Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (26)

Глава двадесет и пета

Няколко седмици след Нова година Фиделити отпразнува своя деветнадесети рожден ден в Уилмингтън Хол. Тържеството премина с такива церемонии и в такава радост, сякаш тя беше член на семейството, а не гостенка.

Пищната вечеря бе поднесена в красивата трапезария на Уилмингтън Хол, облицована с тъмна ламперия и осветена от кристални свещници. Златни сервизи и кристални чаши отразяваха щедро светлината на свещите. След вечеря всички отидоха в библиотеката на барона, където Фиделити откри с изумление, че голямата маса с масивни крака е отрупана с подаръци за нея.

— Не трябваше — прошепна тя, трогната от великодушието на домакините. — Наистина не биваше да…

— Глупости! — изсмя се Хенриета. — Отвори ги!

С изключение на ветрилото, изработено от инкрустирано абаносово дърво и черна венецианска дантела, всички останали подаръци бяха накити. Перли, изумруди, колие от диаманти в комплект с обици — Фиделити смаяна затаи дъх пред всичко това. Никога не беше притежавала толкова много скъпоценни камъни.

Почувства как сълзи се стичат от очите й.

— Не знам какво да кажа — пророни тя.

Филип се наведе и я целуна.

— Няма нужда нищо да казваш, скъпа моя.

Накрая тя успя да намери подходящи думи на благодарност и пожела на всички присъстващи лека нощ. Двамата с Филип тръгнаха нагоре към стаите си.

Той я остави пред нейната врата.

— Трябва да ида на пристанището. Скоро ще се върна.

Фиделити не повика камериерката, защото корсажът й се закопчаваше отпред и можеше сама да се съблече. Тя свали дрехите си и се плъзна в хладната мекота на ленената нощница. Запали една свещ и се отпусна в креслото до прозореца. Чувстваше се толкова добре сред хора, които се грижеха за нея и я харесваха, които бяха щастливи да й предложат гостоприемството си без задръжки или задни мисли. Облегна глава назад на креслото и затвори очи. Щеше да си почине малко, докато се върне Филип.

На вратата се почука. Тя отвори очи озадачена. На външната й врата ли се чукаше, или на междинната? Не можеше да е на междинната, защото познаваше почукването на Филип, а това, което чу, не й беше познато.

Пак се почука. Тя стана от креслото, отиде до вратата и я отвори.

— Да?

Фиделити открехна вратата, мислейки, че камериерката е дошла да я пита дали не иска нещо, преди да си легне. Надникна, но в следния миг отхвръкна настрана — Джон Хингам я бутна грубо и влезе нахално в стаята.

— Махай се оттук! — изсъска Фиделити. — Ще повикам Хенриета или барона!

Той я изгледа безсрамно.

— Викай когото искаш! Хенриета и баронесата са долу в другия край на къщата, а пък баронът и Филип, чичото на скъпата ми женичка, са на пристанището. — Той затисна устата й с ръка, а пръстите му намериха вдлъбнатинката точно под ушите й. — Ако гъкнеш, ще натисна още по-силно. Разбра ли?

Фиделити кимна. Той отслаби хватката, а тя го блъсна и хукна към стаята на Филип. Но не беше преценила бързината на рефлексите му — той се пресегна и я хвана, докато минаваше край него, събори я на пода и се стовари с цялата си тежест върху нея.

Фиделити напрегна всичките си мускули, за да го отхвърли, но той само се забавляваше от безплодните й усилия.

— Не си хаби силиците! — изфуча той в ухото й.

— Не! Пусни ме! Филип!

Джон се изсмя.

— Казах ти, видях го да отива към пристанището.

— Но не си ме видял да се връщам.

Джон замръзна на място. Вдигна поглед и видя Филип, застанал на прага на вратата, която свързваше стаята му с тази на Фиделити. В ръката му заплашително стърчеше пистолет.

Племенникът се изправи неуверено и се вгледа в дулото на пистолета. В това време Фиделити стана от пода, дръпна нощницата си и се скри зад гърба на Филип.

— Ако я погледнеш дори с крайчеца на окото си, ще те убия — изръмжа Филип. — Ти си едно копеле и негодник. Не съм те издал само заради сляпата любов на Хенриета. Но няма да се поколебая, ако те видя да се пъхаш там, където не те искат. Сега изчезвай!

Джон тръгна към вратата, но спря, като чу гласа на жена си, която го викаше откъм стълбището. Обърна се пак към тях.

— Излез през моята стая — каза Филип. — Кажи й, че си обсъждал нещо с мене.

Джон се насочи към вратата.

— За последен път лъжа заради тебе, Хингам! — викна Филип след него.

Вратата се затвори зад гърба на Джон и Фиделити скри лице на гърдите на Филип.

— Искаш ли да останеш сама тази нощ? — запита той.

— Не! Не! — поклати глава Фиделити. — Това е последното нещо, което искам сега.

 

 

Фиделити лежеше в прегръдката на Филип. Огънят в камината беше угаснал, но това нямаше значение. Пролетта идваше във Вирджиния, зимният хлад отстъпваше пред ласкавата топлина на южната пролет.

— Фиделити? — Филип помръдна едва забележимо.

— М-м-м!

— Фиделити?

— Будна съм.

— Заминавам в края на месеца.

— Това е чудесно, Филип. — Тя въздъхна доволно и в следния миг се изправи в тъмнината. — Какво каза? — Фиделити се взря в тъмното. — Заминаваш? Защо? Къде?

— Чакай малко. — Той я притегли отново в топлината на прегръдката си. — Заминавам за Барбадос. Брат ми купи наскоро една плантация там и аз трябва да видя дали я управляват както трябва.

— Може ли да дойда с тебе?

— Не. Районът е опасен. Край острова гъмжи от капери — англичани, французи, испанци. Ще съм спокоен, ако знам, че си тук на сигурно място.

— Но, Филип, ако ти си в опасност, искам да съм с тебе!

— Смелостта ти е похвална, поздравявам те, но ще се чувствам по-добре, ако знам, че ти си на сигурно място.

— Но, Филип… — и тя седна отново.

Той сложи полека пръст върху устните й.

— Тихо сега. Ще бързам колкото мога, като знам, че ме чакаш.

— Колко време ще бъдеш там?

Филип замълча, съзнавайки, че отговорът му ще предизвика нейния протест.

— Колкото е необходимо, за да се постави плантацията под надеждно и компетентно ръководство.

— Избягваш въпроса ми, Филип. Колко време?

— Най-малко два месеца.

— Два месеца! — извика възмутена Фиделити. — Два месеца! Не искам да стоя тук сама два месеца!

— Не може да се каже, че ще си сама!

— Знаеш какво искам да кажа.

— Да, знам. Но аз работя за брат си и трябва да си свърша работата. Моля те, Фиделити, не прави нещата по-трудни, отколкото вече са.

Фиделити преглътна протеста, който се бе надигнал на устата й. Щом Филип трябваше да замине, не биваше да го изпраща с горчивина. Тя легна пак до него и му позволи да я прегърне, но дълго след като той заспа и задиша спокойно и ритмично, тя остана да лежи будна, вперила тъжен поглед в мрака. Едва когато дойде време той да стане и да се залови с работата си, Фиделити потъна в тежък и неспокоен сън.

Дните минаваха страшно бързо. Неусетно дойде и денят, когато Филип щеше да отплава от Уилмингтън Хол. Фиделити бродеше из напъпилите градини, както преди година в Крайтън Манър.

— Фиделити! — извика я Хенриета иззад портата от ковано желязо, която отделяше къщата от градините.

— Тук съм, Хенриета — отговори й Фиделити и я изчака на пътеката.

— Защо си толкова тъжна напоследък? — запита Хенриета, когато двете седнаха на пейката под един клонест дъб.

— Знаеш, Филип скоро ще замине за Барбадос.

— Да, да. Трябваше да се сетя. — И Хенриета потупа ръката на Фиделити. — В такива моменти осъзнавам колко съм щастлива с Джон. Той няма никакво желание да пътува по море и да посещава далечни екзотични места.

„Няма никакво желание да върши нещо друго, освен да преследва чужди жени“, помисли Фиделити, но не каза нищо.

— Сега животът на Филип е свързан с морето — каза тя на Хенриета. — И е по-хубав от онзи, който водеше при първата ни среща.

— Какво искаш да кажеш?

Фиделити се поколеба. Филип беше казал на брат си, че се е запознал с нея, когато са я довели на кораба му. Сигурно Хенриета също беше чула тази история, най-вероятно от самия барон.

— Ние… Филип и аз… всъщност се познавахме, преди да ме заведат на кораба му. Бяхме се срещнали веднъж в Англия, една година преди това. Съвсем за кратко, незначителна среща. Филип беше изпаднал в затруднение, както повечето роялисти тогава.

Хенриета даде вид, че приема обяснението, Фиделити беше благодарна, че не пита при какви обстоятелства се е срещнала тогава с Филип.

— Времето ще мине много бързо — увери я Хенриета. — Трябва да се приготвим за бала в Стантън Хауз. Това ще те накара да не мислиш непрекъснато само за Филип!

Фиделити се усмихна, но не се успокои.

Топлото мартенско слънце огряваше Фиделити. Тя стоеше на пристанището и гледаше как товарят „Вирджиниън“. Мъчеше се да си придаде спокоен израз. Не искаше Филип да замине със спомен за някаква разревана и подсмърчаща Фиделити. Когато свършиха с товаренето и екипажът се качи на борда, Филип я хвана за ръка и я отведе извън пристанището, далече от изпращачите, включително семейство Уилмингтън и неколцина делови партньори на барона, дошли тук заедно със семействата си.

Заведе я на поляната пред Уилмингтън Хол, където любопитните погледи не можеха да стигнат до тях през стената от дървета и гъсто израснали храсти. Отметна качулката на тафтеното й наметало и я целуна нежно. Но Фиделити обви ръце около врата му и го стисна здраво, сякаш нямаше намерение да го пусне.

— О, Филип! Филип! Вземи ме със себе си! — замоли го тя, преглъщайки сълзите, готови да рукнат от очите й. — Моля те!

Филип я притисна до гърдите си, но гласът му беше твърд.

— Знаеш, че не мога, Фиделити. Дори и да искам.

Тя се дръпна от него.

— Значи не искаш, така ли?

— Не това исках да кажа. Само… не, за Бога, така е. Не искам да те взема със себе си там, където можеш да попаднеш в ръцете на пиратите. Не знаеш какво правят те с жените.

— Не ме интересува, Филип! Знам, че ще ме защитиш!

— Фиделити, моля те! Не прави нещата по-трудни, отколкото са. Отговорен съм преди всичко за моя екипаж и за моя кораб. Длъжен съм да пазя имуществото на брат си.

— И това е по-важно от мене, така ли?

— В този случай — да!

Фиделити, искам да си на сигурно място, за да мога да се съсредоточа в работата си.

— Добре тогава, мастър Уилмингтън — изрече тя, съзнавайки, че точно сега няма нужда да казва такива думи, но не можеше да се спре, — сигурно ще се радвате, ако си намеря някого да ме защитава, за да можете да де съсредоточите в работа си!

Тя очакваше Филип да се разтревожи или да прояви ревност, но се излъга. Той отметна глава и се разсмя.

— Ако мислиш, че можеш да намериш някого, миличка, давай! Колкото и да обичам тази страна, не си правя илюзии, че човек може да намери тук подходяща компания. Да не би да имаш предвид някой богат млад плантатор? Или Джон Хингам ти е взел ума?

— Пфу! — ядоса се Фиделити и забърза обратно към пристанището.

Филип беше по-бърз от нея и я хвана, преди да е успяла да излезе от заслона на дърветата и да се озове на открито, където можеха да ги наблюдават и от пристанището, и от кораба.

— Целуни ме, Фиделити — каза той. — И се усмихни, преди да е дошло време да отплавам.

Тя му позволи да я прегърне и вдигна към него лицето си за целувка, но мигът на раздялата, който трябваше да бъде горчиво-сладък и романтичен, бе помрачен от самата нея поради собствената й глупава гордост.

Тя остана на пристанището, докато корабът се плъзгаше бавно по реката и се отправяше към залива Чизапийк. Махаше с ръка и се опитваше да се усмихне, но накрая остана неподвижна на кея, гледайки безпомощно как Филип се изгубва от очите й.