Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (17)

Глава шестнадесета

Фиделити вървеше из Кралския базар — пасажа, по чиито отрупани с дюкянчета галерии се продаваше всичко, което елегантните дами и господа можеха да си пожелаят. Но тек не само се пазаруваше, тук хората от висшето общество устройваха своите срещи — единствено дворецът Уайтхол бе по-удобно място за размяна на клюки и за тайни любовни рандевута.

Докато вървеше из базара, придружавана от братовчедка си Дивайна и от камериерката си Пег (сестрата на камериерката на Барбара Палмър, която бе наела отскоро), Фиделити чуваше как появата й поражда вълна от коментари. Живееше в двореца вече повече от два месеца, но хората все тъй не преставаха да я одумват. Нямаше и да престанат, освен ако кралят внезапно загубеше интерес към нея. Но това едва ли щеше да се случи, както твърдяха осведомените в Уайтхол, освен ако тя продължеше твърдо да се противопоставя на височайшите домогвания или пък ако престанеше да им се противопоставя.

Кимайки наляво и надясно, при което черните пера на бежовата й, почти мъжка шапка елегантно се поклащаха, Фиделити приемаше поздравите на придворните, които познаваше, и на онези, които искаха околните да си помислят, че познава и тях. За нея това нямаше значение; клюките не преставаха да пълзят по петите на всяка жена, която кралят бе погледнал с мерак. Най-добре беше да се прави, че не забелязва нищо, защото яростното отричане на една клюка само я потвърждаваше.

След като излезе от Кралския базар, Фиделити тръгна към улицата, където я чакаше каретата й. Много от гражданите, които срещна на пътя си, отстъпваха бързо встрани, но оставаха все пак достатъчно близо, за да огледат хубавичко жената, за която говореха не само обитателите на двореца, но и по-заможната лондонска буржоазия, чието основно занимание беше да копира поведението на благородниците.

Измъкнала се от най-гъстата тълпа, Фиделити забави крачка и изчака Дивайна и Пег, която носеше покупките. Застанала между колоните на базара, Фиделити забеляза един мъж, застанал с гръб към нея, който говореше с неколцина търговци.

Главата му беше непокрита, защото държеше шапката си в ръка. Косата му се виждаше много добре — почти липсваше на главата, а по-надолу ниско остригана и червена, не в огнения цвят на Барбара Палмър, а ярка и оранжевочервена, напомняща й за Никодимъс Крайтън. Фиделити се задави, поемайки дълбоко въздух, и обърна глава, докато мъжът се провираше покрай нея. Това беше съпругът й! Без да чака повече братовчедка си и камериерката, Фиделити се мушна в тълпата, връхлетя върху един слуга, който не я видя, и скочи в каретата си. Осмели се да надникне през прозореца, но тълпата се бе сгъстила около Никодимъс и тя не можа да го открие. В този момент пристигнаха Дивайна и Пег. Фиделити не ги изчака дори да се настанят, потропа на стената на каретата и заповяда на кочияша да ги отведе веднага в Уайтхол на другия край на Лондон.

— Фиделити! — възкликна Дивайна, виждайки как трепери братовчедка й. — Какво ти става?

— Никодимъс! — прошепна Фиделити. — Видях Никодимъс!

Тя смъкна шапката от главата си и се облегна на тапицираната с кадифе седалка.

— Никодимъс! — Ужасът в гласа на Фиделити се отрази и в очите на Дивайна. — Къде?

— Пред базара — рече Фиделити. — Обърна се към мене и умрях от страх да не ме види!

Пег местеше любопитно очи от едната към другата. Никога не беше чувала за този Никодимъс, Фиделити още не бе започнала да споделя всичките си чувства с нея. Камериерката така и не получи разяснението, на което се надяваше.

— Мислиш ли, че те е видял? — попита Дивайна.

Фиделити поклати глава.

— Не, аз наведох глава и шапката скри лицето ми. Само мога да се надявам, че никой не ме е посочил на Никодимъс и че клюката още не е достигнала до ушите му.

Каретата се придвижваше из Лондон едва-едва. Беше по пладне и наоколо гъмжеше от коли и хора, поради което се налагаше често да спират. Минувачите зяпаха изящното черна карета на Фиделити с шест коня, отвътре тапицирана в алено със златни ресни, каквито бяха и ливреите на кочияша и двамата лакеи отзад — всичко това подарък от краля. Вътре в каретата обаче настроението не беше весело. Каквото и да кажеше Дивайна, нищо не бе в състояние да прогони спомените от ужасната година, през която Фиделити бе съпруга на Никодимъс Крайтън. Тя си припомняше отново дните и нощите, постоянните ужаси и неспирното отвращение. Всичко това увеличаваше с всеки изминал миг страха й да не би някой да я върне при него. Ако я отведяха насила в дома му, което законът му позволяваше, Никодимъс щеше да си отмъщава дълго и жестоко.

Голямата карета зави край портата на Уиндам Хауз, където Фиделити трябваше да остави братовчедка си. Един лакей скочи от мястото си отзад на каретата, отвори вратата и подаде ръка на графинята да слезе.

— Както изглежда, Хенри още не се е върнал от града — каза тя, търсейки с очи каретата на съпруга си. — Каза, че щял да иде при своя златар. — Тя хвърли поглед към планината от покупки в ръцете на лакея, който бе излязъл от къщата, за да я посрещне. — Надявам се да донесе достатъчно злато, за да платим всичко това.

Усмихна се на братовчедка си, но Фиделити не можа да оцени остроумието й.

— Съжалявам, Дивайна — извини се Фиделити. — Довиждане.

— Довиждане — каза графинята, докато вратичката се затваряше и лакеят се качваше отново отзад на мястото си. — Опитай се да не се безпокоиш.

Тя помаха с ръка, а каретата затрополи по пътеката и излезе на улицата, завивайки към Уайтхол. Но Фиделити не се показа на прозореца и не махна в отговор.

Фиделити си пробиваше път през навалицата в Каменната галерия, а по петите й вървяха Пег и един слуга, натоварен с покупките. Галерията винаги беше оживена, защото (подобно на Кралския базар) беше отворена не само за благородниците, но и за всички прилично облечени и сравнително представителни хора. Също както в базара, хората разпознаваха Фиделити и й правеха път, но тя не забелязваше, че я поздравяват, не ги и чуваше, толкова затормозено беше съзнанието й.

Когато влезе най-накрая в своя апартамент, Фиделити мина през антрето, салоните и приемните си, насочвайки се право към спалнята. Заповяда да я съблекат, облече копринен пеньоар в горскозелен цвят и също такива чехли. Отпусна се на един стол и потъна в невесели мисли, а залезът хвърляше топли трептящи отблясъци в прозорците на спалнята, обърнати (както всички прозорци на апартамента й) към Тайната градина.

— Госпожо? — Пеги провря глава през открехнатата врата.

Фиделити й хвърли безучастен поглед.

— Ще искате ли да се изкъпете, преди да се преоблечете?

— За какво да се преобличам?

— Нали негово величество ще вечеря с вас!

— О, Господи!

Фиделити скочи от стола и изтича към масивния гардероб в другия край на стаята. Извади една розова тафтена рокля оттам и я подаде на камериерката:

— Ще сложа това. Потърси в другите шкафове обувките, чорапите, фустата, ризата и перлите, които нося с тази рокля. И, за Бога, кажи да стоплят вода!

В апартамента на Фиделити всичко се обърна с главата надолу. Тя се бе изкъпала в малка вана, сложена на пъстроцветния персийски килим в спалнята. Сега седеше на ръба на леглото си, а камериерката обуваше чорапите й и ги закрепваше над коленете с жартиери от розова дантела. Обувките й бяха от розов брокат, а катарамите им бяха обсипани с розови перли. Фустата от снежнобяла фина дантела се допълваше от бледорозова риза, чиито ръкави трябваше да се виждат през цепките, направени специално върху тъмнорозовите ръкави на роклята, а дантелите на деколтето трябваше да се показват над деколтето на роклята. Корсажът на роклята беше обшит с розови перли, същите на цвят, каквито бяха и обиците, и едноредното колие на врата. Косата й бе оставена да се вее свободно в прическата, с която Фиделити се наложи в двора. Само краищата й бяха леко накъдрени, а две дълги къдрици, наричани „покорители на сърца“, се спускаха пред ушите покрай лицето. Ситни къдрички, които носеха името „фаворитки“, обсипваха челото на Фиделити. Розовият тоалет хвърляше розов оттенък върху лицето й, затова гримът й беше съвсем лек, за да изглежда естествен.

В голямата приемна, близо до прозорците, които гледаха към обляната в лунен блясък градина, беше наредена маса за двама. Един-единствен свещник пръскаше дискретната си топла светлина наблизо. Среброто и кристалните сервизи меко проблясваха, а стаята, тапицирана в бледожълто и синьо и обзаведена с мебели в най-нов френски стил, сигурно беше най-хубавата, която Фиделити някога беше виждала.

— Нали е красиво? — обърна се тя към Пег, която стоеше до нея и наблюдаваше как лакеите нареждат всичко необходимо за вечеря.

— О, да, госпожо! — кимна Пег.

Тя много искаше да работи при Барбара Палмър и все молеше сестра си Мати да й намери място при нея. Но когато Мати й разказа за Фиделити и за това, че имала нужда от камериерка, Пег се развълнува още повече. Мати винаги се беше гордяла, че е камериерка на кралската любовница, затова Пег жадуваше да работи за Фиделити, надявайки се един ден тя да измести скъпоценната господарка на Мати от привилегированото й положение.

— Негово величество обаче едва ли ще има очи за стаята, защото ще гледа само във вас.

— Хайде, Пег — възрази Фиделити.

Тази жена, горе-долу на нейна възраст, беше още по-речовита и от Бъкингамския дук, когато ставаше дума да тласкат Фиделити към кралското легло.

Когато часовникът върху черния мраморен плот на камината в салона на Фиделити удари десет, един лакей отвори широко вратата и провъзгласи:

— Кралят!

Облечен във великолепен костюм от син сатен и бяла дантела, в стаята влезе крал Чарлз. Високите червени токове на обувките му, неотдавнашен подарък от двора на неговия френски братовчед Луи XIV, потъваха в дебелия килим.

Фиделити приклекна в дълбок реверанс, после се изправи, за да приветства краля.

— Надявам се, че не сте вечеряли, Ваше величество — каза тя.

— Какво се разбрахме последния път, когато вечерях с вас, госпожо Феърфакс? — запита той със строг тон, опроверган от лекото намигване на тъмните му очи.

Фиделити си припомни.

— Чарлз — поправи се тя с усмивка.

Кралят кимна.

— Формалностите са запазени за онази част от деня, когато представляваме публична личност, но бихме искали да се разделим с тях поне в частния ни живот. Особено в такава прелестна компания.

Той й целуна ръка и я отведе към масата до прозорците.

Луната осветяваше Тайната градина, а Фиделити и кралят вечеряха печени гълъби и зайци, печено говеждо филе, пай с мозък и аншоа. След като се нахраниха, слугите раздигнаха масата и кралят седна заедно с Фиделити на едно орехово канапе на сини и бели райета, Фиделити се облегна на голямата твърда възглавница в единия му край и се излегна, а кралят седна до краката й, галейки глезена й през розовия копринен чорап.

— Изглеждате угрижена, скъпа моя — каза той, след като Фиделити прати да донесат кана рейнско вино и чаши.

— Извинете — въздъхна Фиделити. — Днес се случи нещо, което ми напомни за… семейството ми.

— Винаги съм искал да ви питам за семейството ви. Казаха ми, че произхождате от пуританския клон на фамилията Феърфакс.

Фиделити се изчерви. Знаеше, че кралят няма причини да харесва хора, които по произход са врагове на семейството му.

— Простете, Ваше величество, аз…

— Не, не се извинявайте! — Той вдигна загарялата си ръка, чиито дълги пръсти бяха обсипани с пръстени. — Просто си изяснявах нещата. Чудно ми е, че семейството ви е позволило да живеете в дома на граф и графиня Уиндам. Повечето хора с убеждения като техните не са особено добре приемани в двореца.

— Ваше величество — започна тя. — Чарлз… аз… всъщност… те не знаят, че съм тук.

Кралят отвори широко тъмните си очи.

— Да не би да сте избягали от родителите си?

— Не, спомних си за миналото. Днес видях в града един човек, от когото избягах… моя съпруг Никодимъс Крайтън.

Пег беше влязла в стаята, без те да я чуят и видят, понеже седяха с гръб към вратата. Носеше сребърен поднос с кана вино и чаши. Пег трепна и подносът издрънча върху масичката.

— Остави го тук, Пег — каза Фиделити на момичето и двамата с краля останаха мълчаливи, докато прислужницата се оттегли.

— Съпругът ви! — разсмя се кралят. — Боже Господи, Фиделити, вие сте пълна с изненади! — Смехът му запълни цялата стая. — Кълна се, че трябва незабавно да чуя тая история.

Отначало колебливо, а после сякаш намирайки в това отдавна търсеното успокоение, Фиделити изля на един дъх своята история пред краля. Обвиняваха краля, че е безнравствен, женкар и гуляйджия, но никой не би могъл да твърди, че някога е разгласил поверена му изповед. Затова той внимателно изслуша разказа на Фиделити. Сухото му тъмно лице издаваше колко е отвратен, докато слушаше как Фиделити описва начина, по който се бе стигнало до женитбата й, както и за отношението на съпруга й към нея. Потръпна, когато чу за смъртта на Джейми Бойър и за участието на Никодимъс в това. Но когато стигна до момента на бягството й в Лондон, тя спря.

— Какво има? — запита кралят, след като Фиделити замълча за няколко секунди.

— Не зная как да го разкажа така, че Ваше величество да не се отврати от мене.

Кралят отново се засмя.

— Скъпа моя, вие няма как да сте сторили неща, каквито аз и мнозина мои близки приятели сме не сме вършили. С изключение на държавната измяна не съществува нищо, което би променило чувствата ми към вас.

Най-накрая тя се престраши да му разкаже за приключението с каретата и за своя разбойник Филип Уилмингтън. Когато свърши, кралят пак се разсмя.

— Щастливец! — рече той. — Защо не съм бил на негово място, за да ви спася от хиената, за която сте омъжена! Тогава сигурно аз щях да получа сладката награда.

Изразът на очите му накара Фиделити да сведе поглед. Тя стана от канапето, отиде до масичката, на която Пег бе оставила виното, наля две чаши и се върна при краля.

— Мисля, че искате да ме отклоните от целта ми, госпожо Феърфакс. Или може би госпожа Крайтън?

— Моля ви, Феърфакс! — уточни Фиделити. — Не искам и да мисля за Никодимъс! Когато го видях днес…

И тя потрепери, сядайки отново на канапето.

— Но да оставим тази неприятна тема — предложи кралят. — Искате ли да ви изсвиря най-новата си песен?

— О, да, моля ви!

Чарлз стана, остави настрана чашата и взе китарата, която стоеше облегната в ъгъла. Върна се при Фиделити, седна на ръба на канапето, а тя се облегна отново на голямата твърда възглавница и настани краката си на канапето.

След като настрои модния инструмент, кралят засвири бавна и сложна мелодия. Ниският му басов глас, акомпаниран от китарата, пееше песен за отхвърлената любов и разбитите сърца.

Фиделити слушаше, притворила очи в полумрака на стаята. Единственият източник на светлина, свещникът на масичката, мъждееше, свещите му догаряха. Песента беше тъжна, но изключително романтична, а гласът на краля бе невероятно нежен.

Мина известно време, преди Фиделити да осъзнае, че кралят е спрял да пее и е оставил китарата в ъгъла. Той се наведе над нея. Нежната му целувка по шията й накара Фиделити да изстене от наслада. Песента, свежият хладен въздух от градината и тъмната стая, осветявана само от процеждащата се лунна светлина, бяха отнели способността на Фиделити да се съпротивлява. Тя отвори очи и видя лицето му над своето.

— Чарлз — прошепна тя и усети как той я прегръща и я целува страстно.

Фиделити впи очи в неговите, но вратата внезапно се отвори и Пег влезе с два многораменни свещника в ръце.

— Госпожо, забелязах, че свещите догарят, когато внасях виното…

Фиделити се изчерви, плъзна се покрай краля и се изправи, олюлявайки се. Отвори уста да каже нещо, но Пег вече бе оставила свещниците на масата и се бе изпарила от стаята.

— Фиделити — чу тя приглушения глас на краля, който протягаше ръце към нея от канапето.

— Аз… — Тя се дръпна от него, отиде до прозореца и се вкопчи в завесите, а кралят въздъхна, ставайки от канапето.

Той се приближи до, нея и обви ръце около талията й.

— Можем да угасим свещите — предложи той.

Тя поклати глава. Струваше й се глупаво и не можеше да обясни на краля, но шокът от срещата с Никодимъс съживи много неща, дремещи в паметта й. Припомни си поученията на родителите си, спомни си и за физическата страна на своя брак. Видя пак лицето на Никодимъс и го чу как й се подиграва и й казва, че е легнал с камериерката й Кейт, защото тя, неговата съпруга, не се е оказала на висота. Как би се осмелила да се люби с краля, с най-прославения любовник на цялото кралство, известен и в цяла Европа? Той щеше да разбере, че има пред себе си само една привлекателна външност, щеше да се отвърне от нея.

— Мисля, че трябва да си вървя — каза Чарлз.

Фиделити го изпрати до вратата и направи дълбок реверанс. После поднесе лицето си за целувка, но той вдигна ръката й към устните си. В следния миг кралят си тръгна и вратата се затвори след него.

Фиделити чуваше чак в спалнята си тиктакането на часовника в салона. Слънцето скоро щеше да изгрее, за да оповести раждането на новия ден, а тя все още не можеше да заспи. Лежеше напряко върху сатенената кувертюра на леглото. Съжаляваше за държанието си предната вечер и все пак разбираше защо се бе държала така. Противоречивите чувства за постъпката й не й даваха да мигне.

Фиделити скочи от леглото и отиде към прозореца. Отвори го, надявайки се свежият въздух да я поуспокои. Набраната ленена нощна дреха падаше на богати дипли около тялото й, а ръкавите във форма на камбана докосваха леко ръцете й. Когато отвори прозореца, тя видя някаква фигура да върви по една от алеите долу в градината. Взря се в тъмнината (луната се бе скрила)и разпозна високата стройна фигура на краля. Той спря насред градината и се обърна към другата страна на двореца. Друга фигура стоеше на прозореца в една слабо осветена стая, Фиделити гледаше как кралят сваля шапка и маха към фигурата от другата страна на градината. Тази фигура — вероятно жена, ако се съди по силуета, се наведе от прозореца и отвърна на поздрава му. Барбара Палмър! Фиделити се дръпна назад, когато кралят пак се обърна към нейния прозорец и тръгна към вратата на градината, откъдето щеше вероятно да се отправи към своя апартамент.

Беше отишъл при Барбара Палмър! Фиделити можеше да го задържи при себе си тази нощ, но го бе отпратила и той бе потърсил удовлетворение в прегръдките на съперницата й!

Фиделити се учуди на залялата я ревност. Спокойствието й вече зависеше от краля и тя не можеше да отрече, че той я вълнува невероятно много. Наивно не си даваше сметка колко силно го желае! Така всецяло се бе отдала на Скайлър, че смяташе чувствата си към краля само за заместител на истинската любов. Но може би не беше така. Можеше ли да замени Скайлър с краля? Макар да й бе обяснил защо прави всичко, Скайлър я бе отблъснал. Но кралят… кралят един ден също щеше да се ожени и да се раздели с Барбара Палмър. А може би връзката му с нея щеше да продължи? Модно бе женените мъже да имат държанки, но докато любовниците на обикновените хора бяха смятани за блудници, любовниците на кралете бяха жени с власт, предизвикващи страх и много, много ухажвани. Ако не можеше да има Скайлър, вероятно би могла да има краля. Може би…

Фиделити се покатери отново на леглото, но този път легна под завивките. Сънят още й бягаше. Сега вече не съжаляваше и не мислеше, че е предала себе си. Накрая заспа с ясното съзнание, че скоро трябва да вземе важно решение за своето бъдеще.