Кони Мейсън
Дивачката (1)

Пролог

Тусон, Аризона, 1884

Мъжът в леглото умираше. Райън Дилейни знаеше, че не след дълго той ще издъхне.

— Ти си последната ми надежда, Райън — изхърка Бърт Лаури. — Нямам синове, никакви роднини мъже, към които да се обърна. Затова писах на баща ти, моя най-добър приятел, и го помолих за помощ. Съжалявам, че не знаех, че баща ти е мъртъв. Не си пишехме редовно. Но искрено ти благодаря, че дойде, Райън. Ако можеш да намериш изчезналата ми дъщеря, ще ощастливиш един умиращ.

Главата на Бърт падна отново на възглавницата, в крехкото му тяло почти не беше останала енергия. Райън изведнъж разбра, че наистина иска да помогне на Бърт да намери дъщеря си. Онова, което беше започнало като лудория, приключение, различно от баналния живот в ранчото, бързо се беше превърнало в милосърдна мисия.

— Ще се постарая — обеща Райън, — но трябва да знам повече, отколкото ми е известно сега. Ще ми разкажеш ли за дъщеря си и къде би могла да бъде намерена?

Внезапно вратата на спалнята се отвори и вътре влезе зашеметяваща тъмнокоса красавица.

— Татко Бърт! Госпожа Дюи ми каза, че имаш посетител. Сигурен ли си, че можеш да му правиш компания?

Живият й поглед пропътува по Райън от горе до долу, после тя му отправи блестяща усмивка, очевидно харесала видяното.

— Аз съм Тереза Каулинг, доведената дъщеря на Бърт. Струва ми се, че не сме се срещали.

— Това е Райън Дилейни, Тереза. Дошъл е по моя молба — обясни Бърт. — Знаеш колко време се опитвам да намеря дъщеря си. Е, Райън ще ми помогне. Той е син на мой стар приятел.

Тереза изгледа недоволно Бърт.

— Губиш времето на господин Дилейни, татко Бърт. Каза ли му колко пари си похарчил досега в опити да намериш момиче, което може би е мъртво? Аз съм изцяло дъщерята, от която имаш нужда, макар че не нося твоята кръв.

— Хайде, Тереза — заувещава я Бърт, — вече говорихме за това. Докато има надежда, няма да се откажа да търся Катрин.

Преценяващият поглед на Райън Женкаря се спря върху Тереза. Тъй като много добре познаваше нежния пол, той веднага забеляза чувствената й натура. Сигналите, които му пращаше тя, бяха нещо повече от обикновен интерес. Много добре осъзнаваше екзотичната й красота, пищното й тяло, поканата в сините й очи. Той знаеше, че тя преценява интереса му към нея точно така, както той оценяваше нейния интерес към него. Стори му се, че е отгатнал правилно намеците й, и се запита какво ли би станало ако отведе в леглото си. Реши, че това приключение ще се окаже по-приятно, отколкото си го беше представял.

Обуздавайки непокорните си мисли, Райън със закъснение осъзна, че Бърт продължава да му говори, и отдалечи вниманието си от изкусителната падинка, ясно видима над квадратното деколте на роклята на Тереза.

— Не обръщай внимание какво говори Тереза, Райън — казваше Бърт. — Тя мъничко ревнува. Имаше вниманието ми само за себе си през всичките тези години и още не е приела факта, че имам родна дъщеря. Не можах да повярвам, когато научих за Катрин преди шест години.

Вниманието на Райън се изостри.

— Научил си за Катрин преди шест години?

— Тогава получих писмо от Рина Джонсън, жена от моето минало. Тя ми писа, че имаме дъщеря. — Той се взря нанякъде, суровите му черти омекнаха. — Влюбих се в Рина почти преди двайсет години. Имахме кратка, но страстна история. Щях да се оженя за нея, ако не се беше наложило да се оженя за една заможна вдовица. Не си бях платил данъците и малко оставаше да изгубя ранчото си.

— Татко Бърт! — извика ужасена Тереза. — Да не би да казваш, че си се оженил за майка ми заради парите й?

— Горе-долу така е, Тереза, макар че се привързах към Лиона, след като се оженихме. А когато ти пристигна тук като израснала жена, се държах с тебе така, сякаш си моя кръв.

— Моля те, продължавай — каза Райън, забелязвайки бледнината на Бърт.

Не можеше да обещае, че наистина ще намери изчезналата му дъщеря, но нещо в тази осуетена любов го заинтригува.

— Писмото на Рина съобщаваше, че тя умира и че иска да отгледам дъщеря ни след нейната смърт. Омъжила се за мъж на име Дики Джонсън, когото описваше като пияница и женкар, и не искала той да възпитава Катрин след смъртта й. Отначало помислих, че това е измама, и не направих нищо. Но колко повече мислех, толкова повече започвах да вярвам, че наистина имам дъщеря от Рина. Продължителното боледуване на Лиона и смъртта й отложиха разследванията ми. Мина цяла година от деня, в който получих писмото на Рина, до деня, в който наех частен детектив. Забавянето ми струва скъпо.

— Рина пишеше ли къде да намериш Катрин?

— Двете живеели в Тумбстоун с Дики Джонсън, когато е пуснала писмото. И Рина, и Дики били умрели и погребани, когато детективът, когото наех, пристегнал в Тумбстоун. Научил, че Рина наистина имала дъщеря на име Катрин. Но девойката изчезнала след смъртта на Дики. Наех агенти от „Пинкертън“ да я проследят, но не намериха никакви следи от момичето. Открили обаче къщата, където Рина и Катрин живеели с Джонсън. Била в южния край на Тумбстоун и доколкото ми е известно, още си стои празна. Научили и още нещо важно. Джонсън имал син на име Леке, който напуснал града преди години и май върлувал с бандата на Бартън. Може би, ако намериш Леке, това ще бъде добро начало.

— Как е умрял Дики Джонсън? — запита Райън.

— Около месец след смъртта на Рина го хванали, че мами на покер, и го застреляли.

Блестящите зелени очи на Райън се присвиха замислено.

— Това не е много.

— Това… е всичко… което имам — каза Бърт със забележимо отслабнал глас.

— Татко Бърт има нужда от почивка — обади се Тереза, хващайки Райън за ръката, и го поведе към вратата. — Ще поговорите пак по-късно.

Райън излезе, без да протестира, мълчаливо съгласявайки се с Тереза. Затвори тихо вратата зад себе си и я придружи надолу по стълбите към удобната приемна. Отпусна се на един пухкав диван и протегна дългите си крака.

— Сигурно си уморен — каза Тереза, сядайки до него.

Помести се по-близо и той долови полъх на теменужки. Винаги беше харесвал теменужките.

— Малко. Доста път е дотук от Драй Гълч, Монтана.

— Тусон е далеч от всичко — отвърна тя моментално. — Понякога ми се иска… — Изречението й увисна недовършено и тя се усмихна многозначително на Райън. — Женен ли си, Райън?

— Женен? Аз? Ха! Този ден никога няма да настъпи — изрече той убедено. — Братята ми се поддадоха, но бракът не е за мене. Жените са толкова много, защо да се спирам само на една.

— Бих се обзаложила, че си целувал много момичета — изрече свенливо Тереза.

Усмивка на завоевател блесна в зелените очи на Райън.

— Печелите този бас, госпожице Каулинг.

— Казвай ми Тереза, аз ще те наричам Райън. Бас държа, че не си срещнал най-подходящата жена, затова си против брака.

— Няма най-подходяща жена — отсече Райън.

Взря се в устните й. Пълни, сочни и червени, те бяха леко разтворени, сякаш го подканваха. Той се усмихна вътрешно. Всичките му инстинкти му казваха, че Тереза е узряла за лек флирт. Ако е толкова благосклонна, защо пък той да се противопоставя? Не възнамеряваше да замине, преди да научи всичко, което знаеше Бърт за дъщеря си Катрин, а междувременно една малка закачка с Тереза щеше да отпъди скуката. Докато дойдеше време да замине, Тереза щеше да разбере как точно Райън Женкаря си е спечелил прозвището.