Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (24)

Глава двадесет и трета

Уилмингтън Хол беше разположен на един голям нос, който се врязваше в река Йорк недалече от залива Чизапийк.

„Вирджиниън“ и двата търговски кораба се поклащаха, закотвени в частното пристанище на имението.

Бяха пристигнали по тъмно, но стотици факли осветяваха нощта, докато моряците сновяха около корабите. Филип наглеждаше разтоварването и от мястото, където се намираше, Фиделити видя как един мъж отива при него.

Знаеше, че това трябва да е брат му — Едмънд, барон Уилмингтън. Бяха почти еднакви на ръст, приличаха си много по цвета на косата и кожата. Различаваха се едва забележимо — Филип беше красив, а брат му по-скоро изискан, но и двамата бяха много привлекателни мъже.

Тя разглеждаше внимателно барона, когато видя, че Филип сочи към нея. Брат му се обърна да я види. Тя се направи, че гледа как разтоварват корабите, и се обърна чак когато обутите им в ботуши крака заизкачваха стълбата към задната палуба.

— Фиделити — каза Филип, — позволи ми да ти представя брат си, барон Уилмингтън. Едмънд, това е Фиделити Феърфакс.

Баронът се поклони изискано, а Фиделити направи реверанс.

— Добре дошла в Уилмингтън Хол, госпожо Феърфакс. Филип ми разказа колко драматично е било пътуването ви. Сигурно сте много уморена. Позволете ми да ви съпроводя до къщата, където ще можете да се освежите.

Фиделити погледна към Филип.

— Не искаш ли да те изчакам?

Филип поклати глава.

— Ще бъда тук до късно през нощта. По-добре върви с Едмънд. Ще се видим утре.

— Добре — съгласи се тя. — Лека нощ, Филип.

— Аз ще съпроводя дамата, сър — чу тя глас зад гърба си.

Фиделити се огледа и за момент помисли, че е попаднала в Каменната галерия на Уайтхол.

Джон Хингам, съпругът на Хенриета, дъщерята на Едмънд Уилмингтън, бе застанал на задната палуба на „Вирджиниън“.

Фиделити прие ръката, която й предложи баронът, двамата слязоха от кораба и тя изведнъж се олюля, когато стъпи на пътеката.

— О — възкликна тя изненадана, — извинете.

— Не се притеснявайте, драга — каза той. — Не бяхте ли неуверена, когато за пръв път стъпихте на кораб?

— Така е — призна тя.

— Ако на кораба сте успели да се приспособите към движението, значи сега трябва да се приспособите към отсъствието на движение.

— Да, сигурно е така… — започна тя, но спря, виждайки как някаква фигура тича към тях по слабо осветената пътека.

— Чарлз! — викна Едмънд.

Фигурата спря изведнъж на чакълестата пътека. Когато се приближи, Фиделити видя, че това е младо момче, на около четиринадесет или петнадесет години — племенникът на Филип, Чарлз.

— Да, сър — изрече момчето.

— Върви, недей да тичаш. Корабите няма да изчезнат, докато стигнеш там.

— Но чичо Филип… — започна хлапакът.

— Ще бъде там, когато пристигнеш. Кажи добър вечер на гостенката ни — това е госпожа Феърфакс, приятелка на чичо ти Филип.

Фиделити направи реверанс, а момчето се поклони.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо — каза той.

— На мене също, сър.

След като приключи с официалните поздрави, Чарлз се поклони на баща си и тръгна отново към пристанището. Измина няколко крачки и отново хукна да тича, изчезвайки бързо зад завоя на обраслата с дървета алея.

— Много хубаво момче — обърна се Фиделити към барона.

— Той е нашата гордост — каза баронът. — А това ме навежда на мисълта, че трябва да ви се извиня.

— Да се извините?

— Понеже съпругата ми не е тук. Една жена в съседната плантация се разболя. И тъй като е много добра приятелка на жена ми, лейди Уилмингтън отиде да наглежда домакинството й, докато тя се оправи. Съжалявам, че не е тук да ви посрещне. Мисля, че би искала да е тук.

— Моля ви, не се извинявайте. Няма защо да се притеснявате как ще настаните неочакван и неканен гост.

— Всеки гост на брат ми е и мой гост. Ще пратя някого утре сутринта да доведе жена ми.

Те стигнаха до края на обраслата с дървета алея и излязоха на разчистеното от растителност пространство, сред което се извисяваше Уилмингтън Хол.

Светлината от множеството факли, закрепени по цялата ширина на фасадата, позволяваше на Фиделити да види колко голяма и внушителна е сградата. В миг от главата й се изпариха всички предубеждения относно примитивните условия на живот, които предполагаше, че ще намери в Америка.

Уилмингтън Хол беше на два етажа и ширината му съвсем малко надвишаваше дължината. Редица високи тавански прозорци отваряха изглед от стръмния покрив. Над тях стърчаха четири масивни комина, а входът представляваше красив бял портик, който стигаше до равнището на втория етаж. Белите колони и капаците на прозорците контрастираха красиво с тъмните тухлени стени.

Когато наближиха къщата, един слуга, облечен в тъмносиньо, отвори входната врата и се поклони на Фиделити и барона, докато те влизаха във фоайето. То беше осветено от един-единствен масивен многораменен свещник, поставен върху масичка, която стоеше срещу началото на голямото стълбище. Пламъчетата на свещите хвърляха леки отблясъци върху тъмната орехова ламперия по стените. Освен голямата врата, през която бяха влезли, във фоайето имаше още три врати. Една от тях се отвори и Фиделити зърна красива малка приемна, тапицирана в зелено и осветена от кристален свещник. На вратата застана млада жена — това беше Хенриета, племенницата на Филип, облечена в жълта сатенена рокля.

Хенриета спря на вратата, изненадана от появата на Фиделити, хванала под ръка баща й.

— Хенриета — каза баронът, когато девойката влезе във фоайето, — това е гостенка на чичо ти Филип. Госпожо Фиделити Феърфакс, това е дъщеря ми Хенриета Хингам. Запознахте се със съпруга й на кораба.

— О, да — усмихна се Фиделити. — Радвам се да се запозная с вас, госпожо Хингам.

— Аз също, госпожо Феърфакс.

— Моля те, заведи гостенката ни в нейната стая — разпореди се Едмънд. — Мисля да я настаним в синята спалня.

— В синята ли? — отвори широко очи Хенриета.

— Хенриета — каза строго баща й.

Хенриета направи малък реверанс.

— Да, татко.

Фиделити също направи реверанс пред барона, а той й се поклони и тръгна към входната врата, отворена навреме от слугата.

— Седли — каза Хенриета.

Слугата се обърна и зачака заповедите й.

— Иди на кораба и донеси багажа на госпожа Феърфакс. И на чичо ми също.

— Да ида на кораба ли, госпожо? — смая се лакеят.

— Добре де, прати някого. — Когато мъжът изчезна, Хенриета поклати глава. — Пази Боже домашният слуга да върши работата на дворните слуги!

— Видях много хора, които работеха на кораба — отбеляза Фиделити, докато едно момиче в простичка зелена рокля, повикано от Хенриета, вземаше наметалото й.

— Това са докерите. Има и роби, които работят на тютюна.

— Роби?

— Да, нали знаете — чернокожи, докарани от Африка.

— Наистина ли?

Фиделити беше изумена. Досега само веднъж през живота си беше виждала чернокож — едно джудже, слуга на съпругата на френския посланик в английския кралски двор. Където и да отидеше, предизвикваше невиждана сензация.

— Колко роби имате?

— Ако сметнем и докерите, които не са роби, а само наемни работници, стават около двеста души.

— Двеста! — Фиделити тръгна след Хенриета, прекоси фоайето и се заизкачва по стълбите, плъзгайки ръка по красиво резбования парапет. — Толкова много роби ли са необходими за обработване на тютюна?

— Да — потвърди Хенриета. — Баща ми смята да купи още.

— Боже Господи! — възкликна Фиделити. — Не мога да си представя подобно нещо! Баща ми имаше само дванадесетина слуги да му помагат в земеделската работа.

— Баща ви земевладелец ли е?

— Да. — Фиделити също стигна до площадката и тръгна подир Хенриета по дългия коридор.

Той водеше към другия край на къщата. В дъното се виждаше висок прозорец с объл свод, през който проникваше светлината на горящите отвън факли. Коридорът се осветяваше от свещници, закрепени на равни интервали по дължината на стените му. Двете отминаха няколко врати и Хенриета посочи към една от тях.

— Оттук се влиза в стаята на съпруга ми и в моята. Искаше ми се да си имаме собствен дом, но сигурно трябва да почакаме.

Когато стигнаха до една врата почти в края на коридора, Хенриета я отвори и двете се озоваха в стая, тапицирана в бледосиньо.

Фиделити влезе и се огледа. Стаята беше голяма, двата високи прозореца гледаха към поляната пред къщата. Виждаше се и светлината на горящите навън факли — не само тези по фасадата, но и по пътеката към пристанището. Фиделити се обърна към Хенриета, която палеше свещите край леглото. После запали двете свещи в калаения свещник над камината, срещу него, и другата до прозореца. Завесите на голямото легло бяха от син и бял брокат. Килимът беше тъмносин с втъкани фигури в бледосиньо и бяло. Три врати, също боядисани в бяло, блестяха насред стените. Хенриета отвори едната и Фиделити видя доста големичък килер. Отваряйки третата врата, Хенриета се изкиска. Фиделити надникна и се намери в стая, тапицирана в бледозелено.

— Чия е тази стая?

— Не се ли сещаш? — засмя се Хенриета. — На чичо ми Филип!

И отново се изкиска.

Вратата към коридора се отвори и влезе една слугиня. Тя взе грейката от камината и след малко я донесе напълнена с разжарени въглени. Стъкна сръчно огъня в камината и стаята на Фиделити започна да се затопля.

— Ели — обърна се Хенриета към слугинята, — донеси топла вода и кърпи на гостенката ни. Гладна ли сте? — обърна се тя този път към Фиделити. — Мога да ви донеса нещо от кухнята.

— Не, благодаря. Не чувствам никакъв глад.

Хенриета махна на слугинята да си върви и започна да развежда Фиделити из стаята. Показа й бюрото с принадлежностите за писане, перата и мастилницата.

На вратата се почука. Влезе един слуга, носещ шарения дървен сандък, в който Фиделити прибираше сивата си рокля. Постави го на шкафчето при леглото, поклони се на дамите и излезе.

— Къде е останалото? — запита Хенриета.

Фиделити вдигна рамене.

— Това ми е всичкият багаж.

Хенриета се приближи към сандъка, отвори капака му и надникна. Видя старата долна риза на Фиделити и ризата на Филип.

— Напуснах Англия по-скоро неочаквано — обясни Фиделити. — Нямах време да си приготвя багажа.

На устните на Хенриета напираха въпроси, но нещо в държанието на Фиделити и подсказа, че е рано да отегчава с ненавременно любопитство току-що родилото се между тях приятелство. Внезапно тя щракна с пръсти:

— Имам нещо, което ще ви свърши работа!

Хенриета изхвърча от стаята и Фиделити чу как стъпките й бързо се отдалечават по коридора. После някаква врата хлопна и не след дълго стъпките отново се приближиха към нейната врата.

Хенриета влезе в стаята, размахвайки част от някаква пурпурна дреха, а подир нея влезе една слугиня с леген, пълен с вода, и две кърпи. Тя сложи всичко, което носеше, на скрина с чекмеджетата, напълни с въгленчета грейката, дръпна кувертюрата и завивките и прокара грейката по целия долен чаршаф. Слугинята вършеше педантично работата си, а Фиделити се чудеше какво ли е това, което Хенриета държи в ръцете си и явно изгаря от желание да й го покаже. Накрая слугинята свърши и Хенриета я отпрати с махване на ръката.

Когато останаха сами, Хенриета разгъна пред Фиделити дрехата, която беше донесла от своята стая. Беше нощница от пурпурна коприна, обточена с широка набрана кремава дантела.

— О, Хенриета, колко е красива! — възкликна Фиделити.

— Радвам се, че ви харесва — каза Хенриета. — Искам да я вземете!

— О, не — протестира Фиделити. — Не мога! Тази рокля, с която съм облечена, е на майка ви. Филип я взе за мене от новия й гардероб.

Хенриета се сдържа да не зададе въпросите, които това изречение предизвика.

— Няма значение — настоя тя. — Вземете я. Много повече ще отива на вашата коса, отколкото на моята!

Фиделити трябваше да се съгласи. Макар да бяха с еднакъв ръст и подобно телосложение, косата на Хенриета имаше съвсем обикновен кафяв цвят — не беше нито златиста, нито кестенява. Пламъчетата на свещите не се отразяваха в нея и яркият пурпур на нощницата сигурно щеше да я прави още по-безцветна.

Тя прие с благодарност нощницата и видя как очите на Хенриета светнаха от удоволствие. Стори й се, че младата жена жадува да намери приятелка и много иска да се сближи с нея.

След като спусна завесите на прозорците, Хенриета помогна на Фиделити да свали роклята, фустата и долната риза и ги окачи в килера, докато Фиделити слагаше обувките си в едно чекмедже и прибираше чорапите и жартиерите в шкафчето до леглото. Тя извади от сандъка ризата, която Филип й беше дал, и старата си долна риза и бързо ги прибра в едно чекмедже, преди Хенриета да успее да ги разгледа по-отблизо. Сложи другите чорапи в чекмеджето при онези, които току-що бе свалила от краката си, и пъхна пакета със сапфирите сред старите си дрехи.

Хенриета й помогна да облече леката като перце копринена нощница, която се спусна чак до петите й. Беше богато набрана и докосваше ефирно краката и тялото й, а леките ръкави галеха ръцете й.

— Красива е — каза тя на Хенриета.

Фиделити отиде пред огледалото в ъгъла на стаята, вдигна нагоре косата си и я разпусна върху пурпурната коприна. Контрастът беше поразителен — трябваше да признае, че Хенриета има право.

Домакинята пак излезе и след малко се върна със златен гребен и четка, Фиделити пусна косата отпред на раменете си и прекара гребена през нея. После я отметна на гърба. Хенриета взе гребена и започна да я реши.

— Толкова ви завиждам — въздъхна тя.

— За какво?

— Защото сте красива. — Фиделити се накани да протестира, но Хенриета поклати глава. — Не, знаете, че е така. Баща ми казва, че съм хубавичка, Джон също, но знам, че всъщност не е вярно. Виждам как Джон гледа другите жени, после гледа мене и знам, че ни сравнява.

— Но той е ваш съпруг.

Хенриета вдигна рамене. Усмихна се и смени темата.

— Идвате от Англия, нали?

Фиделити кимна.

— Ще ми разкажете ли? Бях много малка, когато родителите ми заминаха за Холандия. Бях само на петнадесет години, когато напуснахме Холандия, след като баща ми научи, че именията му са продадени. Разбираше, че няма полза да се връщаме в Англия. Там беше пълно с бедни благородници като нас.

— Значи баща ви е създал всичко това само за две години? — Фиделити посочи с жест плантацията.

— Не съвсем. Купи плантацията от друг човек. Но я разшири доста много, а и има големи успехи като предприемач…

— Разбирам. Той е… — Фиделити сподави една прозявка и Хенриета скочи на крака.

— О, съжалявам! Не ви оставям да спите!

Фиделити я увери, че не й се спи, но не съжали особено, когато Хенриета й пожела лека нощ. Никога не беше имала близки приятелки и намираше, че е доста трудно да се държи откровено, както сигурно би искала Хенриета.

Фиделити наля вода от каната и се изми над легена. Избърса лицето и ръцете си с една от меките кърпи, прозявайки се сладко. На вратата се почука. Момичето, което беше донесло водата, влезе в стаята и с реверанс отнесе нещата за миене.

Фиделити остана сама. Духна всички свещи и застана за миг пред пламтящия огън в огнището. После отиде до прозореца и отново се вгледа в далечните огънчета на факлите, осветяващи пристанището. Филип беше някъде там. Сигурно е уморен. Тя огледа стаята, която й бяха предоставили, и в сърцето й се надигна вълна от благодарност към този мъж, който я беше довел тук през океана в този спокоен дом.

Тя спусна завесите, отправи се към леглото и се пъхна между затоплените завивки, леко ухаещи на лавандула. След няколко мига заспа дълбоко и спокойно.