видя бързащата към тях Барбара.

— Здравейте, Фиделити — усмихна се тя.

— О, Барбара — отговори Фиделити. — Братовчед ви тъкмо ми изреждаше цял куп причини, поради които трябвало да стана кралска любовница.

Барбара стрелна дука с убийствен поглед.

— Джордж, някой ден с огромно удоволствие ще ти прережа гърлото!

— А пък аз, Барбара — усмихна се лениво Бъкингам, — някой ден с огромно удоволствие ще пратя да ти кажат да си стягаш багажа!

— Преди това обаче аз ще те пратя в ада!

Бъкингам сви раменете си, облечени в сатенен костюм.

— Ще видим, скъпа, ще видим. — И като се обърна към Фиделити, той се поклони грациозно. — Ваш слуга, мадам.

Фиделити направи реверанс.

— Ваша слугиня, милорд.

Тя изчака Бъкингам да се отдалечи и прихна да се смее.

— Кълна се, Барбара — каза Фиделити, — че нашият братовчед не е най-лоялният роднина, когото някога съм срещала.

— Да, Джордж се забавлява, като създава колкото може повече неприятности. Мъти заговори така, както кокошката мъти яйца!

Те тръгнаха една до друга и Барбара започна да й разказва, че е чула как кралят и някои от младите и по-буйни придворни, всичките преоблечени отишли една вечер в Лондон у „Мадам Бенет“, модния публичен дом в Уотстоун парк. Когато им донесли сметката, кралят видял, че другарите му са изчезнали, а той едва не изял боя от телохранителите на мадам Бенет, преди собственичката да познае високопоставения си клиент и да му отпусне допълнителен кредит за вечерните му развлечения.

Фиделити се разсмя:

— Не се съмнявам, че мадам Бенет на драго сърце би се преправила някой път на придворна дама.

— Защо? — запита Барбара. — Тя прави компания на господата от двора точно както го правим и ние, но й се плаща за това.

— Сигурно ще е много забавно да се движиш преоблечен сред хората. Кралят винаги и навсякъде е обграден от просители.

— Искаш ли да разбереш дали е забавно?

Фиделити погледна Барбара с нескривано любопитство, докато двете сядаха на сянка под едно дърво.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че двете можем да идем преоблечени в града и да вечеряме в някоя кръчма. Не в общата зала, естествено, а в някоя отделна стая.

— Не зная.

Фиделити се поколеба. Откакто бе пристигнала в Лондон, се чувстваше в безопасност — отначало в Уиндам Хауз, а сега — под стражата и закрилата на Уайтхол. Изгледът да се озове в огромния шумен град я плашеше.

— Защо не? — подтикваше я Барбара. — Ще бъде много приятна вечер. Ще излезем от Уайтхол, ще наемем карета до града и ще се върнем после право в двореца.

Фиделити се остави да я убеди и двете започнаха да обмислят плана си.

Кръчмата „Кралската прегръдка“ (Барбара призна, че е избрала заведението по сантиментални причини) се намираше на Филпот Лейн, недалече от огромната и потискаща Лондонска кула. Мракът се спускаше бързо над града, когато пред кръчмата спря една черна карета без гербове и други отличителни знаци. От нея излязоха две жени. Слугите, облечени в обикновени черни ливреи, бяха отпратени и двете жени влязоха сами в кръчмата.

Общото помещение беше препълнено и когато Фиделити и Барбара влязоха вътре, пиещите по масите мъже, някои от които държаха на коленете си жени с пищни форми и ярко гримирани лица, започнаха да си разменят полугласни забележки. Не беше възможно да са разпознали кралската любовница и най-одумваната жена в Уайтхол — двете посетителки бяха загърнати в огромни сатенени наметала, които напълно скриваха фигурите им, а косите им бяха покрити с качулки. Черни маски закриваха лицата от челото до брадичката, оставяйки само по две дупки за очите. Но дори така маскирани, жените предизвикаха доста коментари. След миг кръчмарят ги съзря в оскъдната светлина на помещението, изтича към тях и се поклони непохватно.

— Ще мога ли с нещичко да помогна на уважаемите дами? — запита той.

Също като мъжете в помещението, и кръчмарят не бе разпознал посетителките, но техните уверено вдигнатата брадички и държанието, изпълнено с достойнство, му подсказваха, че пред него стоят благородни дами.

— Бях поръчала да запазят най-добрата ви стая за вечеря — каза Барбара.

— О! Да! Да! — Освен поръчката Барбара бе пратила и щедра предплата с обещанието, че ще има и бакшиш. — Последвайте ме.

Мъжът тръгна към задната част на помещението, където по стълбата се отиваше запазените стаи на втория етаж. Барбара го последва, избутвайки Фиделити пред себе си. Някакъв едър мъжага с мазна черна коса хвана фаворитката за ръката, но тя така сръчно го перна с ветрилото си, че той се дръпна, без да протестира.

Докато изкачваха стълбата, Фиделити дочу как мъжете в общото помещение пак започнаха да шушукат. Не се и съмняваше, че ще ги одумват цялата вечер.

Стаята, в която ги въведе кръчмарят, беше голяма и учудващо добре наредена в сравнение с мръсното и зле осветено общо помещение. На пода имаше износен, но очевидно качествен килим, ламперията по стените беше тъмна, а по нея играеха леки отблясъци, хвърляни от свещите, които горяха в свещниците на масата и на шкафа до стената. Когато кръчмарят получи нареждания за вечерята и затвори вратата зад себе си, Барбара свали маската и наметалото си и подкани Фиделити да направи същото.

— Можем да оставим това в гардероба — каза тя. — Задръж само маската, докато донесат вечерята.

Тя затвори гардероба, седна на тапицираното с брокат канапенце и потупа мястото до себе си.

— А сега можем да си поговорим.

Фиделити седна до Барбара и се усмихна.

— Признавам, мислех, че ще е доста по-трудно.

— Да дойдем да вечеряме в Лондон ли?

Фиделити кимна.

— Глупости, много хора го правят. Ако имаш добра охрана, можеш да идеш където и да е в града.

Не след дълго кръчмарят и един момък донесоха димящи блюда. Щом наредиха ястията на масата, Фиделити видя, че Барбара е поръчала всичките й най-любими лакомства. И усети благодарност към тази червенокоса жена, която нямаше причини да я обича.

Когато Фиделити довърши яйчения крем, Барбара повика кръчмаря и изчака той да отнесе блюдата.

— Надявам се, че вечерята ти е харесала — каза Барбара с прелестна усмивка.

— Да, беше великолепно! Така се натъпках!

— Радвам се, че си доволна. Може би ще се наложи известно време да се лишаваш от подобни вкусни неща.

Фиделити се учуди.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Яростна гримаса смени милата усмивка.

— Откакто си дошла в двореца, ми носиш само ядове! До гуша ми дойде с тия твои безкрайни превземки. Повръща ми се, като те гледам как измъчваш краля и му отказваш онова, което сигурно си давала на всеки срещнат мъж!

Фиделити стана и заобиколи масата.

— Барбара, за какво говориш?

— О, още ли се правиш на невинна, госпожо Феърфакс?

— Барбара! Мислех, че си ми приятелка.

— Да! Да! Мислиш, че всички са ти приятели. Само че не е така! И там ти е грешката. Фаталната ти грешка! Откакто те видях за пръв път, мисля само как да те махна от пътя си. Повдига ми се, като те гледам, повдига ми се, като се сетя за тебе!

Фиделити се отпусна на стола и вдигна ръка към челото си.

— Не съм и предполагала. Никога не си…

— Не съм показвала, че те мразя, нали? — В усмивката на Барбара нямаше нищо мило. — Не, никога не съм го показвала. Но чаках. Чаках да открия как да се отърва от тебе и най-накрая ти самата ми подсказа начина.

Барбара замълча, изчаквайки Фиделити да каже нещо, но като не получи отговор, продължи:

— Държиш се като че ли си принцесата от приказките, целомъдрена и чиста като същински ангел. Света Фиделити, последната истинска весталка! Държиш се глупаво и много добре го знаеш! Разбрах за миналото ти, за тайната ти и знам как да използвам това. Ето го моето отмъщение, Фиделити Феърфакс. Или по-скоро Фиделити Крайтън?

Уплахата, изписана върху лицето на Фиделити, беше като балсам за душата на Барбара. Тя стана и отиде до вратата към съседната стая. Почука рязко и извика: „Влезте!“ После отстъпи назад, за да наблюдава реакцията на Фиделити.

Вратата започна да се отваря мъчително бавно, Фиделити стана и заотстъпва към изхода на стаята. Знаеше какво ще види, знаеше какво има зад тази врата. И все пак, когато опасението й се потвърди, ужасът беше толкова силен, че тя почти се свлече на колене.

Вратата се отвори докрай и Барбара впи победоносен поглед в лицето на Фиделити, докато Никодимъс Крайтън прекрачваше прага.