Кони Мейсън
Дивачката (18)

17

След като братята Дилейни си тръгнаха, Кити се обърна, за да погледне отново към затвора, и изражението й беше замислено. Стъмняваше се и тя трябваше вече да пътува към ранчото, но нещо не й позволяваше да тръгне. Търпението й беше възнаградено, когато видя шериф Прингъл да излиза от затвора и да пресича улицата на път към ресторанта, за да вечеря. Един от заместниците го срещна на улицата и тя чу Прингъл да му казва да стои в канцеларията, докато той се върне след няколко часа. Кити не знаеше защо, но скъта това сведение за по-нататъшно обмисляне, докато се качваше на коня, за да си тръгне.

Докато отминаваше параклиса на малката мисия в покрайнините на града, нещо я накара да насочи коня си към прашния черковен двор. Отстъпвайки пред необяснимата потребност да влезе в параклиса и да изложи проблемите си на бога, Кити слезе и уви юздите на коня си на коневръза. Молитвите й идваха трудно. Беше израснал далече от религията и знаеше много малко формални молитви. Но се надяваше, че бог няма да се разсърди, ако тя просто поседи тихичко в параклиса и му каже какво й е на сърцето.

Черквата и малката кирпичена сграда до нея изглеждаха пусти, но Кити не се отчая, докато отваряше тежката врата на параклиса, за да надникне вътре. Прашинки танцуваха под гаснещите лъчи на дневната светлина, вдъхвайки у нея чувство за мир и спокойствие. Олтарът стоеше сам и изоставен пред няколко статуи, изглеждащи съвсем като живи, придавайки тихо благоговеен вид на малкия параклис.

Кити тръгна по пътеката и седна на предната пейка. Прокара ръка по нея, странно успокоена от патинираното и излъскано с любов дърво. Коленичи на дървената подложка и се съсредоточи върху лицето на Исус, което я гледаше така състрадателно от кръста. После започна да се моли, изричайки спонтанни думи, които се изливаха направо от сърцето й. Остана там дълго, със затворени очи, търсейки отговори на въпроси, за които се страхуваше, че няма решение.

— Изглеждаш разтревожена, дъще. С какво мога да ти помогна?

Кити възкликна изненадана, когато до нея се появи набит свещеник в кафяво расо. Среден на ръст, плешив като яйце, свещеникът имаше най-милите очи, каквито Кити някога беше виждала.

— Аз… Не ви чух — каза тя, насилвайки сърцето си да се успокои.

Свещеникът почти й беше изкарал ума.

— Беше потънала в молитва — каза той. — Аз съм отец Енрике. Това е моята мисия.

— Не исках да се натрапвам — извини се Кити.

— Човек никога не се натрапва на бога, дъще. Изглеждаш ми обезпокоена. Няма ли да бъде по-добре да ми разкажеш?

Кити помисли и реши, че отецът вероятно е единственият човек, на когото би могла да се довери.

— Аз… да, бих искала да ви разкажа, отче, ако имате време да ме изслушате. Не съм от вашата вяра, но бог е последната ми надежда.

— Не, дете, бог е първата ти надежда. — Той седна на пейката до нея. — Кажи ми какво те притеснява. Може би не е толкова зле, колкото изглежда.

— По-зле е, отче — изхлипа Кити. — Един невинен човек ще умре много скоро и няма кой да му помогне.

— И ти се обърна към бога — каза отец Енрике, кимвайки одобрително. — Това е добро начало, дете. Кой ще умре и защо?

Усещайки, че може да се довери на този божи човек, Кити заразказва тъжната си история. Колкото повече навлизаше в подробностите, толкова повече се окръгляха очите на добрия отец. Гърлото й беше пресъхнало и дращеше, когато тя най-накрая престана да говори.

— А, значи вие сте изгубената дъщеря на сеньор Лаури. Хубаво е, че ви е намерил. Сигурна ли сте, че Райън Дилейни е невинен, сеньорита Кити? — запита отец Енрике, когато Кити замълча.

— Толкова сигурна съм, колкото и че го обичам от цялото си сърце — призна Кити. — Казах ви защо Райън се хвана с бандата. Правеше услуга на един умиращ човек и вижте как го възнагради бог — каза тя огорчено. — Какво да правя, отче? Братята му ужасно се тревожат за него, аз също.

— Къде са те сега?

— Отидоха да търсят съдия Макфий. Даже да го намерят, съмнявам се, че ще успеят да го накарат да насрочи нов процес.

— Дойдох в тази дива територия с надеждата, че присъствието ми ще промени нещо — каза замислено отец Енрике. — Но законът е небрежен въпреки усилията ми да проповядвам реформа. Разбойниците още грабят и убиват, а съдебните заседатели още осъждат невинни мъже. — Той въздъхна уморено. — Иска ми се да можех някак да ти помогна.

Внезапно на Кити й хрумна нещо, което тя знаеше, че трябва да е дошло от някаква висша власт. Беше опасно и щеше да й трябва помощта на добрия отец, но щеше да се получи.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и запита:

— Ще ми помогнете ли, отче?

Свещеникът я изгледа изумено.

— Да ти помогна? Какво мога да направя, дете? Аз съм Божи човек.

— Позволяват ли ви да посещавате осъдени в затвора?

— Si. Особено хора от моята вяра. Но религиозните убеждения нямат особено значение, ако мога да помогна на някого да намери мир в последните си часове. Какво ще искаш от мене?

— Само вашето сътрудничество.

Той я изгледа разбиращо.

— Защо ми се струва, че искаш от мене нещо повече, а не само да дам утеха на един осъден човек?

— Може да не ми повярвате, отче, но чух бог да ми говори точно сега. Той ми разкри как бих могла да спасят Райън от палача, докато братята му изчистят името му по законен начин. Имаме толкова малко време, страхувам се, че няма да успеят, преди той да отиде на смърт.

— Бог действа по тайнствени пътища — отвърна отец Енрике. — Какво ти каза Той?

— Разкри ми един прост план. Но не мога да го изпълня без вашата помощ.

— Право да си кажа, не мога да наруша закона.

— Какъв закон? — възкликна Кити. — Райън беше съден и намерен за виновен, преди да беше започнал процесът! Не ви моля да нарушавате закона, моля ви само за сътрудничество. Аз ще направя останалото.

Тя се взря в отец Енрике, развълнувана от блясъка на възбуда, който зърна в мекия му кафяв поглед.

— Какво искаш да направя, дете?

В следващия половин час Кити разказа подробно плана си на добрия отец. Колкото повече говореше, толкова по-невярващо ставаше изражението му. Когато да свърши, той се облегна назад и остана загледан в големия кръст, висящ над олтара, толкова дълго, че тя се уплаши, че ще й откаже.

— Както казах и преди — поде той, — бог действа по тайнствени пътища. Нямаше да те прати тук, ако не беше искал да ти помогна. Любов като тази, която изпитваш към Райън Дилейни, не може да остане невъзнаградена. Любовта между мъж и жена е по-ценна от злато и ти заслужаваш шанса да намериш щастие с мъжа, когото обичаш. Но планът ти има много недостатъци. Ако сеньор Дилейни те обича, няма да позволи да се жертваш.

— Недостатъците могат да се поправят — увери го Кити. — Какво може да ми направи законът? Със сигурност не могат да ме обесят. Бог няма да позволи да се проваля! — изрече тя убедено. — Прав сте, отче, трябваше първо при Него да дойда за помощ. Сега ето какво смятам да направя…

 

 

Беше много късно, когато Кити се прибра у дома. Къщата изглеждаше странно тиха, когато тя влезе в стаята на Бърт, за да го види как е.

— Буден съм, Кити, няма нужда да ходиш на пръсти — обади се той от леглото. — Казах ти, още не съм готов да гушна букета. Видя ли се с Райън?

— Да, праща ти поздрави.

Тя помисли дали да не му каже за плана си да освободи Райън и реши да изчака до утре, за да вземе решение. Знаеше, че Бърт ще й забрани, а не искаше да го разочарова с неподчинение, но нямаше избор.

— Видя ли се с братята на Райън в града?

— Говорих с тях, преди да заминат за Ногалес да търсят съдия Макфий. Надяват се да го накарат да насрочи нов процес. Ако не стане, не знам какво ще направят. Шерифът казва, че ще трябва губернаторско помилване, за да освободи Райън.

Вниманието на Бърт се изостри въпреки умората му.

— Помилване от губернатора, казваш? Хммм. Иди да вечеряш, скъпа, ще си помисля.

— Лека нощ, татко — каза Кити, целувайки набръчканото му чело. — Приятни сънища.

— Тереза си замина — каза Бърт миг преди Кити да стигне до вратата.

Стори й се тъжен.

— Съжалявам, татко. Никога не съм искала да заставам между вас двамата.

— Знам, дъще, знам. Лека нощ.

 

 

Кити спа до късно следващата сутрин, закуси без бързане и поседя при Бърт, преди да започне да се готви за тазвечерните си занимания. Още не бе решила дали да каже на Бърт за плана си, защото знаеше, че той ще се опита да я спре. Изненада се, като видя, че е станал и се разхожда из стаята с един бастун.

— Татко! Трябва ли да ставаш?

— Разхождам се вече няколко дни из стаята — каза той. — Дори ходих до приемната. Мога да ходя добре, ако не прекалявам.

— Но докторът…

— … не знае всичко, скъпа. Имам прекалено много за какво да живея точно сега. Освен това знам, че си намислила нещо и искам да помогна.

Кити го изгледа изумена.

— Не знам за какво говориш.

— Можеш да ми кажеш, Кити. Каквото и да е, искам да бъда част от него.

Тя захапа долната си устна, обмисляйки възможностите. Ако кажеше на Бърт какво планира, това можеше да навреди на здравето му. Но ако го оставаше да седи у дома и да се тревожи, също щеше да бъде катастрофално. От всяко нейно решение можеше да произтекат последици за здравето на Бърт.

— Кити, скъпа, настоявам да ми кажеш — повтори той. — Мога да се справя.

Решението беше взето.

— Много добре, татко, но първо седни, защото може да отнеме малко време.

Бърт приседна на ръба на леглото, напрегнато взирайки се в лицето й.

— Какво замисляш?

Кити коленичи в краката му и взе ръцете му в своите.

— Спомняш ли си отец Енрике от мисията край Тусон?

— Разбира се. Не съм го виждал цяла вечност, но го помня. Какво общо има той с всичко това?

— Бях толкова отчаяна, след като ходих вчера при Райън, че спрях в параклиса да се помоля. Не ходя редовно на черква, но знам, че има бог, и исках да го помоля за помощ.

Тя спря, за да си поеме дъх.

— Срещнах отец Енрике и думите просто започнаха да се изливат. Нещо у него ме накара да си излея душата, когато той ме насърчи да говоря с него. Отецът беше ужасен, като научи, че невинен човек трябва да бъде обесен. За разлика от шерифа той ми повярва, повярва в невинността на Райън и ми предложи помощ.

— Какво? Сигурен съм, че добрият отец няма да направи нищо, с което да наруши закона.

— Няма да наруши закона. Аз ще го наруша — призна Кити. — Измислих план как да измъкна Райън от затвора.

Бърт трепна видимо.

— Остави това на братята му, скъпа. Те имат повече възможности да се справят с такива неща.

Кити стана и го изгледа решително, с ръце на кръста и твърдо изражение.

— Яздила съм с разбойници, забрави ли? Знам как мислят, как действат в някои ситуации и мисля, че мога да го направя.

Бърт я изгледа скептично.

— Може би трябва да ми кажеш точно как смяташ да свършиш това самичка.

— Много просто — каза Кити и започна да се разхожда напред-назад. — Ето какво смятам да направя.

Кацнала на ръба на леглото, тя му разказа подробно как смята да измъкне Райън от затвора.

— Отец Енрике ми каза за едно скривалище, където Райън ще бъде в безопасност, докато братята му намерят начин да очистят името му — обясни тя, след като беше изложила подробностите пред Бърт.

— В никакъв случай! — възкликна той ужасено. — Какво те кара да мислиш, че той ще ти позволи да се жертваш за него?

— Е — призна Кити, — това ще бъде проблем. Но какво може да ми направи законът, освен да ме подържи известно време в затвора? Ако искам да се жертвам заради него, Райън би трябвало да бъде склонен да ми го позволи да го направя.

— Няма начин да ти позволя да влезеш в този затвор облечена като свещеник и да си смениш мястото с Райън.

— Не можеш да ме спреш — възрази Кити. — Знаех, че ще кажеш така, затова не исках да ти казвам.

— Тази идея по принцип е добра — изрече замислено Бърт. — А отец Енрике къде възнамерява да скрие Райън?

— Има една пещера в склона на планината зад мисията. Години наред енориашите му са се криели там от индианските набези. Отец Енрике се съгласи да ми заеме едно от неговите раса и да пази в тайна скривалището на Райън. Каза, че може да го направи, без да лъже. Вярвам му.

— Защо мислиш, че можеш да излъжеш шерифа?

— Възнамерявам да направя всичко това, когато той вечеря. Заместникът не ме познава, а и лицето ми ще бъде скрито от качулката. Смятам да му отвлека вниманието и да открадна ключа за килията на Райън, докато заместникът се е разсеял. Ходила съм достатъчно пъти в затвора, знам къде стоят ключовете от отделните килии. Няма да бъде много трудно да открадна ключа, когато създам възможността за това.

— Как предлагаш да го направиш? — запита Бърт.

— Аз… ще измисля нещо.

— Значи е решено — изрече Бърт с повече сила, отколкото беше показвал през цялото време, откакто го познаваше Кити. — Идвам с тебе. Трябват двама души, за да го направят. Братята на Райън още не са се върнали, а ти каза, че ги наблюдават. Малко вероятно е да можеха да помогнат, даже ако бяха в града. Донякъде аз съм отговорен, че Райън попадна в това положение, и ще ти помогна да го освободиш — добави той. — Мислех как да му издействам помилване. Но ще отнеме време, а точно сега той няма никакво време. Колко дни остават до обесването? Три, четири?

— Три, татко, затова трябва да действам бързо.

— Затова трябва да действаме бързо — уточни Бърт.

— Не мога да ти го позволя, татко. Здравето ти… преди две седмици беше на смъртно легло.

— Знам, че умирам, скъпа. Нека да направя това за Райън, докато все още мога. Бог знае, че Райън ми даде нещо по-ценно от собствения ми живот. Сега престани да бърбориш и да направим план, който ще работи. С който Райън ще се съгласи. И двамата знаем, че никога няма да позволи да заемеш мястото му в затвора, а той да избяга.

Кити се изчерви. Някъде дълбоко в ума си тя знаеше, че Райън се възпротиви на плана й, но упорството й беше не по-малко от неговото. А след като работата беше станала напечена, той нямаше друг избор.

— Пътуването до мисията ще е по-лесно, ако вземем фургона. Искам да запазя силите си за отиването до затвора. Или може би ти може да яздиш мулето на мисията — каза той, вече увлечен по плановете. — Сигурен съм, че отец Енрике ще ни заеме още едно расо. Канцеларията на шерифа има ли заден вход?

Кити помисли за миг, после кимна, спомняйки си вратата в дъното на канцеларията.

— Хубаво. Мога да отвлека вниманието на заместниците, докато ти откраднеш ключа за килията на Райън. На излизане мога пак да ги разсея, докато Райън излезе от задната врата. Той може да се срещне с нас в мисията и веднага да отиде в скривалището. Мисля, че ти трябва да останеш с него. Ще осведомя братята му, когато се върнат.

На Кити планът на Бърт й хареса повече от нейния собствен. Но не бе убедена, че е достатъчно здрав, за да участва.

— Не знам…

— Е, аз знам, скъпа. Не можеш да ми откажеш този шанс да се отблагодаря на Райън за всичко, което направи за мене. Това, че се върна в живота ми, макар и за кратко направи последните ми дни извънредно ценни. Никога не го забравяй. Защо не отидеш да намериш някой работник и да подготвите фургона? И не забравяй да опаковаш храна, завивки и всичко, от каквото ще имате нужда с Райън, докато сте в пещерата. Надявам се престоят ви там да не бъде много дълъг. Ще издействам помилване за Райън, дори това да е последното, което ще направя.

Кити се страхуваше, че това наистина ще бъде последното, което ще може да направи.

— Сигурен ли си, татко?

Бърт я погледна право в очите и изрече:

— Напълно съм сигурен. Кажи ми, когато всичко стане готово. Надявам се шерифът да сътрудничи и да отиде да вечеря и тази вечер, както обикновено.

— И аз — изрече почтително Кити. — Защо не си починеш, докато аз се погрижа за подробностите? И, татко, благодаря.

 

 

Кити и Бърт пристигнаха в мисията в късния следобед. Кити караше фургона, а Бърт лежеше вътре, подпрян на юрганите и възглавниците, определени за пещерата. Когато стигнаха в мисията, отец Енрике изглеждаше изненадан да види Бърт, но не каза нищо, докато му помагаше да слезе от фургона и инструктираше Кити да го откара зад параклиса, където минувачите нямаше да го видят.

Отец Енрике отведе Бърт в кирпичената си къщичка и го настани на един стол.

— Не ме ругайте, отче — посъветва го Бърт. — Наумих си да помогна на дъщеря си и това е. И двамата сме благодарни за помощта ви.

Свещеникът се залюля напред-назад на пръсти и пети, докато се вглеждаше в лицето на Бърт.

— Виждам, че сте решен да направите това, сеньор Лаури — каза той, — но може би трябва да почакате тук, докато дъщеря ви се върне.

— Не, отче, отивам с Кити — каза Бърт. — Тя не може да свърши това сама, а не очакваме от вас да се забърквате в тази работа повече, отколкото вече сте се забъркали.

— Спасяването на невинните души е моето призвание — изрече напевно отец Енрике. — Бог никога не ми е казвал как да го правя. Остави на мене да намирам душите, които имат най-много нужда от моята помощ. Разказът на дъщеря ви силно ме трогна. Бог би искал такава голяма любов да оцелее и да процъфтява. Надявам се един ден да мога да кръстя дъщерите и синовете им. Сега трябва да отида да покажа на сеньорита Кити къде да отнесе припасите, които докарахте.

Кити въздъхна облекчено, когато видя отец Енрике да се приближава към предната част на фургона. Толкова се беше забавил, че тя се уплаши да не е станало нещо с Бърт.

— Баща ми добре ли е? — запита Кити, когато свещеникът настани масивната си фигура на седалката на фургона.

— Почива си — каза отец Енрике. — Решен е да ви помогне и трябва да призная, че ми е по-леко, като знам, че той е с вас. Не ми харесваше идеята ви да заемете мястото на сеньор Дилейни в затвора. Страхувах се, че шерифът ще реагира зле и ще ви остави затворена. Бог ви показа друг начин, дете. Кой съм аз, че да се противопоставям на бога?

— Накъде, отче? — запита Кити, вземайки юздите.

— Следвайте тесния път към планините — каза отец Енрике. — Ще ви покажа пещерата, когато стигнем до нея. Пътят е лош, защото малко фургони са пътували по него, но вярвам, че ще се справим.

Задрусаха се по неравния път, избягвайки величествените кактуси и заобикаляйки пелиновите шубраци. Когато стигнаха мястото, където пътят започваше да се изкачва по планината, отец Енрике се обади:

— Свийте наляво.

Кити се подчини. След няколко минути свещеникът каза:

— Спрете! Тук е! Виждате ли тази издатина? Трябва да се покатерите малко по-нагоре.

— Нищо не виждам — каза Кити, напрягайки очи.

— Точно това го прави идеалното скривалище. Пещерата е зад тези гъсти храсти пелин, които растат по издатината. Елате, ще ви помогна да пренесете припасите. Ако съм запомнил правилно, вътре има доста гърнета и запас от дърва за горене. Има и подземна река, която захранва езерце с чиста студена вода малко встрани от входа. Това прави пещерата уникална. Можете да се къпете в езерцето и да пиете от речната вода, преди да се влее в него. Моите хора много пъти са се крили тук в миналото.

След половин час всички припаси, които Кити беше докарала, бяха струпани в удивително голямата и приятно суха пещера. Тя се беше изпотила и се надяваше, че ще има време да отмие миризмата, преди да потеглят към затвора. Пожела си да беше имала време да каже на Райън за плана им, но сега беше прекалено късно да се тревожи за дребни подробности.

Бърт ги чакаше в къщичката на свещеника. Кити се вгледа в лицето му и се ободри, като видя малко цвят по бузите му. Замоли се това приключение да не ускори смъртта му и знаеше, че докторът ще получи удар, ако узнае плановете на Бърт.

— Стъмнява се, Кити — каза Бърт. — Не трябва ли вече да тръгваме? Надявам се добрият отец да има раса и за двама ни.

— Имам раса — каза отецът. — Кърпен са и са протрити, но хората са свикнали да виждат свещениците лошо облечени. Елате с мене, сеньорита Кити. Ще ви покажа къде можете да се измиете, преди да облечете расото.

— Благодаря — изрече зарадвана Кити. — Можеш ли да се справиш сам, татко?

— Ще му помогна — каза отецът. — Аз обикновено яздя моето муле, като отивам в града. Старият Пепито може да носи и двама ви. Добър е и няма да ви създава неприятности. Преди да тръгнете, ще ви дам благословията си.

Стъмняваше се, когато Кити и Бърт пристигнаха в града, яхнали широкия гръб на Пепито. За техен късмет стигнаха пред затвора точно когато шериф Прингъл излизаше и пресичаше улицата, за да отиде в любимия си ресторант.

— Добре ли си? — запита меко Кити, докато слизаше от гърба на Пепито и помагаше на Бърт да слезе.

— Не се тревожи за мене, скъпа — каза той.

Стори й се, че е задъхан, но той отрече, махвайки с ръка.

— Няма да имаш много време да вземеш ключа, след като създам суматохата — предупреди я Бърт. — Така че бъди готова да действаш бързо.

Кити кимна, нахлупвайки качулката на расото, за да скрие лицето си, и придърпа напред и качулката на Бърт.

— Готова съм — каза тя с повече увереност, отколкото чувстваше.

— Остави ме аз да говоря — предупреди я Бърт.

Заместник-шерифът седеше на стола на шерифа, вдигнал крака на бюрото. Когато видя двамата свещеници да влизат, краката му тупнаха на пода.

— Добър вечер, синко — каза Бърт. — Аз съм отец Кармело, а това е брат Амброуз. Дойдохме от мисията да дадем последна утеха на осъдените.

— Това трябва да са Дуранго и Дилейни — отговори заместник-шерифът. — Шерифът отиде да вечеря, но не виждам нищо лошо да ви пусна да предложите услугите си на затворниците. Петнадесет минути са всичко, което мога да ви позволя. Освен ако не искате да изчакате шерифа да се върне. Само той може да ви отпусне повече време.

— Петнадесет минути ще стигнат — каза Бърт. — Благословен да сте, синко.

Направи несръчен кръстен знак над заместник-шерифа.

Внезапно Бърт се люшна назад. Отначало Кити се разтревожи, но после осъзна, че той създава „суматохата“, която беше обещал. И това като че ли подейства, защото заместник-шерифът скочи да го задържи.

— Добре ли сте, отче? — запита той.

— Да, синко. Постих цял ден, да се подготвя за свещения празник утре. Може би малко вода ще ми дойде добре, ако бъдете така любезен.

В мига, когато заместник-шерифът й обърна гръб, за да се погрижи за Бърт, Кити се задейства. Заобикаляйки двамата мъже, тя се приближи заднешком към стената, където висяха ключовете. Когато заместник-шерифът пресече стаята, за да гребне вода от кофата с черпака, тя полека взе ключа с табелка с номер 4 и го скри в гънките на расото си. Когато той подаде водата на Бърт, тя се беше върнала при него.

— Благодаря, синко, любезността ти ще бъде възнаградена — произнесе напевно Бърт, след като отпи от черпака. — Вече се чувствам много по-добре. Можем ли сега да видим затворниците?

— Разбира се, отче — каза заместник-шерифът, докато ги водеше към коридора с килиите.

Кити затаи дъх, страхувайки се той да не забележи, че на кукичките висят само три ключа, а трябва да са четири. Тя вярваше, че благословията на отец Енрике трябва да е помогнала, защото заместник-шерифът дори не погледна към редичката ключове.

— Петнадесет минути — викна той след тях, когато тръгнаха по коридора.

Райън гледаше резките, които беше издълбал в стената, и осъзнаваше, че има само още два дни живот след тази нощ. Вече беше изял вечерята си и нямаше какво да прави, освен да се готви за дълга, скучна нощ, навестявана от сънища за Кити. След като подносът от вечерята му беше изнесен, той знаеше, че няма да види никого чак до сутринта, когато шерифът или някой от неговите заместници ще му донесе първото ядене за деня. В килията нямаше светлина, само луната, дошла след здрача, пращаше тънък лъч.

Изтегнал се на лавицата, която му служеше за легло, Райън се взираше към прозореца и си пожелаваше да можеше да бъде десет стъпки висок, за да може да гледа света, който скоро щеше да напусне. Имаше толкова много неща, които искаше да направи, преди да умре. Искаше да помогне на Чад да направи ранчото на Дилейни най-доброто в Монтана. Искаше да друса на коляно племенниците си. И искаше нещо, за което никога досега не беше мислил. Искаше да види лицата на собствените си деца. Неговите деца от Кити.

Странно беше как мислите за смъртта пораждат съжаления за онова, което е могло да бъде. Райън помисли за всичките онези години, които беше прахосал в затвърждаване на репутацията си на Райън Женкаря, и се питаше дали фустогонството ще бъде единственото, с което ще го помнят хората, след като си отиде. Подсмихна се въпреки мрачното си настроение. Преди време би бил доволен да знае, че може да има подобен надпис на надгробния си камък.

Преди Кити.

Преди да беше намерил любовта.

Потънал в мисли, Райън не чу веднага стъпките, тътрещи се по коридора. Когато ги чу, скочи на крака и се втурна към пречките. Толкова необичайно беше да има посетители след часа за вечеря, че веднага му стана ясно, че трябва да се е случило нещо извънредно. Лицето му помръкна разочаровано, когато видя двама монаси в кафяви раса да спират пред килията му.

— Дошли сте не където трябва, отци — каза, насилвайки се да се усмихне. — Страхувам се, че не подлежа на изкупление. Но оценявам усилията ви.

Изведнъж единият от свещениците смъкна качулката си и Райън зяпна шокиран до мозъка на костите.

— Кити! — изсъска той. — Какво, по дяволите, правиш тук, облечена така? — Вгледа се във втория свещеник и почти загуби дар слово. Когато накрая си го възвърна, избъбри: — Бърт! Да не си полудял и ти?

— Ш-ш-т — предупреди го Кити, докато изваждаше ключа за килията му и го пъхваше в ключалката.

— Какво правите?

— Измъкваме те — каза Бърт. — Ще идеш в скривалище, докато ние с братята ти докажем, че си невинен.

— Но… нищо не разбирам. Откъде взехте расата?

— Направо от източника — каза загадъчно Кити, докато отваряше вратата. — Хайде! Побързай, Райън. Бърт ще отклони вниманието на заместник-шерифа, докато ти се измъкваш от задната врата. Вън е достатъчно тъмно, за да се скриеш в сенките и да стигнеш до мисията. Отец Енрике ще те чака в параклиса. Ако всичко тук мине добре, ще дойдем при вас.

— Побъркали сте се и двамата — прошепна Райън. — Не мога да ви позволя да се излагате на опасност заради мене. Виж се, Бърт. Едва се държиш на крака.

— Тревожи се за себе си, Райън. Това е последният ти шанс да избягаш от палача. С Кити имате целия си живот пред вас. Знам, че времето ми е ограничено, и искам да направя това за дъщеря си. Това е най-малкото, което мога да направя, за да компенсирам цялата мъка, която съм й причинил. Върви след нас — заповяда той с тон, който не търпеше неподчинение. — Стой в коридора, докато му отвлека вниманието, после се измъкни от задната врата. Разбра ли?

— Ами Дуранго? Може да ни види и да вдигне тревога.

— Спеше, когато минахме покрай него — каза Кити. — Да се надяваме, че още спи. Готов ли си, Райън?

— След малко — каза той, дръпвайки Кити към себе си, за да й лепне една бърза целувка. — Сега съм готов.

Райън се сви в сянката на Бърт, докато минаваха по коридора. Дуранго още спеше, обърнат с гръб към пречките. Тръпка на облекчение пробяга по тялото на Райън, когато стигнаха края на коридора, но още не бяха в безопасност. Предстоеше да минат покрай заместник-шерифа.

Бърт даде знак на Райън да застане плътно до стената. Райън си пое дъх и благослови тъмното си облекло, което му помагаше да се слее с плътните сенки в коридора.

— Свършихме тук, заместник — каза Бърт, когато двамата с Кити излязоха от коридора и влязоха в канцеларията.

— Не ви отне много време — забеляза заместник-шерифът.

— Осъдените не се разкаяха — обясни Бърт. — Благодаря…

Изведнъж той залитна напред право в ръцете на заместник-шерифа.

— Отче! Добре ли сте?

— Само съм слаб, синко — прошепна Бърт на пресекулки. Все още скрит в коридора, Райън се уплаши да не би слабостта му да е по-скоро истинска, а не преструвка. — Ще бъдете ли така добър да ми помогнете да изляза? Страхувам се, че няма да мога да се кача на мулето без ваша помощ. Брат Амброуз е добра душа, но няма много сили. Подайте ми ръка, синко.

Подкрепяйки Бърт с две ръце, заместник-шерифът почти го изнесе навън. Райън гледаше внимателно как Кити оставя ключа за килията му и се измъкна навън след Бърт и заместник-шерифа. Щом излязоха, Райън хукна по коридора. Вече знаеше къде държат оръжията му и ги грабна от лавицата секунди преди да се измъкне през задната врата.