Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (16)

Глава петнадесета

Барбара Палмър започваше не на шега да се плаши. Вече година и половина бе любовница на краля и през цялото това време никой не бе отклонявал от нея вниманието на краля така, както сега го правеше Фиделити Феърфакс. Ами ако той я изостави? Връзката им започна, когато тя и съпругът й Роджър бяха го последвали в изгнанието му в Хага и му бяха занесли ценен дар — така необходимото злато. Тогава тя се влюби в него и стана негова любовница. Роджър я заплашваше, убеждаваше и накрая се закле, че вече няма да има нищо общо с нея. Тогава не я беше грижа — короната изглеждаше толкова близо! Само ако кралят пожелаеше да се ожени за нея! Пред перспективата да стане кралица на Англия си струваше скандала при един евентуален развод с Роджър. Но кралят не изглеждаше склонен да се ожени за нея. Беше доволен от сегашните им взаимоотношения — най-малкото, преди тия Уиндам да доведат селската си братовчедка в двора.

Досега не беше виждала краля толкова заслепен. Между двама им съществуваше голямо физическо привличане — още първия ден, в който се срещнаха. Тя беше чувствена натура, която обожаваше опиянението от любовните игри, особено с великолепен партньор като Чарлз, но между тях отсъстваше оня елемент на нежно преклонение, което изпитваше той сега към Фиделити. Кралят непрестанно въздишаше по нея, не преставаше за говори за това момиче дори в присъствието на Барбара, бе готов да изпълни и най-незначителното й хрумване, за да я зарадва.

Щом той се държи така сега, разсъждаваше Барбара, какво ли щеше да стане, когато Фиделити се поддаде? Дори при най-малкия признак, че Фиделити вдига отбраната, Чарлз би изпълнил всеки неин каприз. Каква ли беше цената й? Барбара долавяше, че това момиче не е толкова неосведомено за възможностите, които биха се открили пред една бъдеща кралска любовница. А дори да беше тъй невинна, нейната братовчедка, графинята, щеше да е извънредно щастлива да я осведоми колко високо може да се издигне. Ами ако поиска — в замяна на това, че ще пусне краля в леглото си — Барбара да бъде отстранена от двореца? Беше твърде възможно да пожелае тъкмо това. Съвсем естествено е новата любовница да не понася присъствието на жената, която е изместила. Къде тогава щеше да иде Барбара?

Фаворитката се загледа в огледалото си. Беше на двадесет години, в разцвета на своята красота, макар и така опасно близко до възрастта, когато се смяташе, че жените отиват вече към залез, Фиделити беше на осемнадесет. Толкова важни ли бяха тези две години разлика? Не ставаше дума само за възрастта. Фиделити беше красива. Не по-красива от Барбара, но двете бяха прекрасни по съвсем различен начин. Хубостта на Барбара беше пламтяща, поразяваше с почти физическо въздействие, Фиделити беше ефирно красива, видът й караше хората да се заглеждат в нея, да извръщат очи и след това отново да я поглеждат. Красотата на Фиделити беше трайна. Жизнерадостта не е привилегия единствено на младата възраст. Не само външността обаче привличаше краля към Фиделити. Ако беше само хубостта — в двореца имаше изобилие от хубави жени…

Тук имаше нещо друго. Кралят беше привлечен от простодушието на Фиделити, от това, че тя, както изглежда, не съзнаваше колко голям шанс има да се превърне в най-силната и могъща жена в Англия.

Барбара се замисли. Може би не трябваше да отстъпи пред страстта на краля, да не го допуска така лесно в леглото си. Но не й бе присъщо да се отказва от удоволствията, които бяха най-ценното нещо за нея. Не можеше да устои на мъжете, такава си беше още от първия път, когато допусна мъж в леглото си. Не можеше да се промени, нито да се престори на друга. А сега имаше основание да се съмнява, че е бременна от краля. Какво ще прави, ако кралят се отвърне от нея? Може да отгледа детето; всъщност беше сигурно, че ще го отгледа, но какво бъдеще очакваше нея самата? Пенсионирана на двадесет години, безполезна за когото и да било. Трябваше да има някакъв изход. Тя нямаше да се предаде без бой.

Барбара започна да размишлява сериозно по въпроса. И стигна до една блестяща идея. Може би прекалено смела, но не и невъзможна. Кралят беше взискателен и опитен любовник; може би Фиделити не иска да го допусне в леглото си не поради някаква скромност, а защото не обича да прави любов. Барбара знаеше, че той е уязвим въпреки всичкия си цинизъм — особено много, когато ставаше въпрос за жени. Ако Фиделити бъде напъхана в леглото му и стане така, че той се отврати от нея и дори я изгони, със сигурност няма да я остави в двора!

Нова клюка се разнесе из галерията — Барбара Палмър почукала на вратата на все още болната Фиделити Феърфакс.

Дори Дивайна, която отвори на почукването на Барбара, беше тъй смаяна от това посещение, че не успя да го прикрие. Тъй като нямаше основателна причина да не пусне Барбара вътре, тя отстъпи назад и покани кралската любовница да влезе в апартамента й.

Фиделити седеше в приемната в едно елегантно кресло със странични облегалки за главата, тапицирано с кадифе в синьо и бледожълто. Облечена в бледожълт копринен пеньоар, тя изглеждаше като част от мебелировката. Тъкмо прелистваше една книга, когато огненокосата Барбара влезе в стаята, Фиделити вдигна учудено поглед.

— Госпожа Палмър? — изрече тя с невярващ глас.

— Добър ден, мадам Феърфакс — отвърна Барбара.

— Моля, седнете.

Фиделити зърна зад гърба на гостенката братовчедка си, която се колебаеше дали да я остави сама с посетителката. Усмихна се окуражително на Дивайна в знак, че може да ги остави сами, и графинята изчезна в съседната стая.

— Благодаря.

Барбара отправи най-лъчезарната си усмивка към Фиделити. И докато момичето оставяше настрана книгата, Барбара внимателно я наблюдаваше.

Тялото на Фиделити прозираше през тънкия копринен пеньоар. Беше изящна и стройна, и въпреки това женствено закръглена. Видът й бе деликатен и крехък и до нея пищната и предизвикателна Барбара изглеждаше вулгарна. Забелязвайки, че Фиделити я гледа с нетърпеливо любопитство, Барбара заговори за първото, което й дойде на ума:

— Какъв прелестен апартамент имате — отбеляза тя, оглеждайки стаята, обзаведена (както бе подразбрала) за сметка на Чарлз специално за Фиделити.

— Много сте любезна, госпожо Палмър — отвърна Фиделити.

— Барбара — поправи я тя.

— Барбара. Вашите стаи също гледат към Тайната градина, нали?

Барбара кимна. Наистина стаите й също гледаха към Тайната градина, само че от отсрещната страна. Това, че тя, кралската любовница имаше апартамент, разположен в отдалечената страна на двореца, докато стаите на тази натрапница бяха на самата Каменна галерия, наистина бе извънредно горчив хап.

— Да — отговори тя, стараейки се да прикрие раздразнението си. — Да, гледат към градината.

— Колко е красиво там привечер. Мога ли да ви предложа нещо за освежаване, гос… м-м… Барбара?

— Да, малко ми е пресъхнало гърлото.

Фиделити се накани да стане от креслото.

— Не се притеснявайте — възпротиви се Барбара. — Защо не повикате камериерката си?

Фиделити се върна с чаша вино за гостенката.

— Все още нямам камериерка. Мислех, че братовчедка ми ще ми даде някоя от своите.

— О, имам една идея — възкликна Барбара, докато поемаше чашата от Фиделити. — Моята камериерка Мати има сестра и ме молеше да я взема на служба при мене. Може би ще искате да я наемете? Моята Мати е почтена жена и усърдна в работата. Да пратя ли сестра й при вас?

— Моля ви. Бих желала да поговоря с нея.

Пръстите на Барбара стиснаха столчето на чашата. Това момиче имаше такова самообладание, така се владееше! Може би се мислеше за твърде силна, за да се бои от посетителката си. Но едва ли това предположение правеше нещата прекалено лесни.

— Вие наистина не бива така да се криете, скъпа госпожице Феърфакс — каза тя с мек глас.

— Фиделити — поправи я Фиделити.

— Фиделити. Толкова е хубаво навън, престъпление е човек да си стои в стаята. Сигурна съм, че негово величество много се безпокои за вас.

Фиделити се усмихна.

— Да, негово величество е толкова добър и великодушен. Праща ми писма… и цветя. — Тя кимна към букета напъпили рози в кристалната ваза на масата.

На Барбара й се дощя да разбие тази ваза върху сребристорусата глава на Фиделити. Но вместо това тя се усмихна и се възхити на цветята.

— Тази внезапна женитба на барон Пиърпойнт беше много любопитна, нали? Цялата галерия говореше, че… О, извинявайте, май бях нетактична? О! — И Барбара престорено притисна ръка към устата си. — Забравих, че вие и лорд Пиърпойнт имахте връзка.

Фиделити се успокои и се усмихна. Махна с ръка, за да прогони неприятната тема:

— Човек трябва да сключи такъв брак, който максимално да го облагодетелства, не е ли така? Лорд Пиърпойнт имаше нужда от парите на лейди Мелфорд, за да финансира начинанията си в Новия свят. — Тя си спомни какво й бе казал кралят в Уиндам Хауз. — Да, това не е нещо необичайно. Подозирам, че и кралят един ден ще си намери съпруга, чиято зестра да подпомогне финансите на кралството. — Фиделити забеляза как погледът на Барбара става твърд като стомана, и заби острието докрай. — И с достатъчно кралска кръв, за да даде на кралството достойни наследници.

Ръката на Барбара трепереше. Остави чашата и скри конвулсивното треперещите си пръсти в гънките на роклята си.

— Може би сте права — прошепна тя.

Ако придворните в Каменната галерия бяха учудени, виждайки, че Барбара влиза в стаята на Фиделити, учудването им нарасна двойно, когато видяха Барбара и Фиделити, хванати под ръка, да се разхождат нагоре-надолу из галерията. Червенокосата Барбара, натъкмена в бял сатен, и сребристорусата Фиделити, облечена в пурпурна коприна, вървяха из галерията и си приказваха шепнешком, докато Барбара сочеше някои от придворните и разказваше на Фиделити за техните разнообразни навици и пороци.

Двете вървяха бавно из галерията и когато стигнаха до кадифените завеси, скриващи входа на кралските апартаменти, Барбара внезапно сви и повлече Фиделити през вратата, без да предизвика протеста на стражите с алебарди, застанали от двете страни на вратата.

Младите жени минаха през стаите на кралския съвет и приемните, в които тълпата беше почти толкова голяма, колкото и в галерията. Никой не се опита да ги спре и много езици започнаха да сплетничат. Барбара бутна без колебание една затворена врата, пред която имаше стражи, и дръпна Фиделити в кралската спалня.

Спалнята на краля беше обзаведена много по-скромно от доста частни апартаменти на неговите придворни. Дебели килими покриваха пода, две масивни камини зееха вдълбани в стените. Пред камините и близо до големите прозорци с великолепен изглед към Темза имаше по една маса със столове.

Най-забележително в стаята беше кралското легло. Огромно и масивно, то бе обковано със сребро и драпирано с богато бродирани завеси. Кичури позлатени щраусови пера стърчаха в четирите краища на балдахина и се поклащаха от течението.

Фиделити гушна едно от кученцата и то я близна очаровано по бузата. Барбара, която бе свикнала с кучетата си с някои недотам приятни техни навици, избута един шпаньол от полата си с леко, но решително движение на крака.

Кралят, Фиделити и Барбара седнаха край прозорците. Фиделити прегръщаше кученцето, отговаряйки същевременно на въпроса на краля защо е останала толкова дълго затворена в апартамента си.

— Надявам се, не сте се разочаровали от двора — каза той.

— Не, ни най-малко — отвърна тя. — Не се чувствах добре.

Той кимна и Фиделити усети, че е подразбрал недоизреченото.

— Надявам се, сега сте преодолели неразположението.

— Благодаря, сир — засмя се тя. — Вече съм много по-добре.

— Ако ме извините — каза Барбара, като се изправи, — следобедното слънце от тези прозорци ми причинява непоносимо главоболие.

Тя придърпа дебелите завеси, затъмнявайки значително стаята, като остави светлината да се процежда само в краищата на прозорците. Стаята потъна в полумрак и Барбара седна пак на стола си, очевидно доволна от себе си.

— Така е по-добре, нали? — запита тя, макар че не питаше, за да получи някакъв отговор.

Разговорът продължи, но след малко Барбара вдигна с показен жест ръка към челото си.

— За Бога, Ваше величество — изстена тя, — страхувам се, че силното слънце вече е успяло да ме разболее. Много ви моля да ми разрешите да се върна в стаята си.

— Много добре — съгласи се Чарлз.

Той целуна ръката на Барбара, докато тя се снишаваше в реверанс, и я изпрати с поглед. След като фаворитката излезе, кралят се обърна отново към Фиделити, но разговорът замря в неловка тишина.

Фиделити усещаше как погледът на краля се забива в нея и чувстваше очите му върху бялата плът на гърдите си точно там, където пурпурната рокля с деколте, обточено с бяла дантела, граничеше с кожата й. Вдигна очи и започна да го оглежда точно толкова настойчиво, както я оглеждаше и той.

Когато Барбара го повика, кралят се намираше в частния си кабинет. Пишеше писма и беше облечен съвсем обикновено — в панталон и тънка ленена риза. Диамантените токи на обувките бяха единственото украшение по него. Шарфът на шията му бе развързан и краищата висяха свободно. Горните копчета на ризата бяха разкопчани, откривайки гъстите черни косми по гърдите му. Фиделити го намираше далеч не толкова смущаващ, колкото й се бе сторил вечерта на бала в Уиндам Хауз, и много по-привлекателен.

След няколко мига напрегната тишина той се засмя тихо.

— Дяволите да го вземат! — възкликна той. — Барбара май наистина ме обича! Поне дотолкова, че да се прави на сводница!

— Моля?

— Мислите ли, че наистина я болеше глава?

Очите му я гледаха развеселено.

— Ами, аз… не, предполагам, че не.

— Изобщо не я болеше. Струва ми се, че искаше да ви вкара в леглото ми с надеждата, че ще ми омръзнете, след като съм ви притежавал.

— Мислите ли, че щеше да стане така? — подхвърли тя закачливо.

— Никога! — отговори той. — Не вярва…

Фиделити хвърли кос поглед към широкото сребърно легло, което запълваше стаята. Сведе очи и се съсредоточи върху копринените уши на шпаньола, когото галеше.

Кралят въздъхна.

Той стана и върза кърпата на шията си. Взе от един стол кадифения си жакет и го облече. Нахлупи шапка с перо на главата си. Върна се при Фиделити и й протегна ръка.

— Мисля, че ако останем тук още малко, клюкарите ще ни обявят за любовници.

Те напуснаха стаята, прекосиха Каменната галерия и се отправиха към огряната от слънце Тайна градина, Фиделити бе положила ръка върху ръката на краля и двамата се смееха на лудориите на шпаньолите, които ги следваха още от кралския апартамент. Чарлз спря пред любимия си слънчев часовник, за да свери джобния си часовник, и започна да обяснява на Фиделити как работи слънчевият.

Докато двамата вървяха през градината, някой ги наблюдаваше внимателно и този някой бе Барбара Палмър. Тя ги гледаше от прозореца на апартамента си. Разбра, че планът й се е провалил, разочарова се, но не се обезкуражи. Ако едно не е успяло, друго ще успее. Щом Фиделити иска да се бие, Барбара е насреща. Съперницата щеше горчиво да съжалява за деня, когато се е осмелила да предизвика гнева на Барбара. Палмър!