Кони Мейсън
Дивачката (14)

13

Райън препускаше бясно към Тусон. Беше решил, а Бърт се беше съгласил, че Кити вероятно е отишла в града, за да купи припаси за пътуването си към… един бог знае къде. Ако Райън не успееше да я намери в Тусон, на практика нямаше надежда, че изобщо ще я открие.

Спомни си колко блед беше Бърт, когато прочете кратката прощална бележка на Кити, и още я беше ядосан, че е изоставила баща си, а и него, ако искаше да бъде честен. Кратката й, студена бележка не съдържаше почти никаква информация, освен факта, че е чувствала, че никога няма да изпълни очакванията на Бърт. Бележката до Тъкър в основата си беше почти същата, като се изключи изричният отказ на неговото предложение. Кити не беше оставила нищо, никаква бележка, нито думичка дори за Райън и пренебрежението й оставяше горчив вкус в устата му.

След като потърси обяснение в сърцето си, Райън разбра защо братята му си бяха оженили, въпреки че яростно отричаха брака, както и той. Те бяха намерили жени, достойни за тяхната любов. Дали същото не се беше случило и с него? Не си беше и помислил, че може да не тръгне да търси Кити. Това просто беше нещо, което трябваше да направи — не само заради Бърт, но и заради собственото си душевно спокойствие. Трябваше сам да разбере дали привличането, което Кити упражняваше върху сърцето му, е нещо мимолетно, или е по-сериозно.

Още по-обезпокоително беше да си представя Кити самичка в свят, за който тя не знае абсолютно нищо. Трябваше да я намери, преди да я намерят неприятностите.

Райън беше така потънал в мислите си, че не забеляза група ездачи да приближават от запад. Не разбра и че скоро пътищата им щяха да се пресекат. Бяха много близо, когато ги забеляза. Щом ги позна след миг, вече беше много късно да промени хода на съдбата.

Мърморейки полугласни ругатни, Райън разпозна Били Бартън и бандата му в момента, когато и те го познаха. След миг те го обкръжиха. Били Бартън спря коня си пред него, отрязвайки пътя му за бягство.

— Я гледай ти! — изграчи Били. — Проклет да съм, ако това не е Райън. Не стига, че Кит изчезна и ни остави без хора, ама никога не съм мислил, че Райън ще вземе да изостави приятелите си. Защо се измъкна така посред нощ?

Проклинайки ужасния си късмет, Райън залепи на лицето си фалшива усмивка и каза:

— Спомних си, че имам работа другаде.

— Къде отиваш? — запита Кланк.

— Никъде — каза Райън.

Дуранго изсумтя и отправи скептичен поглед към Райън. Но Били изрази гласно подозренията си за посоката, в която вероятно отиваше той.

— Проклет да съм. Отиваш да ограбиш банката в Тусон, нали? Виж ти, какво съвпадение.

Райън изстена в ужас. Всеки миг, прекаран в безсмислен разговор с бандитите на Бартън, означаваше по-малко време, в което да намери Кити.

— Не знам за какво говориш.

— Следим банката в Тусон вече цяла седмица. Заплатите за железничарите пристигнаха вчера. Имаме наш човек в банката, каза ни, че най-удобното време да ударим, е късно следобед, точно преди да затворят. Тая наша среща си е жив късмет. Нямаме достатъчно хора, трябва ни твоето оръжие.

— Съжалявам, момчета — каза Райън. — Имам друга работа за вършене. Друг път.

Опита се да отмине, но пътят му беше запречен от коня на Били.

— Не бързай толкова, Райън. Длъжен си ни. Помогни ни с тая работа и после можеш да си вървиш, накъдето искаш. Става дума за много пари.

Райън поклати отрицателно глава.

— Нямам време за това.

— Намери — изръмжа Били, хвърляйки обратно юздите в ръцете на Райън. — Дуранго, Кланк, не изпускайте от очи това копеле. Трябва ни и няма да духне като предния път.

Пришпори коня си и препусна.

Ругаейки под нос, Райън нямаше друг избор, освен да ги последва. Умът му заработи яростно. Докато не стигнеха Тусон, нямаше никаква възможност да избяга. Но щом влезеха в града, Райън се закле, че ще намери начин да се отърве от бандитите на Бартън. Ограбването на банки не влизаше в заниманията му. Ако имаше мъничко късмет, щеше да намери начин да се измъкне, преди да са влезли в банката. Благодари на щастливата си звезда, че братята му никога няма да научат за подвизите му като разбойник — не че Пиърс и Чад никога не бяха имали разправии със закона, но на всяка цена трябваше да се измъкне от тази авантюра.

Слънцето се скриваше зад планината, когато влязоха в Тусон. Улиците бързо опустяваха. Жените вече бяха по домовете си и приготвяха вечерята, а мъжете им или тъкмо излизаха от работа, или вече се запътваха към къщите си. Собствениците на магазини пускаха щорите и един от последните клиенти тъкмо излезе от банката, когато бандата на Бартън влезе в града.

Слязоха пред банката и предпазливо огледаха почти пустите улици, преди да се приближат към входа. Райън видя шанса си и поизостана, възнамерявайки да обърне коня си и да избяга, докато бандитите влизат в банката. Изведнъж настана истински ад. Мъже се хвърлиха изневиделица върху тях, изненадвайки ги, преди да влязат в банката. Завърза се престрелка. Райън видя Кланк да пада с червен букет, внезапно цъфнал на гърдите му. Били беше следващият.

Отначало Райън беше твърде зашеметен, за да реагира. Несъмнено законът беше узнал, че бандата на Бартън ще дойде. Освести се, когато видя Били да падае. Но вече беше твърде късно. Бързо го обкръжиха, обезоръжиха го и двама въоръжени пазители на закона го взеха на мушка. Погледна към Дуранго и видя, че мелезът беше жив, но също обезоръжен и взет на мушка.

Райън разпозна шерифа по значката и реши да се приближи към него. Не беше направил и две стъпки, когато грубо го дръпнаха и го бутнаха на земята.

— Никъде няма да ходиш, господинчо — изръмжа шерифът. — Освен ако не си се запътил към затвора. — Някой измъкна въже и върза ръцете на Райън зад гърба му. — Тази банка няма да оберете. Благодарение на осведомителя, ние знаехме, че идвате.

Дуранго оголи зъби и запита:

— Кой ви каза?

Шерифът се засмя.

— Ами вашият човек в банката. Май не е бил толкова добър приятел, колкото си го е мислел Били. Или пък парите от наградата са му се сторили доста добри. Както и да е, момчета, чака ви въжето. Аз съм шериф Джеб Прингъл и със сигурност ще направя така, че бандата на Бартън вече да не съществува.

— Я почакайте малко — протестира Райън. — Аз не съм от бандата. Невинен съм.

Някой се изсмя.

— Сигурно — каза Прингъл. — Щом си невинен, какво правиш, та яздиш с бандата?

— Принудиха ме да тръгна с тях. Казвам се Райън Дилейни. Фермер съм, от Монтана.

— Хич не ми пука кой си. Беше с бандитите, когато влязоха в града, за да оберат банката. Това е всичкото доказателство, което ми трябва. — Побутна го. — Хайде, мърдай, Дилейни. Две празни килии ви чакат вас двамата с приятелчето ти. — Хвърли поглед към Бартън и Кланк, които лежаха окървавени в уличния прах. — Жалко, че не могат да се присъединят към вас, но мисля, че те са късметлиите. Няма да им се наложи да се запознават с въжето на палача.

Лишен от дар слово, Райън тръгна, питайки се как, по дяволите, ще се измъкне от това положение. За първи път в живота си си пожела братята му да са тук, за да му помогнат да се спаси от тази бъркотия.

Кити тъкмо излизаше от смесения магазин, когато чу изстрели. Замръзна, забравяйки за миг, че вече не е разбойничка и няма причина да се страхува от престрелки. Възвръщайки увереността си, тя прибра покупките в дисагите си и се качи на коня, възнамерявайки да тръгне на север, както беше първоначалният й план.

Любопитството й се събуди, когато видя хора да тичат по улицата, за да разберат отде идва шумотевицата. Чу някой да вика: „Обират банката“ и не обърна внимание, докато не чу друг да изкрещява кои са грабителите: „Бандата на Бартън!“ Дори само това би трябвало да я убеди да духне от града, но нещо я задържа. Някакво предчувствие я накара да слезе от коня и да последва тълпата, която тичаше към банката. Понеже не искаше да се приближава прекалено много до мястото, където хората на закона бяха приклещили бандитите, тя остана да се навърта наоколо, надничайки над раменете на хората, за да види какво става.

Уплашеният й вик се изгуби в глъчката, когато видя как шерифът отвежда Райън. Главата я заболя и тя остана облегната на коневръза, докато светът не започна да се върти. Какво прави Райън в Тусон? И по-важното — какво прави при бандата на Бартън? Той не беше банков обирджия, но доказателството за намеренията му беше неоспоримо. Според клюките, които дочуваше, той бил хванат да се приближава към банката заедно с бандитите на Бартън.

Нищо от това нямаше смисъл. Тя искаше да се втурне да защити Райън, но се страхуваше, че може да я идентифицират като член на бандата, както беше облечена така като момче. Трябваше да има начин да спаси Райън от бесилката и на нея се падаше да го открие. Тълпата започна да се разотива и Кити успя да погледне към двете тела, проснати в праха. Повдигна й се и извърна поглед. Поне вече нямаше да се тревожи за Били и Кланк. Беше благодарна, че животът на Райън беше пощаден, и веднага започна да прави планове как да го спаси. Сега не можеше и дума да става да напусне Тусон. Райън имаше нужда от нея. Тя трябваше да запази хладнокръвие, за да опази живота му. Но всяко нещо по реда си. Получаването на разрешение да види Райън би могло да бъде проблем, но решимостта на Кити беше в изобилие.

Тя изчака тълпата да започне да оредява, преди да се запъти към затвора. Спря за малко, за да прибере кичурите коса, изплъзнали се изпод шапката й, преди да отвори вратата и да влезе вътре. Шериф Прингъл седеше зад бюрото си. Вдигна поглед и я изгледа намръщено.

— Какво искаш, хлапе? Не виждаш ли, че съм зает?

Кити погледна към обувките си, придавайки си плах изглед.

— Съжалявам, шерифе. Не исках да ви безпокоя, но имам нужда от разрешение да се срещна със затворника.

Прингъл побутна назад шапката си и се взря в Кити.

— Кой затворник, синко?

— Райън Дилейни. Обвинен е в опит за грабеж, но Райън никога няма да ограби банка или пък да язди с бандата на Бартън.

— Какво те прави такъв експерт?

— Райън ми е… братовчед — излъга тя. — Бяхме в града по работа, когато хората на закона откриха огън.

— Така ли? — запита Прингъл, очевидно съмнявайки се. — Проверих историята на Дилейни с Дуранго и той каза, че Дилейни яздел с тях допреди известно време и днес пак тръгнал с тях, за да помогне да ограбят банката. Дуранго каза, че Дилейни бил сам. Това е всичкото доказателство, което ми трябва, синко. Но не се тревожи, ако Дилейни наистина ти е братовчед, в което сериозно се съмнявам, ще получи честен процес, преди да го обесим.

Кити се хвана за ръба на бюрото, за да се задържи изправена. Думите на шерифа не даваха надежда за спасението на Райън. Трябваше да има нещо, което тя да може да направи. Преглъщайки буцата, заседнала на гърлото й, тя обърна ясносиния си поглед към шерифа.

— Може ли да поговоря с братовчед си, шерифе? Това ще означава много за мене.

Шерифът се вгледа в Кити с присвити очи.

— Кой си ти? Никога не съм те виждал в града.

— Аз съм Кит. Райън Дилейни ми е братовчед. Ние сме от Монтана.

— А пък аз съм Джеси Джеймс. Слушай, хлапе, ако си търсиш герой, Дилейни е разбойник, не е човек, на когото да се възхищаваш.

— Райън наистина ми е братовчед — настоя Кити.

— Много добре, виждаш ми се безопасен. Мисля, че няма да стане нищо лошо. Носиш ли оръжие?

— Не — отвърна искрено Кити, отваряйки палтото си.

Нарочно беше оставила пистолета си в дисагите, понеже знаеше, че няма да може да го внесе скришом при Райън.

— Добре, хлапе, днес съм във великодушно настроение. Ще ти дам няколко минути насаме с „братовчед“ ти.

— Благодаря — изрече зарадвана Кити. — Оценявам това, шерифе. Майката на Райън ще иска да разбере как се е забъркал в тая каша.

— Ще намериш килията на Дилейни в края на коридора — каза Прингъл, посочвайки й пътя. — Той е в номер четири.

Загледа я как се отдалечава по коридора, после се извърна.

Кити мина предпазливо покрай килията на Дуранго, като се погрижи да не го събуди, когато го видя, че спи на одъра в първата килия. Накрая стигна до килията на Райън. Не се изненада, като го видя да се разхожда напред-назад със стиснати юмруци. Сграбчи пръчките и го повика по име, изхлипвайки.

Райън не знаеше какво да прави. Не стигаше, че Кити вече вероятно беше извън обсега му, но и се беше забъркал в дявол знае каква каша. Трябваше някак да се свърже с Бърт. Знаеше, че Бърт не може да става от леглото, но може би щеше да прати Тереза да свидетелства в негова полза. По дяволите, какъв ужасен късмет да се натъкне на бандата на Бартън преди Тусон. Беше объркан, ядосан и още го болеше от пренебрежението на Кити.

Внезапно чу вик и се обърна към звука. Премига, убеден, че очите го лъжат и видението ще изчезне. Приближи се внимателно към решетките, но Кити не изчезна. Държеше се за пречките, вдигнала лице към нея, и по бузите й се стичаха сълзи.

— Кити… какво, по дяволите…

— О, Райън, толкова съжалявам. Чух да се стреля и последвах тълпата до банката. Видях шерифа да те отвежда. Какво стана? Как така пак се забърка с бандата на Бартън?

Райън хвана ръцете й, страхувайки се, че тя може да изчезне като струя дим.

— Тръгнах след тебе, когато разбрах, че си напуснала ранчото. Исках да те настигна в града. За съжаление се натъкнах на бандата извън Тусон. Те казаха, че им трябвали хора, и ме принудиха да тръгна с тях, за да ограбят банката. Техният човек в банката ги издал и шерифът устроил засада. Исках да се изплъзна, когато влязат вътре, но нямаше време. Останалото го знаеш.

— О, господи, какво ще правим? — изви загрижено глас Кити. — Шерифът каза, че ще те съдят и ще те обесят. Процесът ще бъде само за пред хората, и двамата го знаем.

— Успокой се, любов моя — каза Райън в опит да я утеши. — Най-напред, колко време имаме, преди шерифът да ти каже да си вървиш?

— Не е много. Кажи ми какво да направя. Не мога да позволя да те обесят, Райън. Това ще ме убие.

Райън стисна ръцете й, пожелавайки си да можеше да целуне сладките й устни.

— Толкова ли е важно това за тебе, любов моя?

— Как можеш да питаш? — извика тя, опитвайки се да освободи ръцете си. — Разбира се, че си важен за мене. Защо, мислиш, напуснах ранчото?

— Ти ми кажи защо замина. Да не е било, защото Тъкър е настоявал да се омъжиш за него?

— Отчасти — призна Кити. — И двамата знаем, че не ми е мястото там. Бърт беше любезен да ме приеме като своя дъщеря, но аз не мога да му дам любовта, която заслужава да получи от една дъщеря.

— Защо не прие предложението на Тъкър?

Кити извърна лице.

— Котенце, погледни ме. — Тя го погледна. — И аз имам чувства към тебе. Бях съкрушен, когато замина, без да ми оставиш и една дума. Остави бележки за Бърт и Тъкър, но нищо за мене.

— Аз… не можах. Казваш, че имаш чувства към мене, но очевидно не са достатъчни, за да се ожениш за мене. Никога няма да се промениш, Райън, знам го. Отвращението ти към брака е прекалено дълбоко вкоренено у тебе. И си прекалено упорит, за да признаеш, че е възможно да съществува жена, с която можеш да се обвържеш. Не виждах никакво бъдеще за нас, затова реших да замина. Колкото до Бърт, той си има Тереза и няма нужда от мене.

Аз имам нужда от тебе, помисли Райън. За съжаление, беше чакал прекалено дълго, за да даде на Кити думите, които тя искаше да чуе. Предвид опасното положение, в което се намираше сега, ако й кажеше, че я обича, това само щеше да усложни живота й.

— Много грешиш, котенце — измърмори Райън. — Но няма смисъл да говорим какво би могло да бъда, щом всеки момент мога да загубя живота си. — Погледът му мина по нея от горе до долу и обратно. — Защо си се облякла така? Някой може да те познае, че си била в бандата на Бартън.

— Помислих, че ще бъде по-безопасно да пътувам като мъж. — Спря, за да си поеме дъх. — Какво мога да направя за тебе, Райън? Трябва да има някой, който може да ти помогне.

Колкото и да не му се искаше да вика братята си на помощ, Райън знаеше, че няма друг избор. Тримата винаги се бяха държали заедно в трудни времена и той знаеше, че няма да го разочароват. Но времето беше срещу него. Процесът му можеше да е отдавна изтекъл, както и отреденото му време за живот, преди те да пристигнат в Тусон.

— Телеграфирай на братята ми — каза той. — Кажи им, че съм в Тусон и страшно много имам нужда от помощ. Прати телеграми на Чад в Драй Гълч и на Пиърс в Роулинг Преъри. А после се моли да пристигнат навреме, за да свидетелстват за мене.

— Ще се върна в ранчото да кажа на Бърт — предложи Кити. — Може би той може да направи нещо. Сигурно познава влиятелни хора в града.

— Бърт е болен, котенце. Не очаквай прекалено много от него.

— Райън, толкова съжалявам — изрече тихо Кити. — Аз съм виновна за всичко. Нямаше да бъдеш с бандата на Бартън, ако не беше тръгнал да ме търсиш. И днес нямаше да се забъркаш в тая каша, ако аз не бях заминала от ранчото. Не биваше да тръгваш да ме търсиш.

Райън пусна ръцете на Кити и обгърна лицето й, приближавайки го до пречките. После я целуна. Усети вкуса на сол на устните й и почувства как нещо избликва у него. Нещо, което беше държал скрито повече години, отколкото би могъл да преброи. Почувства собствените й сълзи да се смесват с нейните и внезапно прекъсна целувката, обръщайки се, преди тя да види колко силно е развълнуван.

— Ще телеграфирам веднага на братята ти — обеща Кити. — И ще се преоблека в рокля. Дори Дуранго няма да ме идентифицира като Кит, когато стана Катрин Лаури.

— Имам още една молба, любов моя — изрече Райън, чувствайки как сърцето му се къса. — Не идвай повече тук. Няма гаранция, че няма да те познаят. Много е опасно. Няма да понеса да те разпознаят като човек от бандата на Бартън.

— Казах на шерифа, че съм ти братовчед, но не съм сигурна, че ми е повярвал — обясни Кити. — Ще измисля нещо, когато дойда пак.

— Не идвай. Може би ще е за добро, в края на краищата. Ако си умна, омъжи се за Тъкър и ме забрави.

Кити отвори уста, за да отговори, но бързо я затвори, когато видя обемистата фигура на шерифа да се очертава в лъча слънчева светлина в дъното на коридора.

— Времето свърши, хлапе — каза Прингъл, приближавайки се към килията на Райън. — Отбих се при съдия Макфий и той се съгласи да насрочи делото за след две седмици, броено от събота. Мисля, че двамата бихте искали да го знаете.

Райън изруга тихо под нос. Сериозно се съмняваше, че братята му ще могат да пристигнат толкова бързо.

Кити мислеше същото, но го каза на глас.

— Много е скоро. Райън трябва да намери адвокат и свидетели, които да свидетелстват в негова полза.

— Ще се опитам да намеря адвокат, който да иска да защитава виновен човек — каза Прингъл.

— Няма нужда — изрече сухо Райън. — Ще се защитавам сам.

— Както искаш, Дилейни. Хайде, хлапе, време е да си тръгваш.

— Само още минутка — помоли Кити.

— Съжалявам — каза Прингъл, хвана я за ръката и тръгна заедно с нея по коридора. Когато минаха покрай килията на Дуранго, тя обърна лице. Дуранго вече не спеше. Стоеше при решетките и огледа Кити с подозрение, докато тя минаваше край него. За нейно щастие не можа добре да види лицето й.

Кити изтри сълзите от очите си, когато излезе навън, под слънчевата светлина. Нямаше време за губене. Процесът на Райън беше само след две седмици и тя трябваше да действа бързо. Веднага намери телеграфа и прати телеграми на братята на Райън. Когато се върна за коня си, мрак покриваше земята и тя разбра, че ще й бъде трудно да намери обратния път към ранчото.

Реши да пренощува в Тусон. Отведе коня си в конюшнята и си взе стая в един второкласен хотел. Още беше облечена като момче, когато се регистрира. Цветът на парите й като че ли успокои подозрителната природа на чиновника и тя скоро се усамоти в малка стая с продънено в средата легло и избеляло обзавеждане.

Извади нощница от дисагите, които беше донесла в стаята, и бързо се съблече. Побоя се да провери доколко са чисти чаршафите, докато се вмъкваше в леглото, но сега чистото спално бельо беше най-малката й грижа. Не знаеше какво ще прави, ако братята на Райън не пристигнат навреме. Сънят най-накрая дойде, но дойдоха и ужасяващите сънища, в които тя виждаше как Райън виси на въжето.

Кити се събуди точно на зазоряване. Стана, изми се и облече една от роклите, които беше напъхала в дисагите си. Роклята отчаяно се нуждаеше от изглаждане, но Кити не можеше да си позволи да се притеснява за дреболии в такъв момент. Шансът на Райън за свобода беше свързан с Бърт и беше наложително тя да се върне в ранчото колкото може по-бързо. Кити нямаше представа какво би могъл да направи Бърт за Райън, но каквото и да било щеше да бъде по-добре от нищо.

Чиновникът премига на парцали, когато преобразената Кити се приближи към бюрото и му подаде ключа от стаята си. Зяпна първо в нея, после в дисагите, преметнати на лакътя й, и веждите му се вдигнаха нагоре. Тя беше излязла, преди той да си възвърне гласа, за да й задава някакви въпроси. След половин час беше оставила града зад себе си.

Кити се взря загрижено в коня и двуколката, стоящи близо до предната врата, докато слизаше от седлото и се изкачваше по стъпалата. Сграбчи дръжката на вратата, но тя изскочи от ръката й, когато вратата внезапно се отвори.

— Върна се, значи — рече ехидно Тереза. — Райън с теб ли е?

— Сама съм. Трябва да говоря с Бърт.

Заобиколи Тереза, но тя я хвана удивително здраво за лакътя.

— Сега не можеш да го видиш. Вече причини достатъчно неприятности.

Вълна на ужас плисна Кити.

— Нещо не е наред. Какво има?

— Татко Бърт. Получи още един пристъп. Сега е по-зле и ти си виновна. Твоето заминаване го съкруши. Надявам се да си доволна.

Кити издърпа ръката си.

— Влизам. Не можеш да ме спреш.

— Докторът е при него — каза Тереза. — Беше тук цялата нощ.

— О, божичко — каза Кити, трепвайки отчаяно. — Той не може да умре сега. Райън има нужда от него.

— Райън ли? Какви ги говориш? Райън тръгна след тебе вчера така, сякаш дяволът го гони по петите.

— Той е в затвора. Хванаха го при опит за грабеж в банката на Тусон с бандата на Бартън. Само че не е виновен. Шерифът отказва да повярва на разказа му. Ще има процес и със сигурност ще го обесят, ако Бърт не свидетелства в негова защита.

— Райън е в затвора? Прекрасно — изрече злобно Тереза. — Пада му се. Хукна след тебе като куче след разгонена кучка. Трябваше да остане тук, при мене. Предложих му всичко, но той искаше само тебе.

— Не мога да стоя тук да се карам с тебе, Тереза. Влизам да видя Бърт. Той трябва да познава някого в града, който може да помогне на Райън.

— Дали не чух, че искате да видите Бърт, млада госпожице?

Кити се обърна към гласа.

— Вие ли сте докторът?

— Доктор Шийди. А вие сте?

— Кити… Лаури — каза тя, използвайки за първи път фамилното име на баща си. Някак си й се струваше редно.

— Как е… баща ми?

— А, вие сте отдавна изгубената дъщеря. Доволен съм, че Бърт ви намери, преди… е, знаете какво искам да кажа. Той е много болен.

— Може ли да го видя?

— Казах й, че татко Бърт не може да приема посетители — изфуча Тереза.

— Тереза е права, скъпа. Но не виждам нищо лошо да му хвърлите едно око. Имайте предвид, че не бива да се тревожи или да се вълнува, абсолютно никак. Сърцето му е много слабо и дори най-слабото вълнение може да бъде фатално.

Кити се почувства така, сякаш земята се беше отворила, за да я погълне. Нестабилното състояние на Бърт не й позволяваше да иска помощ от него. Сега Райън можеше да разчита само на братята си, а те живееха на стотици мили оттук.

— Само за една минута — каза Кити. — Ще му стане по-леко, като знае, че съм тук.

— Много добре — каза доктор Шийди. — Надявам се Росита да може да ми приготви нещо за закуска, преди да се върна в града.

— Отивате ли си? — запита Кити.

— Няма какво повече да направя. Всичко сега е в Божиите ръце. — Той се обърна към Тереза. — За закуската…

Кити загледа как Тереза и докторът се отдалечават към кухнята, а тя започна да се готви за посещението при Бърт. Измъчваше я вина. Заради нея Бърт беше в това състояние.

Кити отвори вратата на стаята на Бърт и влезе вътре. Завесите бяха дръпнати и стаята се къпеше в слънчева светлина, точно както му харесваше на Бърт, помисли тя, докато се приближаваше на пръсти към леглото му. Очите му бяха затворени и тя приседна на ръба на леглото, наблюдавайки как едва-едва се вдигат и спускат гърдите му. Кожата му беше пепелява, устните — посинели. Сълзи бликнаха в очите на Кити. До този момент тя нямаше представа, че чувствата й към баща й са се развили в нещо по-силно от привързаност.

Хвана ръката на Бърт и я стисна, опитвайки се да му покаже, че е тук. Това подейства, защото той отвори очи, обърна глава към нея и се усмихна.

— Ти се върна — прошепна той със слаб глас. — Няма пак да си идеш, нали?

Беше отчаяна молба, която Кити се чувстваше длъжна да уважи.

— Няма да замина отново, Бърт… татко — каза тя, възпирайки сълзите си. — Не бива да умираш, когато тъкмо се намерихме един друг.

— Аз… ще се опитам.

Клепачите му се затвориха и Кити разбра, че е време.

— Опитай се да поспиш, татко. Ще дойда по-късно.

Бърт беше вече заспал, когато Кити тихо излезе от стаята.

Нямаше начин сега да моли Бърт да помогне на Райън. По всяка вероятност Бърт вече нямаше да стане от леглото.

С тежко сърце, Кити отиде в кухнята да потърси Тереза. Ако Бърт не можеше да свидетелства в полза на Райън, може би Тереза щеше да поиска да му помогне.

Докторът вече си беше заминал, когато Кити пристигна в кухнята. Но Тереза беше още там и говореше с готвачката. Росита се втурна към Кити и я прегърна.

— Толкова е тъжно, Кити — изхлипа готвачката. — Сеньор Бърт е такъв добър човек. Радвам се, че си тук, да го утешаваш в последните му дни.

— И аз се радвам, Росита — отвърна Кити, прегръщайки я бързо.

— Как е Бърт? — запита Тереза. — Позна ли те?

— Не е добре — отговори Кити. — И да, позна ме. Ако имаш малко време, бих искала да поговорим насаме, Тереза.

— В приемната става ли?

Кити последва Тереза в приемната, изчака, докато тя се настани на един стол, и каза:

— Имам нужда от твоята помощ, Тереза. Би ли отишла в града да кажеш на шерифа, че Райън не е разбойник? Мислех да помоля Бърт за помощ, но сега не е възможно.

— Разбира се — изрече с готовност Тереза. Ако Кити не беше така притеснена, щеше да забележи, че Тереза е твърде благоразположена, за да й повярва. — Ще отида утре в града и ще говоря с шерифа. Ти ще стоиш при татко Бърт, докато ме няма, нали? Не мога да го оставя сам.

— Да. Каквото кажеш. Само убеди шерифа, че Райън е невинен.

— Ще се постарая — обеща Тереза.

Кити не знаеше защо, но думите на Тереза не й донесоха никакво успокоение.