Кони Мейсън
Дивачката (5)

4

Кит намери самотно място извън Тумбстоун, където смяташе, че е безопасно да направи трансформацията от Кит в Кити О’Шей. Беше яздила два дни и беше напълно сигурна, че никой не я е последвал. Не можеше да реши дали трябва да е разочарована от това, че Райън не се беше заинтересувал достатъчно, за да я последва, или да се чувства облекчена, че се отървала от него и от дяволските му въпроси. По малко и от двете, така й се струваше.

Кити се изми добре в потока, който се плискаше между две скали, изтърквайки буйните си къси къдрици, докато не заблестяха като злато под слънчевата светлина. После бързо надяна ризата, фустата и роклята, които Леке й беше дал преди няколко месеца. Дрехите й се струваха странни, толкова различни от панталоните, които беше носила години наред.

Знаеше, че косата й е странно къса, но нямаше какво да направи, докато тя не порасне. Междувременно покри остриганите си къдрици с боне и върза връзките под брадичката си. Когато се качи на коня, вече не приличаше на момчето, известно като Кит.

Дълго беше мислила къде да се установи. Понеже Тумбстоун беше единственият град, който познаваше, логично беше да го предпочете. Разбира се, беше ходила в много градове в Аризона, даже и в Тексас с Леке и бандата на Бартън. Но повечето пъти просто бяха ходили за малко, обикновено на една крачка пред закона. Онова, което правеше Тумбстоун привлекателно място за нея, беше перспективата за покрив над главата й. Наскоро Леке й беше казал, че малката къща, собственост на Дики Джонсън, още е свободна, че не я е продал и не я е дал под наем. Вероятно беше още по-разнебитена, отколкото си я спомняше, но беше по-добър избор, отколкото да спи под звездите или да дава пари за квартира, което трудно можеше да си позволи.

Слънцето огряваше пръснатите сгради, когато Кити подкара коня си по главната улица на Тумбстоун. Запъти се към пансиона на госпожа Дули с надеждата да си осигури малко ядене, първото от три дни насам. Беше спряла в едно градче точно отвъд границата преди два дни и беше купила пастърма, боб и сухари.

Не беше запалила огън, страхувайки се от двукраки хищници в тази дива територия, затова даже не беше пипа и кафе.

Пансионът беше точно какъвто го помнеше — може би малко по-овехтял и нуждаещ се от една боя, но все още приветлив. Тя слезе и почука на вратата. Една дребна закръглена жена с очила отвори на второто почукване.

— Още ли предлагате ядене, госпожо Дули? — запита Кити.

Възхитителният аромат на печено месо се носеше в коридора, от което устата й се напълни със слюнка.

Госпожа Дули я изгледа над ръба на очилата си.

— Познавам ли ви, скъпа?

— Аз съм Кити О’Шей, дъщерята на Рина Джонсън. Напуснах Тумбстоун преди шест години, отидох да живея при… роднини. Надявах се да ме познаете.

Челото на жената се проясни.

— Разбира се, помня те. Изчезна така внезапно след смъртта на втория си баща. Влез, влез. Какво правиш сега в Тумбстоун, скъпа? Омъжена ли си? — Тя погледна към отворената врата. — Съпругът ти с тебе ли е?

Кити влезе в преддверието.

— Нямам… Искам да кажа, не съм омъжена, госпожо. Обстоятелствата се промениха наскоро и дойдох в Тумбстоун, за да продължа живота си тук. Надявах се да мога да си поръчам нещо за ядене. Ако къщата на втория ми баща още е свободна, смятам да се нанеса там и да си потърся работа.

— Работа ли? О, скъпа — каза госпожа Дули, поклащайки глава, и цъкна с език. — Тумбстоун не се е променил много, откакто замина. Трудно се намира почтена работа за жена. Трябваше да останеш при роднините си, докато не си намериш съпруг.

— Не беше възможно — възрази Кити. — Ще намеря нещо.

— Сигурна съм, че ще си намериш — изрече със съмнение госпожа Дули. — Тъкмо слагах масата. Днес вечерята е ростбиф. Обикновено цената е седемдесет и пет цента.

Кити знаеше, че вдовицата има сакат син, когото да издържа, и се нуждае от всяко пени, което може да получи.

— Мога да платя — каза тя и бръкна в джоба си, за да извади пари.

— Не бих те оставила гладна, дори да не можеше да платиш — каза госпожа Дули, потупвайки я майчински по рамото. — Може би ще искаш да ядеш в кухнята, преди да са дошли другите. Можеш да ми правиш компания, докато приготвям десерта.

— На драго сърце — отвърна Кити.

След няколко минути тя вече нападаше ростбифа, варените картофи, граха и питките, които се топяха в устата й. Не си спомняше откога не е яла такова възхитително ядене. Със сигурност не и откакто Рина беше починала. Собствените й готварски умения, които се ограничаваха във варенето на боб и приготвянето на питки и дивеч, оставяха много какво да се желае.

— Сама ли смяташ да живееш в къщата на Дики Джонсън? — запита госпожа Дули, докато довършваше шоколадовата торта, която току-що беше извадил от фурната.

— Знаете ли дали още е свободна?

— Не съм чувала да е заета. Да видим — колко години оттогава?

— Шест — каза Кити, докато потапяше парче хляб в малкото сос, останал в чинията й, и го пъхваше в устата си. — Минах оттам преди около един месец и забелязах, че прозорците са разбити. Къщата има нужда от поправка. Страхувам се, че ще ти дойде много, скъпа. Имам една празна стая, която можеш да наемеш. Пет долара седмично плюс закуска и вечеря.

Кити обмисли предложението и го отклони.

— Мога да спестя пари, ако живея в къщата на Дики — каза тя. — Сигурна съм, че ще стане годна с малко освежаване. Това ядене е прекрасно, госпожо Дули. Помня колко харесвахме храната, която пращахте, докато мама беше болна.

— Майка ти беше много добра жена, скъпа — каза госпожа Дули, докато слагаше пред Кити щедро парче торта. — Прекалено добра за такива като Дики Джонсън. Светът се отърва от него. Бях облекчена, когато роднините ти дойдоха и те отведоха.

— Май ще е по-добре да вървя — каза Кити, след като изяде и последното парченце торта. — Бих искала да огледам къщата преди мръкване.

— Извести ме, ако мога да помогна — каза госпожа Дули, докато сипваше храната в купи, които да поднесе на пансионерите си.

Беше още доста светло, когато Кити насочи коня си към обшитата с дъски къщичка, където беше живяла някога. Тя стоеше жалка и изоставена в края на една прашна уличка в покрайнините на града. Кити уви юздите на коня около перилата на верандата и предпазливо се качи по изгнилите стъпала.

Освен че нямаше стъкла на прозорците и отчаяно се нуждаеше от боядисване, вътрешността не се беше променила особено много. Предната врата стоеше открехната и тя я бутна. Пантите скръцнаха зловещо в тишината на късния следобед. Нещо докосна крака й и тя подскочи стресната. Сърцето й започна пак да бие нормално, когато видя, че е просто една катеричка. Тя влезе вътре и веднага се пренесе в миналото.

С мисленото си зрение видя майка си да кашля отчаяно, докато вторият й баща се извисява застрашително над нея. Видя се как се свива, когато Дики вдига юмрук и събаря майка й от стола. Дики беше пиян, както обикновено. Спомни си суровия му поглед и усети болката от удара, сякаш се случваше сега. Разтърси глава, за да я прочисти от ужасяващите спомени, и се огледа, за да намери лампа. Видя една, още пълна с газ, да седи на кухненската маса и излезе навън, за да донесе кибрит от дисагите.

Завлече дисагите вътре, затвори вратата, остави ги на пода и започна да рови вътре за кибрит. Намери го лесно и след минута светлината на лампата разпръсна враждебните сенки. Това, което видя, когато започна да оглежда къщата, не беше красиво. Дебели паяжини висяха от ъглите и от тавана. Счупените прозоречни стъкла се бяха пръснали по пода, а мебелите бяха изпочупени.

Ръждивата желязна готварска печка обаче беше непокътната и Кити беше много благодарна за това. Осеяната с белези кухненска маса и двата здрави стола изглеждаха жалко неуместни. Люлеещият се стол, в който майка й обичаше да седи, беше в сравнително добро състояние, с изключение на една-две счупени пречки. Шкафовете бяха празни, а завесите, които майка й с такава любов беше ушила, отдавна бяха изгнили. Трева, кал, животински гнезда и бурени скриваха пода.

Обезсърчена от безпорядъка, Кити влезе в спалнята и се поободри, когато видя, че леглото е непокътнато и още застлано с юргана, който майка й беше ушила много отдавна. Скринът и нощното шкафче също бяха горе-долу здрави, макар и потънали в дебел слой прах.

Преди да се заеме с бъркотията в къщата, Кити излезе навън и отведе коня си отзад. Върза го за едно дърво, за да може да пасе от снопчетата трева наоколо, докато успее да му купи някаква храна. После го разседла и го изтърка с чула му. След като свърши тази работа, се върна в къщата и се втренчи в хаоса.

Беше ужасно изтощена, искаше й се да избяга и да остави всичко това зад гърба си. Може би е допуснала глупостта да повярва, че може да възстанови една къща, която би трябвало още преди години да бъде съборена. Беше твърде уморена, за да започва тази вечер, затова взе завивките си, изнесе ги зад къщата и се уви в одеялото си. Докато заспиваше, мислите й се впуснаха да бродят в опасна територия.

Райън.

Името му пораждаше болка дълбоко в нея. Тя си припомняше всяка дребна подробност от красивата му външност и здравото му тяло. Лъскавата му тъмна коса и контрастиращите с нея смеещи се зелени очи. Чертите му не бяха класически, а по-скоро сурови и мъжествени. Спомняше си дръзката линия на веждите му и твърдата челюст. Стаена сила се криеше в силното му тяло, в издължените мускули на краката му се долавяше гъвкава грациозност.

С остро съжаление Кити си пожела да му беше позволила да се люби с нея. Но гласът на разума дълбоко у нея й напомняше, че споделянето на това изключително интимно преживяване с Райън в края на краищата щеше да я доведе до беда. Тя знаеше, че след като се люби веднъж с него, никога няма да иска да го изостави.

Кити не искаше да има нищо общо с разбойници, дори с красиви разбойници като Райън Дилейни. Знаеше, че е постъпила правилно, като му отказа, но това беше най-трудното, което някога беше правила. Райън я беше накара да се чувства като жена за първи път, поне доколкото си спомняше. Беше я пробудил за собствената й сексуалност и беше разпалил у нея желание, което стигаше много по-далече от обикновената страст. Тя никога не си беше представяла, че ще изпитва такива чувства към някой мъж. Когато Сънят най-накрая дойде, сънищата породиха у нея безпокойство, което тя знаеше, че само Райън може да уталожи.

Кити се зае с къщата рано на следващата сутрин след посещение в магазина, за да купи неща за чистене, голяма престилка и достатъчно храна, която да й стигне за една седмица. Търговецът беше купил наскоро този бизнес от предишния собственик и следователно не я познаваше. Просто я запита дали е нова в града. Преди да се върне у дома, за да се заеме с мръсотията, тя закуси добре в кафенето.

След четири дни къщата беше толкова чиста, колкото Кити беше успяла да я направи, а счупените стъкла на прозорците бяха сменени. Тя беше платила на един общ работник, препоръчан от госпожа Дули, да поправи прозорците и мебелите. Печката беше почистена и боядисана с боя за печки, така че цялата лъсна. Всичко това се беше отразило на малкия й запас от пари и Кити знаеше, че трябва да потърси работа, преди парите й да свършат.

С още малко от спестяванията си Кити купи няколко ката готови дрехи и бельо, избирайки удобни материи и прости кройки. Доволна, че е направила всичко възможно, за да направи дома си удобен, тя тръгна една ранна сутрин да търси работа.

Скоро научи, че за жените в Тумбстоун няма много работа. Градът беше все още див аванпост на цивилизацията на ръба на пустошта, съвсем близо до мексиканската граница. Репутацията му на място без закони беше легендарна, въпреки че имаше шериф, който да поддържа закона и реда. Сред малкото търговски заведения край прашната главна улица бяха смесеният магазин, банката, конюшнята, железарията, бакалията, магазинът за дрехи, дрогерията, ковачницата, кафенето, бръснарницата, която работеше и като баня, една китайска пералня, лекарският кабинет над дрогерията, пансионът на госпожа Дули и ресторантът. Разбира се, не се брояха погребалната агенция, петте кръчми, с две повече, отколкото по времето, когато беше живяла в Тумбстоун, и три публични дома.

Търговецът господин Едмънд имаше всичките необходими помощници в лицето на съпругата си и двете им дъщери. Магазинът за дрехи една креташе в град като Тумбстоун, където малко жени се интересуваха от модата. Банката, железарията и бакалията наемаха само мъже. Съпругата на доктор Харпър беше и негова медицинска сестра, а в дрогерията нямаха нужда от помощници.

Кити опита и в китайската пералня, но Лин Хю имаше куп роднини, които работеха за него. И дума не можеше да става за ковачницата, конюшнята и погребалната агенция, както и публичните домове. Обещаха й работа в кафенето, когато се отвори място, но точно сега това не й помагаше.

Оставаха кръчмите. Кити мина покрай всичките пет, опитвайки се да намери смелост да влезе в някоя от тях. Облечена като момче, нямаше да се колебае, но всичко се беше променило, когато беше облякла рокля. „Колелото на късмета“ беше нещо ново и непознато за нея. Предлагаше домашна храна в допълнение към силни напитки и хазартни игри. Кити застана пред летящата врата и се опита да надникне вътре. Салонът беше празен, с изключение на бармана, който стоеше зад бара и бършеше чашите за вечерните клиенти. Сега или никога, помисли Кити, докато буташе летящата врата и влизаше вътре.

Барманът вдигна поглед и се намръщи, виждайки някаква жена да стои неуверено на врата.

— Мога ли да ви помогна?

— Вие ли сте собственикът?

— Аз съм Гриф, барманът. Чет Марлоу е собственикът на „Колелото на късмета“.

— Господин Марлоу тук ли е?

— Очаква ли ви?

— Не. Търся работа. Знаете ли дали наема персонал?

Той я изгледа изпод гъсти черни вежди.

— Питайте шефа. Аз само наливам питиета и изхвърлям буйстващи клиенти. Ще го намерите в кабинета му. Зад бара е. Първо почукайте на вратата.

Призовавайки цялата си смелост, Кити се приближи към вратата, посочена от Гриф, и почука.

— Влезте.

Гласът иззад вратата беше заглушен, но заповедта беше достатъчно ясна, за да я чуе Кити. Тя си пое дълбоко дъх, отвори вратата и влезе вътре.

Мъжът, седящ зад бюрото, пиеше кафе и ровеше в куп документи. Остави я да стои там цяла минута, преди да вдигне очи. После пак я погледна и очите му се плъзнаха оценяващо по стройната й фигура.

— Какво мога да направя за вас, госпожице?

Чет Марлоу изглеждаше около четиридесетгодишен. Имаше кестенява коса и кафяви очи, беше облечен донякъде крещящо в тъмен костюм, бяла риза с плисирана предница и червена сатенена жилетка, на която се виждаше златна верижка за часовник. Беше гладко обръснат, но дългите му бакенбарди стигаха чак до брадичката. Кити се размърда смутено под оценяващия му поглед.

— Казвам се Кити О’Шей и имам нужда от работа — каза тя. — Май няма работа никъде и затова реших да потърся и тук.

Марлоу потърка брадичка със замислено изражение.

— Какво можете да правите?

Въпросът му изуми Кити.

— Аз… работата не ме плаши.

— Можете ли да танцувате?

Ужасена от тази мисъл, Кити тръсна глава в енергично отрицание.

— Ами да пеете? Пеете ли?

— Н-не. Не пея и не танцувам, но мога да сервирам или да мия пода, ако няма нищо друго.

— Едно мексиканче идва да чисти всяка сутрин. Но не ми се иска да отпращам красиво момиче като вас. Може да наема още една сервитьорка. Свалете си бонето.

— Какво?

— Свалете си бонето. Клиентите ми предпочитат блондинки, а не мога да видя цвета на косата ви, като е закрита.

Кити се поколеба, но свали бонето. Рано или късно той щеше да я види, реши тя. Не беше подготвена за изумения поглед на Марлоу, когато русите й къдрици, стигащи до ушите, се измъкнаха изпод бонето.

— Какво, по дяволите, сте направили с косата си?

Челюстта на Кити се издаде заядливо.

— Отрязах я. Какво значение има?

Марлоу я изгледа с присвити очи и Кити помисли, че ще й каже, че е променил мнението си. Донякъде се изненада, когато той каза:

— Това е малко по-различно и ще заинтригува клиентите ми. Е, подходящо ли е за вас да работите като сервитьорка?

Кити нямаше представа какво изисква тази работа, а наименованието не й хареса особено. Стиснала челюст, тя заяви:

— Не съм проститутка.

— Не наемам проститутки — възрази Марлоу, стреснат от резкия й тон. — Наемам сервитьорки. Какво правят в свободното си време си е тяхна лична работа. Не въртя бизнес на горния етаж, ако ме разбирате. Има достатъчно публични домове в града, за да задоволят мъжкото население. Моите сервитьорки обслужват масите, насърчават клиентите да си поръчват питиета и им ги поднасят. Някои пеят и танцуват. Аз се занимавам само с хазарт, пиене и музикални развлечения. И управлявам добър ресторант за мъжката клиентела.

— В такъв случай приемам работата, господин Марлоу — каза Кити.

— Не искате ли да разберете какво е заплащането?

Кити се изчерви.

— Разбира се. Предполагам, че плащате прилично.

— Заплатите са добри, без да са щедри. Но бакшишите добре ги допълват. Ще работите от шест часа вечерта до два часа след полунощ, вечерята ви е осигурена. Как ви се струват пет долара седмично?

— Звучи добре — каза Кити, мислейки за всичките пари, които бандата на Бартън прибираше само в един грабеж и прахосваше в такива заведения.

Тя никога не беше получавала еднакъв дял с другите, защото всъщност никога не беше участвала в грабежите, но винаги й се беше падало по нещичко. Леке харчеше парите си за пиене, хазарт и жени, но тя беше успяла да спести по-голямата част от своите. За нещастие нямаше да й стигнат задълго, ако не си намереше постоянен източник на доходи.

— Кога ще искате да започна?

— Моли напусна миналата седмица, за да се омъжи, затова ми липсва една сервитьорка. Можете ли да започнете тази вечер? Имате ли нужда от стая, където да се настаните? Някои от момичетата са си наели стаи на горния етаж.

— Не — каза Кити. — Ще живея в къщата, която беше на втория ми баща. Ще бъда тук в шест часа, господин Марлоу. Няма да съжалявате, че сте ме наели.

Кити излезе от кабинета на Марлоу, минавайки покрай Гриф, който бършеше бара.

— Получихте ли работата, госпожице?

— Да, благодаря, господин Гриф. Започвам тази вечер.

— Хората тук ми казват Гриф.

— Аз съм Кити О’Шей. Моля, казвайте ми Кити. До довечера, Гриф.

Кити тъкмо беше стигнала до вратата, когато Марлоу излезе от кабинета и я повика.

— О, Кити, забравих да ви кажа, роклята, която носите, не подхожда. Имам различни рокли за моите сервитьорки. Елате малко по-рано да си изберете някоя, която да ви става. Помолете някое от момичетата да ви покаже къде да ги намерите.

Докато се прибираше към дома, Кити се питаше какво ли се очаква да носи една сервитьорка. Ако е някой от онези оскъдни костюми, каквито беше виждала да носят момичетата в кръчмите, в които беше ходила заедно с Леке, струваше й се, че няма да може да върши тази работа.

Загледа се в огледалото. Една закръглена блондинка на име Нели я беше запознала с останалите и я беше завела в една малка съблекалня, когато Кити беше пристигнала в кръчмата. Когато видя роклите, от които трябваше да избира, тя се почувства облекчена. Макар че повечето рокли бяха в ярки цветове — червено, зелено, алено и синьо, с доста дръзки деколтета, поне закриваха глезените й. Тя избра една рокля от червен сатен, която не изглеждаше толкова предизвикателна, но когато я облече и се погледна в огледалото, остана поразена от сексуалността на жената, която я гледаше оттам. Осъзна без никакво съмнение, че ако някой от бандитите на Бартън влезе в кръчмата, няма да я познае.

Не беше сигурна обаче за Райън Дилейни. Мъжът, който беше прозрял пред маскировката й още от пръв поглед, със сигурност би я разпознал в женско облекло.

— Готова ли си? — запита Нели, промушвайки глава през вратата.

— Готова съм. Как изглеждам? — запита Кити и се завъртя, за да може Нели да я огледа.

— Сякаш тази рокля е шита за тебе — отвърна Нели. — Ще бъдеш много интересна за клиентите. Само не забравяй да се усмихваш и си пази гърба. Да знаеш, само да си обърнеш гърба, и ще ти посинее задникът от пляскания.

— Няма да забравя — обеща Кити. Пое си дълбоко дъх и едва не изскочи от корсажа. — И това няма повече да го правя — каза смутено, докато придърпваше деколтето нагоре, до по-прилично ниво. — Хайде да вървим.

Тази първа вечер Кити научи много. Беше виждала как се държат бандитите на Бартън в кръчмите, но никога не си беше представяла, че ще бъде обект на такива груби шеги или нежелано опипване. Когато приключи в два часа през нощта, вече беше научила, че мъжете, които ходеха в кръчмите, почти никак не уважаваха жените. Беше направила всичко възможно да отблъсква нежеланите аванси, но не можеше да се пази да не я опипват, когато ръцете й бяха заети. Смяташе, че с времето ще се научи да се пази по-добре.

На следващата вечер един пиян клиент пусна ръка по предницата на роклята й и тя го удари. Той падна назад, преобръщайки масата, а по лицето му беше изписана изненада. Тогава тя шокира и клиентите, и останалите сервитьорки, като сложи ръце на кръста си и изригна поредица от сочни ругатни. Завърши с думите:

— Пръждосвай се, пияндурник такъв. Само пак да ме пипнеш, така ще те сритам в топките, че вече няма да си помислиш да закачаш жена. — Вдигна очи и изгледа подред всички клиенти. — Отнася се и за вас останалите, мръсници проклети.

Тишината падна над помещението като одеяло от дим, толкова плътно, че можеше да се реже с нож. Някой в дъното на кръчмата се изкикоти нервно. После започнаха да се чуват и други шумове и скоро мъжете се върнаха към пиенето и хазартните си занимания.

— Не беше ли малко грубичка, скъпа? — запита Нели, промъквайки се боязливо край нея. — Шефът иска да идеш в кабинета му. Чул те е и не изглежда много доволен.

Кити погледна към кабинета и видя Марлоу да й прави знак. Разбираше, че избухването й преди малко навярно не, се е харесало на шефа й, но какво се предполагаше да направи? Да остави онзи да я опипва ли? Разбра, че ще има конско, когато изражението на Марлоу стана тъмно като буреносен облак.

— Какво, по дяволите, беше това, Кити? — запита той в мига, когато тя влезе в кабинета.

— Онзи мъж ме оскърби — изрече тя с привидно спокойствие, каквото всъщност не чувстваше.

— Достатъчно зле беше, че го наруга. Трябваше ли и да го удряш? Трябваше да кажеш на мене или на Гриф и да ни оставиш да се погрижим за това.

— Съжалявам. Свикнала съм сама да се грижа за себе си.

— Къде си се научила да говориш така?

Кити се изчерви. Беше толкова навикнала да се изразява с езика на бандитите, че й беше трудно да си напомня да следи какво говори. Когато беше ядосана, грубите думи излизаха съвсем естествено. Не вярваше, че някога ще стане прилична жена.

— Май съм слушала братята си, когато не е бивало — излъга тя.

— Клиентите харесват жени, които поне претендират, че са дами — каза Марлоу. — Отсега нататък се опитвай да сдържаш яда си, Кити. Следващия път, когато някой клиент те притеснява, ела при мене. Ако чуя още едно избухване като това, ще трябва да те уволня. Достатъчно зле е, че трябва да се справяш с грубияни. Скоро ще научиш, че тук опипването се смята за нещо естествено. Всички момичета се примиряват с по някое и друго пускане на ръце. На някои дори им харесва.

Кити беше стиснала здраво юмруци. Беше й станало втора природа да се защитава. Ако се беше държала меко с бандитите на Бартън, щеше да събуди подозрения у тях. Но опипването беше нещо, с което не беше свикнала и което решително не харесваше.

— Ще се опитам да не забравям, господин Марлоу — обеща тя.

— Добро момиче. Сега се върни там и се усмихвай.