Кони Мейсън
Дивачката (20)

19

Чад и Пиърс отидоха в мисията същата вечер, без да се страхуват, че някой ще ги проследи. Тъй като вече не ги смятаха за заплаха, шерифът нямаше причина да ги държи под наблюдение. Само една светлинка се виждаше в прозореца на кирпичената къщичка до параклиса, когато те почукаха тихичко на вратата. Отец Енрике им отвори почти веднага.

— А, влизайте, влизайте — покани ги свещеникът. — Сеньор Лаури ви чака. Елата в лечебницата.

— Отецът ни каза, че искаш да ни видиш. Какво има, Бърт? Имаш ли достатъчно сили, за да ни кажеш какво се е случило? Знаем за бягството на Райън, но почти нищо друго. Шерифът ни посрещна с тази новина скоро след като се върнахме в града. Отначало мислеше, че имаме пръст в това, но заместниците му скоро му обясниха как стоят нещата. Снощи лагерувахме на десет мили от града.

Бърт изобрази слаба усмивка.

— Беше идея на Кити. Тя много обича брат ви, нали разбирате. Измисли план да отиде при Райън облечена като свещеник и да си разменят местата.

— По дяволите! — избухна Чад. — Да не би да искаш да кажеш, че сега Кити седи в затвора? Не мога да повярвам, че Райън би й позволил да направи такова глупаво нещо. На мене ми изглежда като постъпка на страхливец, а Райън не е страхливец.

— Прав си за Райън — съгласи се Бърт. — Той никога нямаше да позволи на Кити да се жертва по такъв начин. Когато тя ми разказа какво смята да прави, й предложих по-добър план.

Тогава Бърт разказа какво се беше случило в затвора и завърши с признанието, бе не биха се справили без помощта на отец Енрике.

— Не мога да повярвам, че си станал от леглото, за да помогнеш на Райън — изрече Пиърс със зашеметен глас. — Господи, само се виж! Сигурно сериозно си си навредил.

Бърт успя да изобрази треперлива усмивка.

— Бих рискувал всичко, за да помогна на дъщеря си да освободи мъжа, когото обича. Само като ги гледам заедно, ми става хубаво на сърцето. Не е ли така, отче?

— Si — кимна ентусиазирано отец Енрике. — Младата любов е удивителна, наистина. Венчах ги малко преди сеньор Дилейни и булката му да отидат в скривалището. Брат ви твърдо държеше да направи сеньорита Кити своя съпруга, преди да се скрият.

— Е, проклет да съм — измърмори Чад. — Извинете за думите, отче, но това е просто невероятно. Райън винаги е бил твърдо против брака. Мислехме, че няма да дойде ден да го видим оженен.

— Те са много влюбени — сияеше отец Енрике. — Брат ви искаше да осветят любовта си със свещените връзки на брака.

— Къде са? — запита Пиърс. — В безопасност ли са? Имат ли нужда от нещо?

— Сигурен съм, че Кити и Райън имат всичко, което им трябва за момента — каза Бърт с шеговито изражение. — Крият се в една пещера на известно разстояние от мисията, горе в планината. Всичко необходимо за по-дълъг престой беше занесено там предварително. Подозирам, че точно сега се наслаждават на уединен меден месец.

— Изглежда, сте помислили за всичко — каза Пиърс. — Сега от нас зависи да изведем Райън жив от територията и да направим така, че законът да не ни хване.

— Ами ако името му бъде очистено от всякакви обвинения? — запита Бърт с дрезгав глас, който отслабваше с всяка произнесена дума.

— Можеш ли да го направиш? — ободри се Чад.

— Аз… мога… да опитам — изрече Бърт задъхано, хващайки се за гърдите, сякаш го беше заболяло изведнъж.

— Може би трябва да си тръгнете и да дойдете утре — предложи отецът Енрике, щом забеляза в какво състояние е Бърт. — Ще му дам нещо да облекчи болката в сърцето, после ще заспи. Трябва да си почине, докато не стане достатъчно силен, за да издейства помилването на брат ви. Елате пак утре, когато ще има повече сили, и съм сигурен, че ще ви каже какво иска да направите.

— Да — съгласи се Бърт. — Елате… утре.

Пиърс и Чад побързаха да излязат, за да може свещеникът да се погрижи за Бърт насаме.

— Надявам се да живее достатъчно дълго, за да възстанови доброто име на брат ни — каза Чад, очевидно обезпокоен, че Бърт няма да преживее нощта, още повече пък да стане изобщо от леглото.

— Какво според тебе има предвид?

— Мисля, че утре ще разберем.

 

 

Кити беше по-щастлива, отколкото когато й да било в досегашния си живот. Райън я обичаше и бяха женени. Сега беше доста сигурна и за още нещо, което подозираше от няколко седмици — носеше детето на Райън. Тя си тананикаше весела мелодия, докато приготвяше закуската на огъня, преживявайки отново в ума си всичките чудесни, невероятно еротични начини, по които се бяха любили през дългата нощ. Щеше да бъде доволна да остане в тази скромна пещера завинаги, стига Райън да бъде с нея.

— Кити! — извика той откъм отвора на пещерата. — Ела навън на слънце. Никой няма да ни види, освен ако не се доближи до подножието на планината, а пък и се съмнявам, че някой ще намери пещерата, освен ако не се покатери тук.

— Идвам ей сега — отвърна тя.

Сложи яйцата, бекона и картофите, които току-що беше приготвила, в две калаени чинии, добави вилица във всяка чиния и ги отнесе навън, където Райън седеше на едно повалено стъбло.

Той взе чинията от нея и се захвана с яденето.

— Май съм бил по-гладен, отколкото мислех — изрече, докато дъвчеше.

— Като се люби човек цяла нощ, така става — подразни го Кити.

Дяволит блясък се мярна в дълбините на зелените му очи.

— Значи по-добре яж, защото ще ти трябва цялата ти сила за довечера. Искаш ли да се поразходим? — добави, оставяйки настрана празната си чиния.

— Можем ли? Законът сигурно ни търси.

— Ако не ме намерят скоро, ще помислят, че съм тръгнал за Монтана. Сериозно се съмнявам, че ще претърсват планините. Тук има прекалено много тайни места като това.

Поразходиха се и седнаха на една скала, за да си починат, преди да се върнат.

— Оттук виждам мисията — каза ентусиазирано Кити. — Изглежда толкова тиха и спокойна.

Райън посочи към града.

— Виж, шериф Прингъл май събира хайка. Виждам десетина ездачи да се въртят пред затвора.

— Трябва да се върнем в пещерата — каза тревожно Кити.

— Права си. Можем да дойдем пак тук довечера. Ще бъдем в безопасност в тъмното. Може дори да спим под звездите тази вечер. Отдавна не сме се любили на лунна светлина.

Заслизаха надолу по планината.

— Мислиш ли, че братята ти знаят, че си избягал? — запита се Кити.

— Трябва вече да са се върнали в Тусон. Сигурен съм, че Бърт им е съобщил по някакъв начин. — Тръпка мина по него. — Щях да се изправя пред палача вдругиден, ако не бяхте вие двамата с Бърт. Мислиш ли, че той е добре? Много съм му задължен.

— Бърт знаеше какъв е рискът, но не позволи лошото здраве да му попречи да спаси живота ти — каза Кити, макар че мисълта за близката смърт на Бърт й причиняваше болка. — Не знам как ще му се отблагодаря.

— Твоята любов е всичко, което някога е искал, котенце. А, ето я пещерата. Имаме да убиваме много часове, преди да се стъмни, а аз знам един чудесен начин да съкращаваме времето.

Той постави ръката й на слабините си, показвайки й без думи как възнамерява да прекарат следващите часове.

— Изглежда, не мога да ти се наситя, любов моя.

Свали ръката й и я отведе в пещерата. Тогава я положи на постелката и я съблече, любейки я с очи, ръце и уста, преди накрая телата им да се съединят. Свършиха заедно в бурен изблик и точно така бурно намериха рая.

 

 

Чад и Пиърс се върнаха в мисията на следващата сутрин, нямайки търпение да научат как Бърт възнамерява да очисти името на Райън. Намериха го все още слаб, но с малко възстановени сили след добрата почивка през нощта.

— Можеш ли да ни обясниш как смяташ да получиш помилване на Райън? — запита Пиърс.

— Не бързай, Бърт — намеси се Чад. — Не искаме да се пресилваш. Само ни кажи какво трябва да се направи и ние ще го направим. И ние бързаме да оправим тази каша. Съпругите ни очакваха да се върнем доста по-рано. Телеграфирахме им тази сутрин, обяснихме защо се бавим, но това няма да е достатъчно нито за Зоуи, нито за Сара. Абнър е буен, на Сара й е трудно с него, а знам, че му липсвам — обясни той. — Малката Аманда е на възраст, когато вече разбира, че аз съм баща й. Липсват ми.

— Не ми се искаше да оставя Зоуи да се грижи сама за новороден син и енергично наскоро проходило дете — добави Пиърс. — Къли и работниците могат да се грижат за тях, но те ми липсват. Виждаш колко искаме да оправим това и да си идем у дома. Благодарни сме ти за всичко, което можеш да направиш, за да помогнеш на Райън.

— Нещо, което каза шерифът, ме накара да се замисля — обясни Бърт. — Той каза, че ще трябва помилване от губернатора, за да не отиде Райън на въжето. Е, аз ще подам петиция до губернатора да помилва Райън.

— Какво те кара да смяташ, че той ще те послуша? — запита Чад, вечният скептик.

— Познавам губернатор Фремънт. И баща ви го познаваше. Тримата служихме заедно във войната. Той ни беше капитан и веднъж ние му спасихме живота. Баща ви никога ли не ви е разказвал за това?

— Татко никога не говореше много за войната — каза Пиърс. — Какво можем да направим, за да помогнем?

— Не мога да отида до Прескът да подам петицията до губернатора лично, затова разчитам на вас да му занесете моето писмо.

— Прескът! — извика Чад. — Това е много далече оттук.

— Железницата скоро пусна отклонение от Прескът до Финикс, така че можете да изминете целия път с влак. Не знам кога е следващият влак, но се надявам да се качите на него. Вече написах писмото до губернатора и разчитам да убедите губернатор Фремънт, че Райън е невинен. Ако имате късмет, ще получите помилването за една седмица.

— Иска ми се да бях толкова сигурен като тебе, че Фремънт ще помилва Райън — измърмори Чад. — Може би трябва да се опитаме да се изплъзнем на хайката.

— Не — възрази решително Пиърс. — Ще действаме за помилването. Не мога да понеса мисълта Райън да изкара целия си живот като издирван престъпник. Дай ни писмото, Бърт. Ще го занесем и ще представим свидетелства в полза на Райън.

— Това е всичко, което искам — изрече Бърт с въздишка. — Искам Кити да бъде щастлива, след като си отида. Бягала е от закона през по-голямата част от младите си години и не искам такова бъдеще за нея.

— Ето го писмото — каза отец Енрике, подавайки на Пиърс запечатан плик.

— Дали първо да не се отбием при Райън и Кити? — запита Чад. — Той сигурно ще иска да знае какво правим за него.

— Няма време — обясни Бърт. — Смятам, че Кити така и така ще дойде в мисията след един-два дни. Тя не е в опасност, защото не я подозират за бягството му.

— Много добре — каза Пиърс, като пъхваше писмото в джоба на жакета си. — Да тръгваме, Чад. Може и днес да има влак.

— Бог да е с вас — произнесе тържествено отец Енрике.

 

 

Кити и Райън седяха пред пещерата, наслаждавайки се на слънчевата светлина, след като се бяха любили и се бяха изкъпали в езерцето. Тишината около тях беше дълбока, пронизвана от време на време от птичи крясък или бързи стъпки на диви животни.

— Никога не съм имала такава самота или спокойствие — въздъхна щастливо Кити.

— Знам. Но не мога да не се притеснявам какво става в града — призна Райън. — Вече сме почти една седмица тук и нямаме вести от отец Енрике или от братята ми. Какво са намислили според тебе?

— Може да сляза до мисията днес и да разбера — предложи Кити. — Тревожа се за Бърт. Много му се струпа. Не трябваше да допускам да се забърква.

— Беше негов избор, любов моя — каза Райън. — Ни знам какво имаш предвид. Пътуването му до града и станалото след това не му се отразиха добре. Мисля, че няма да стане нищо лошо, ако се промъкнеш до мисията по-късно, да разбереш какво става. Бърт каза, че може би има начин името ми да бъде очистено, и нямам търпение да науча как смята да осъществи такова изключително начинание.

— Ще изчакам до…

Тя не довърши изречението, защото Райън внезапно сложи ръка на устата й.

— Някой идва. Ездачи. Много. Бързо вътре в пещерата.

Той я бутна към отвора на пещерата, а после се скри сред пелиновите храсти отпред.

— Ами ти? — изсъска Кити.

— Искам да видя кой идва. Може да е хайка. Не излизай, освен ако не кажа, че може.

Райън се вгледа през гъстите храсти протягайки врат, за да види кой минава отдолу. Искаше му се да са братята му, но беше разочарован, когато в полезрението му се показаха няколко ездачи. Изруга тихо, щом разпозна шериф Прингъл и неговата хайка. Яздеха по пътеката в подножието на планината. Той бързо прибра главата си и се заслуша в разговора им, когато спряха точно под издатината, на която беше клекнал.

— Някакви следи от затворника? — чу гласа на Прингъл.

— Никакви следи не видях — отговори единият заместник-шериф. — Пътят оттук нагоре се губи. Сигурно е стара индианска пътека.

Райън благослови щастливите си звезди за сухия вятър, който беше навял пясък по пътеката им, и за лекия дъжд, който беше валял снощи, помагайки да се заличат стъпките и следите от колелата на фургона.

— Няма смисъл да яздим из планината — реши Прингъл. — Даже Дилейни да се крие някъде там горе, никога няма да го намерим.

— Още не сме търсили на север — настоя заместник-шерифът. — Ако някой е дал на Дилейни кон, той сигурно вече е на половината път до Монтана, извън юрисдикцията ни.

— Да тръгваме — каза Прингъл, обръщайки коня си. — Ще тръгнем на север и ще видим дали ще открием нещо.

Райън се отпусна облекчен. Засега беше в безопасност.

— Махнаха ли се? — обади се шепнешком Кити от отвора на пещерата.

— Вече можеш да излезеш — отговори Райън. — Хайката си замина. Чух Прингъл да казва, че щели да тръгнат на север, да видят дали ще намерят следите ми. Мисля, че ще се откажат от търсенето, като не успеят да намерят нищо. Една седмица е много време да търсиш затворник по изстинала диря.

Кити излезе при него пред входа на пещерата.

— Все пак трябва да внимаваме. Може би за известно време не бива да излизаш от пещерата.

Седнаха на земята в замислено мълчание, всеки зает със собствените си мисли. Тогава Райън каза:

— Не биваше да се женя за тебе.

— Какво говориш?

— Бракът ни те осъди цял живот да бягаш от закона. Беше погрешно от моя страна да мисля само за собствените си егоистични потребности. Прости ми, котенце.

— Говориш глупости — укори го Кити. — Да не си забравил, че имаш двама братя, които действат, за да очистят името ти? Ами Бърт? Той може да е болен, но не го отписвай.

— Винаги успяваш да укрепиш вярата ми, нали, любов моя? Не знам как съм живял без тебе.

Кити се замисли, после каза:

— Не знам дали сега му е времето да ти го кажа, но не искам повече да чакам.

— Какво да ми кажеш? — запита Райън, разсейвайки се с танцуващите слънчеви лъчи, които се отразяваха в блестящата й коса.

— Подозирах го в последните няколко седмици, но исках да бъда сигурна, преди да ти кажа каквото и да било. Ще имаме дете — каза тя с приглушен глас. — Радваш ли се?

Хващайки ръцете й, Райън се вгледа в лицето й, а собственото му изражение беше неразгадаемо.

— Сигурна ли си?

— Колкото мога да бъда.

Ръцете му стиснаха нейните.

— Глупаче такова! — каза той и я разтърси нежно. — Как можа да изложиш на опасност живота си, като си знаела, че носиш детето ми? О, господи, треперя, като си помисля какво можеше да се случи, ако беше станала престрелка, докато бягах. Обичам те прекалено много, за да те оставя да жертваш живота си заради моя. Никога нямаше да се съглася с плана ти, ако знаех. Трябваше да си останеш в ранчото, където щеше да бъдеш в безопасност.

— И да оставя да те обесят? — възрази Кити, като го изгледа невярващо. — За нищо на света. Освен това, не съм била в опасност.

Той изръмжа кратък отговор и я притегли към себе си. После сведе глава и започна да я целува с цялата страст и любов в сърцето си.

— Не ми каза какво мислиш за това, че ще ставаш баща — настоя Кити.

Райън се замисли.

— Бащинството е нещо, за което никога не съм мислил и не съм се стремил към него. — Лицето на Кити стана така тъжно, че той побърза да добави: — От друга страна, никога не съм мислил и за брак. Но като знам, че жената, която обичам повече от собствения си живот, ще бъде майката на моите деца, прави бащинството неочаквана радост. Признавам, че ще трябва първо да свикна с това, но щом братята ми свикнаха с брака и бащинството, смятай, че и аз ще мога. — Изду гърди. — Всъщност, обзалагам се, че ще бъда по-добър от тях.

Целуна я бързо и я отведе обратно в пещерата.

— Не трябва ли да си почиваш или нещо подобно?

Кити го смушка здравата в ребрата.

— Нямам нужда от почивка, а преди малко правихме „нещоподобното“, което имаш предвид. Първо ще направя нещо да хапнем, а после отивам в мисията.

По-късно същия ден заваля силно и дъждът не спря през целия следващ ден, което попречи на Кити да отиде в мисията. Вече от десет дни бяха в пещерата и припасите им почти бяха привършили, когато Кити най-накрая се осмели да излезе навън. Мисията беше на цяла миля от подножието на планината и тя измина разстоянието бързо, оглеждайки се за змии, докато вървеше. Стигна благополучно до параклиса и надникна вътре, разпознавайки веднага обемистата фигура на отец Енрике. Побърза към него по пътеката.

— Сеньорита Кити! — възкликна той, протягайки ръце към нея. — Баща ви каза, че скоро ще дойдете. Елате, ще ви заведа при него.

— Татко е още тук? — запита тя, боейки се от най-лошото, докато излизаше от малкия параклис заедно със свещеника.

— Той е много слаб — предупреди я отецът. — Не знам какво го държи жив. Предполагам, че бог желае той да доживее да види дъщеря си щастливо омъжена.

Вече бяха стигнали лечебницата и Кити побърза към леглото на Бърт. Лицето му светна, когато я видя. Тя хвана ръката му. Беше хладна, суха и крехка на допир.

— Чаках те — приветства я Бърт. — Как сте с Райън?

— Къде са братята му, татко? — запита Кити. — Не са го изоставили, нали?

— Не, дъще, братята на Райън никога няма да го изоставят. Те са в Прескът, но ги очаквам скоро да се върнат. Отец Енрике каза, че късно следобед ще пристигне влак. Може да са се качили на него.

Кити беше объркана.

— Каква правят в Прескът? Не трябва ли да се опитват да изчистят името на Райън?

— Прескът е столицата на територията Аризона — обясни Бърт. — Пратих братята Дилейни там да подадат петиция до губернатора в полза на Райън.

Тя го изгледа изумено. Братята на Райън бяха тръгнали на несигурна мисия. Губернаторът сигурно имаше да върши по-важни неща, отколкото да изслушва молби за живота на един мъж, когото всичко сочи за виновен. Тя се вгледа обезсърчено в лицето на Бърт.

— Това ли е планът, за който ми говореше? Какво те кара да мислиш, че губернаторът ще те послуша? — беше готова да избухне тя. — О, Божичко, какво ще правим сега?

— Ще чакаме братята на Райън — каза самоуверено Бърт.

— Какво ще кажа на Райън? — запита Кити с нотка на паника.

— Ще му кажеш, че е свободен човек.

Думите дойдоха откъм вратата. Кити се извърна и радостта й, че вижда Пиърс и Чад да влизат в стаята, ясно се четеше по усмивката на лицето й.

— Надявах се да дойдете с днешния влак — каза Бърт.

— Трябваше да чакаме два дни за среща с губернатора. Спомни си за тебе, Бърт — каза Пиърс. — Спомни си и баща ни. После изслуша разказа ни и наистина ни повярва. Каза, че не може син на ефрейтор Дилейни да започне да обира банки.

— Обяснихме на губернатор Фремънт всичко, даже това, че Кити е била накарана от доведения си брат да язди с бандата на Бартън — добави Чад.

— О, не! — извика Кити, ужасена, че законът ще я преследва.

— Не се тревожи, Кити — каза Пиърс. — Нищо от това, което казахме на губернатора, няма да стане общо достояние. Той разбра, че не си имала избор. Освен това, никога не са те идентифицирали като банков обирджия и няма награда за главата ти.

Кити почувства как огромна тежест пада от нея.

— Шерифът знае ли?

— Вече знае — каза Чад. — Спряхме в канцеларията му и му показахме документа за помилването. Губернаторът ще го потвърди и с телеграма. Покажи им го, Пиърс.

Пиърс извади един свитък от джоба си, разгъна го и го вдигна, за да го прочетат.

Кити преглътна буцата в гърлото си.

— Пише, че Райън Дилейни е очистен от всякакви обвинения и му е дадено пълно помилване. Как да ви се отблагодаря? — извика тя.

— Не благодари на нас — отвърна Пиърс. — Бърт направи всичко. Без писмото, което написа до губернатора, нямаше да ни пуснат по-далече от входната врата.

Кити беше така възбудена, че прегърна подред всички, дори отец Енрике.

— Нямам търпение да кажа на Райън.

— Впрочем, как върви меденият месец? — пошегува се Чад. — Райън Женкаря държи ли се прилично?

Бузите на Кити порозовяха красиво.

— Всичко е съвършено… сега — прошепна тя, блажено усмихната.

— Да отидем ли да видим братлето и да му кажем добрите новини? — предложи Чад.

— Ако нямате нищо против, предпочитам аз да го направя — каза Кити след леко колебание. — Ще излезем от пещерата утре, ако нямате нищо против.

Братята размениха многозначителни погледи.

— Напълно разбираме — каза Пиърс. — И ние сме били младоженци. Ще се съберем тук в мисията сутринта и ще решим какво да правим по-нататък. Ние с Чад трябва да се връщаме у дома. — Той изгледа загрижено Бърт, после се обърна към Кити: — Мисля, че с Райън ще искате да останете в Тусон, докато баща ти се възстанови.

— Ще говорим за това утре сутрин — каза Кити, нямайки търпение да си тръгне, за да занесе добрата новина на Райън. Положи целувка на челото на Бърт и изхвърча.

— Да не забравиш фенера — викна Бърт след нея. Когато тя изчезна, той каза тихо, без да се обръща към някого: — Дъщеря ми е щастлива; готов съм да тръгна, когато и да ме повика бог.