Кони Мейсън
Дивачката (2)

1

Тумбстоун, Аризона, 1884

— Трябва ли да тръгваш, Райън? — нацупи се Тери, протягайки се върху него. — Следващото е безплатно, ако останеш още малко.

Райън Женкаря й се ухили дяволито?

— Много ме изкушаваш, скъпа, но вече останах повече, отколкото трябваше. Дойдох за сведения, не за секс — взе да извърта той.

— Няма нищо лошо да получиш и двете — изкикоти се Тери, отърквайки обемистите си гърди о голата му кожа. — Пък и красиви зеленооки мъже като тебе не пресичат често пътя ми. Анджи винаги взема младите за себе си. Ако не беше заета, когато ти дойде, щеше да те грабне със сигурност.

— Никога не бих устоял на красива жена — отбеляза Райън, докато разтваряше краката й и навлизаше в горещата й сърцевина.

Тери изписка възторжено и се отдаде на изкусното любене на Райън. Той беше единственият мъж, който не се държеше с нея като с проститутка просто защото тя беше такава.

Райън свърши с обличането и се измъкна от ослепително украсената стая на Тери, премисляйки информацията, която беше научил след пристигането си вчера в Тумбстоун.

Тери му беше казала, че Леке Джонсън не е неизвестен в Тумбстоун, макар да не знаеше нищо за семейството му. Бандата на Бартън също често идваше тук, макар че отдавна не ги бяха виждали в града. Райън знаеше, че най-добрият източник на информация обикновено е местният вертеп, затова най-напред отиде в „Кафеза“. Не беше имал намерение да се забърква с някое от момичетата, но не можеше да устои на това, което правеше най-добре. Имаше сериозно намерение един ден да се върне и да пробва Пат, Бев и Лий. Според него в „Кафеза“ бяха най-добрите проститутки в Аризона. Мама Мери, както нежно наричаха съдържателната, държеше дяволски приличен дом.

Слънцето точно се канеше да залезе, когато Райън излезе от „Кафеза“ и се запъти към банката, за да изтегли пари с кредитното писмо, което носеше от дома си. Понеже имаше двама клиенти, когато влезе в банката, той спря да прочете афишите, залепени на една стена. След кратък преглед се обърна настрана, но после пак се върна към афиша. Повторният поглед му представи рисунка на мъж, който му изглеждаше странно познат.

Рисунката беше груба, но сходството беше несъмнено, чак до брадата, която Райън беше пуснал в последните седмици. Мъжът на афиша за издирвани лица странно много приличаше на него. Вгледа се по-внимателно, без да съзнава, че банковият чиновник го наблюдава. Афишът идентифицираше мъжа като разбойник, търсен за няколко банкови обира в Тусон и Юма. Имаше няколко псевдонима. Райън потърка брадата си, питайки се дали без нея още ще прилича на разбойника.

Обърна се, видя, че другите двама клиенти са си свършили работата, и се приближи към гишето. Чиновникът продължи да го гледа втренчено, местейки очи между Райън и афиша. Когато Райън бръкна в джоба на кожения си жакет, за да извади кредитното писмо, уплашеният чиновник започна силно да трепери.

Без да знае какво да направи, Райън каза:

— Искам…

Изречението му свърши внезапно, когато чиновникът започна да вади пари от чекмеджето и да ги трупа пред него.

— Не стреляйте, господине — замоли се чиновникът. — Просто вземете парите и си вървете.

Зашеметен, Райън изрече:

— Не разбирате. Аз искам…

— И-има още в сейфа — заекна чиновникът, бутайки парите към него.

Вече доста раздразнен, Райън поклати глава, когато най-накрая разбра. Дали Пиърс и Чад няма да си правят майтап с него, че някои го е взел за банков обирджия? Засмя се на странното понятие. Но колкото и смешна да беше ситуацията, Райън знаеше, че трябва да сложи край, преди да е стигнало по-далече.

— Слушайте, аз не съм…

Внезапно вратата на банката се отвори и вътре влязоха четирима мъже. Шапките им бяха ниско нахлупени, за да скрият отчасти лицата, а пистолетите им бяха извадени и готови за стрелба.

— Никой да не мърда — изръмжа единият от мъжете. Даде знак на чиновника с пистолета си. — Трупай парите тук и не се потривай.

Осъзнал със закъснение, че парите вече са натрупани на тезгяха, той бутна шапката си с дулото на пистолета и каза:

— По дяволите!

— Приготвил ни е парите, Били — каза мъжът, застанал до онзи на име Били.

— Млъквай, Леке. Дай да си помисля — изръмжа Били.

Когато Райън чу Били да нарича другаря си Леке, разбра, че е попаднал на обир, и то от бандата на Бартън. И мъжът, когото той търсеше, стоеше само на няколко стъпки от него. Райън се взря в Леке Джонсън, питайки се как, по дяволите, се предполага да го пита за Катрин, докато гледа в дулото на пистолет.

Скачащият поглед на Били Бартън се премести от чиновника върху Райън, а после върху парите, струпани акуратно на тезгяха. Райън усети точния миг, когато онзи осъзна какво става, защото очите на разбойника се присвиха изненадано.

— Ама че работа — изкудкудяка Били. — Този тук май е имал същата идея като нас.

— Той е един, ние сме четирима, Били — каза Леке. — Да вземаме парите и да се махаме оттук. Не е здравословно да оставаме повече.

Райън помисли за умиращия Бърт и разбра, че не може да позволи на Леке да се измъкне толкова лесно. Можеше повече да не го намери. Затърси отчаяно отговор на дилемата си и го намери. Изоставяйки всякаква предпазливост, изрече:

— Има достатъчно пари за всички ни. Само искам честен дял. Ще яздя с вас и можем да ги разделим по-късно.

— Защо да вземаш дял? — изръмжа Били.

— Защото бях тук пръв — изрече с равен глас Райън. — И понеже ще ви последвам до ада и обратно, ако не го получа.

— Куражлия си, господине — каза Били след известен размисъл. — Ще си получиш дела, ако излезеш жив от града. — Даде знак на хората си да започнат да сипват парите в дисагите, които бяха донесли със себе си. — Разчистете и сейфа — беше следващата му заповед.

Леке веднага започна да я изпълнява.

След броени минути Райън изскочи заедно с бандитите на Бартън и във вените му препускаше адреналин, докато се качваше на коня си. Никога и в най-дивите си мечти не си беше представял такова нещо. С ъгъла на окото си зърна младо момче, облечено в торбести дрехи, да чака с конете на бандитите. После чу изстрел и извърна очи назад към банката.

Възвърнал смелостта си, банковият чиновник стоеше на вратата, размахвайки пистолет, и викаше:

— Бандата на Бартън! Ограбиха банката!

Бандитите се бяха качили на конете си и се готвеха да отпрашат, когато чиновникът улучи. Райън видя Леке да пада от коня си и да замира на място насред прашния път. Стреснато осъзна, че бандитите нямат намерение да се връщат за падналия си другар. Те препускаха по пътя, сякаш дяволът ги гонеше по петите. Райън за миг се стресна и тогава видя две неща.

Шериф Уайът Ърп се втурна към падналия разбойник, докато момчето с торбестите дрехи, което беше останало пред банката като наблюдател, се смъкна от коня си и коленичи до Леке. Понеже Райън повече или по-малко беше определил съдбата си, когато се беше присъединил към бандата на Бартън, нямаше друг избор, освен да бяга с бандитите. Но като видя момчето на колене до ранения си другар, това го спря. Очевидно то нямаше представа на каква опасност се излага, като не бяга.

Подтикван от загриженост за момчето, действайки чисто инстинктивно, което Пиърс би нарекъл проява на абсолютна глупост, Райън подкара коня си към момчето. Времето изтичаше. Още малко и хората на закона щяха да ги заловят, а любопитни граждани бяха наизскочили от магазините и къщите. Решен да стигне пръв до момчето, Райън пришпори коня си и се наведе, за да грабне момчето и да го настани пред себе си. Покрай него профучаха куршуми, но той прикри момчето с тялото си и остави коня да препуска с всички сили.

— Стой мирно! — извика Райън, когато усети, че момчето се размърдва.

— Копеле такова! Пусни ме! — викна момчето, борейки се с менгемето, в което го държаха ръцете на Райън. — Няма да оставя Леке.

— Неблагодарно хлапе. Не си рискувах живота, за да те видя на бесилката — изръмжа Райън. — Трябва да настигнем другите. Май са се запътили към границата. Щом минем оттатък, все ми е едно какво ще правиш с живота си.

Това затвори устата на хлапето, защото то утихна. Не след дълго настигнаха останалите бандити и пресякоха границата с Мексико. Спряха на лагер край един поток, когато стана твърде тъмно, за да продължат. Момчето се смъкна от коня и изчезна, докато Райън се грижеше за животното си. Видя го по-късно да седи далече от другите при лагерния огън и да дъвче парче пастърма. Нещо у момчето не даваше мира на Райън, но за нищо на света не можеше да разбере какво е.

Райън още мислеше за хлапето, когато Били Бартън дойде при него.

— Ако Леке беше тук, щеше да ти благодари, че се погрижи за Кит. Леке дойде заедно с него при нас. И двамата бягали от закона. Кит беше млад, но нямах нищо против да остане, стига да участва наравно с нас.

— На колко години е Кит? — запита Райън.

Били почеса рошавата си сплъстена коса.

— Не знам точно. Шестнайсет или седемнайсет, така мисля. Беше дете, когато Леке го доведе. Язди с нас вече четири или пет години. Порасна малко оттогава, обаче не особено много. Джонсън ще му липсва.

— Кит сигурно добре е познавал Джонсън — изрече внимателно Райън.

Били вдигна рамене.

— Колкото и всички останали тук. Защо?

— Просто така. Чувствам се донякъде отговорен за хлапето. Ще го наглеждам, ако искате.

Ако Кит е бил толкова близък с Леке, като казваше Били, значи трябва да знае нещо за Катрин, помисли си Райън.

Били го изгледа пресметливо.

— Така ли молиш да те вземем в бандата?

Райън се ухили.

— Надявах се вие да ме помолите.

— Даже не ти знам името.

— Райън.

— Райън кой?

— Има ли значение?

— Не особено. Банката в Тумбстоун първата ли ти е?

— Нито първата, нито последната — излъга Райън. — Обикновено работя сам, но нямам нищо против да действам с вас. Какво ще кажеш?

Ето го вълнението, за което Райън беше копнял, когато беше напуснал дома си! Възбудата от това, което щеше да прави, трепетът на опасността изпращаше вълни от адреналин през тялото му. Ранчото не можеше да се сравнява с такова приключение. Точно сега той нямаше време да мисли за последиците от глупостта си.

— Щом Леке го няма, мисля, че още едно дуло няма да ни бъде излишно — каза Били. — Горкото копеле ще увисне на въжето, ако вече не е ритнало камбаната. Кит не го бива по време на грабежите, затова не можем да разчитаме на него. Държим го, защото готви сносно и го бива с конете. Работата в Тумбстоун е едва третият път, когато идва с нас. Обикновено наблюдава отвън, докато сме вътре в банката.

— Няма да съжалявате — каза ободрен Райън.

— Гледай да е така — предупреди го Били. — Ей, момчета — викна той, привличайки вниманието на другите бандити. — Този тук е Райън. Идва с нас пробно. Онова грозотило с кривия нос насреща е Кланк — продължи с представянето Били. — Метисът е Дуранго. Вече познаваш Кит.

Райън кимна на всекиго поотделно и беше възнаграден с ответни изгрухтявания. От всички, с изключение на Кит, който не му обръщаше внимание.

— По-добре да лягаме, ако искаме утре да станем рано — прозя се Били. — Трябва известно време да се крием, така че не очаквай да действаме, докато не захладнее.

— Почивката ще ми се отрази добре — отвърна Райън, докато Били и другите се вдигаха и отиваха да разгъват одеялата си.

Принудителното бездействие беше добре дошло за Райън. Възнамеряваше да остане само колкото да разбере какво знае Кит, ако знае изобщо нещо за Леке Джонсън и несъщата му сестра Катрин.

Райън загледа с присвити очи как Кит се отдалечава от лагерния огън, далече от останалите мъже, и се увива в одеялото си. Движенията му бяха прекалено грациозни за момче и изглеждаше слабичък за възрастта си. Раменете му сякаш се тресяха и Райън се запита дали не плаче. Очевидно Леке му е бил като брат и за момчето сигурно е било мъчително да го остави в ръцете на несигурна съдба.

Усещайки съчувствие — и нещо, което не можеше да определи, — Райън мина през спящите мъже и отиде до мястото, където Кит лежеше в одеялото си. Райън коленичи и го докосна по рамото.

Кит скочи.

— Махай си мръсните ръце от мене! — изсъска той. — Завлечи си задника на одеялото си и ме остави на мира.

Райън се отпусна на пети, изненадан от незаслужените хули.

— Само исках да се уверя, че си добре.

— Нищо ми няма — изфуча намусено момчето, докато се наместваше обратно на одеялото. — Извинявай — добави мрачно. — Малко уиски ще ми дойде добре.

— Съжалявам, нямам уиски. Знам, че с Леке сте били приятели. Мислех, че може да ти е самотно.

— Сбъркал си, господине. Не съм бебенце.

Райън се загледа в момчето и погледът му се спря на обърканата руса коса, късо подстригана, после слезе по смешно дългите златисти мигли, правия нос и плътните устни. Нещо трепна у него. Състрадание? Милост? Трудно му беше да го опише, докато не опознаеше момчето по-добре. Но знаеше едно. Това беше едно мръсно, цапнато в устата хлапе, на което мястото му беше в училището, а не при банда разбойници. Ръцете и лицето му бяха толкова изцапани, че той едва различаваше гладката му челюст под цялата мръсотия.

Райън стана рязко.

— Извинявай, че се опитах да се държа приятелски. Нямам нужда някакво цапнато в устата хлапе да ме ругае. Лека нощ, пикльо.

След като се разходи зад дърветата, за да се облекчи, Райън се настани да нощува. Но сънят бягаше от него. Лежа буден дълго време, мислейки за неочаквания обрат, който беше направил животът му. Ако Пиърс и Чад знаеха какво е направил, щяха да го убият. Това му беше лошото да имаш двама по-големи брата. И двамата се опитваха да му казват как да управлява живота си. Това беше основната причина той да напусне Драй Гълч. Това и отвратителното брачно блаженство, което и двамата му братя като че ли бяха намерили. Любов и брак. Може да беше добре за братята му, но със сигурност не беше състояние, към което той лично да се стреми.

Не, сър, помисли той, усмихвайки се на себе си. Райън Женкаря харесваше най-различни жени, почти толкова, колкото и жените го харесваха. Ако имаше нещо, което да познава добре, това бяха жените. Не че не го забавляваха добрите сбивания, когато му паднеше случай. Той и братята му не се бяха прославили като побойници просто така. Но сега, когато Пиърс и Чад имаха съпруги и семейства, на него оставаше да поддържа репутацията, спечелена от братята Дилейни.

Последната мисъл на Райън, преди да заспи, беше, че може би този път е отхапал по-голям залък, отколкото може да преглътне. Попадането откъм лошата страна на закона беше ново преживяване. Надяваше се да не доживее момента да съжалява за безразсъдството си.

Събуди се от изкусителната миризма на кафе и бекон. Отвори очи и видя разбойниците да се размърдват. Тъкмо се беше зазорило, странна сива светлина обливаше осеяната с мескитови храсти земя. Райън събра постелката си и отиде при потока, за да се измие и да обръсне наболата брада. Тъкмо беше на колене край водата, за да измие сапуна за бръснене от лицето си, когато чу стъпки зад гърба си. Извърна се рязко и ръцете му се стрелнаха към пистолета. Видя Кит да стои зад него и се успокои.

Начумереното изражение на Кит остави у Райън впечатлението, че на момчето не му е особено приятно да го види.

— Какво правиш тук? — запита Кит.

— Същото, което и ти, предполагам. Само че ти имаш повече нужда от мене. Никога ли не се миеш? Виж си косата. Мишки ли криеш в нея?

— Върви по дяволите — изрепчи се Кит. — Не си ми настойник.

Райън се взря в момчето, присвил замислено очи. Сега за първи път го виждаше добре на дневна светлина и веднага осъзна какво не му даваше мира. Само той ли е разбрал нещо, което трябваше да бъде очевидно за всички? Ако имаше нещо, което Райън Женкаря да познава добре, това бяха жените. Познаваше телата им, гласовете им, поведението им, женствеността им. Нямаше нужда от голяма проницателност, за да прозре през маскировката на Кит, през торбестите дрехи и мърлявото лице. Небесносините очи и дългите кестеняви мигли бяха прекалено женствени, чертите бяха твърде деликатни. Райън трябваше да признае това на Леке. Вкусът му за момичета беше безупречен.

Кит беше жена, не момче с пухкаво личице. Би заложил ранчото си на това. И вероятно беше по-голяма, отколкото изглеждаше.

— Какво зяпаш? — озъби се Кит.

Райън вдигна рамене.

— Чудя се как понасяш тая мръсотия. Водата не е толкова студена, защо не се съблечеш да се поизмиеш добре?

— Защо не си гледаш проклетата работа?

Честно казано, миенето беше работата, с която Кит искаше да се захване, преди да намери Райън при потока. Тя знаеше, че никой от бандата на Бартън няма да си помисли да се мие или да се бръсне, и беше очаквала да намери уединено място за сутрешното си миене. Разбира се, трябваше после пак да си нацапа лицето и ръцете, за да поддържа маскировката, но поне тялото й щеше да бъде чисто. След като Леке го нямаше, за да пази тайната й, намирането на време, за да се поддържа, щеше да бъде трудно.

— Много си наперен, хлапе — каза Райън.

Изглеждаше развеселен от нещо и Кит се запита какво толкова смешно казва.

Този разбойник не беше като другите. Тя беше отдавна с бандата на Бартън и беше научила много — повече, отколкото искаше — за разбойниците, а Райън не се вместваше в калъпа. Кой е и какво иска? Беше красив, който и да е. Високото му мускулесто тяло нямаше нито грам тлъстина и ако тя беше от онези, които се поддават на някакви чарове, дори само усмивката му щеше да я плени като риба на кукичка. Тя се взря в него, заинтригувана от очите му. Имаха ясния зелен цвят на трева след пролетен дъжд. Слава богу, че беше достатъчно умна, за да не хлътне по красивото лице и впечатляващото тяло на тъмнокосия измамник. Мъже като Райън смятаха, че са божи дар за жените.

Разбойниците бяха изметът на земята, това беше твърдото убеждение на Кит. Бяха жестоки, корави, нямаха уважение към човешкия живот, бил той на мъж или жена. Кит знаеше много за разбойниците благодарение на петте години, през които Леке я държеше под крилото си, за да я „пази“. Тя беше на тринайсет години по това време и нямаше друг избор, освен да тръгне с него, тъй като майка й беше мъртва, а Дики беше застрелян в картоиграческа свада и тя трябваше сама да се грижи за себе си. В първите една-две години двамата бяха живели сами, ден за ден, едва оцелявайки между обирите. Тогава Леке беше срещнал бандата на Бартън и животът беше станал малко по-лек благодарение на банковите обири.

Кит скоро осъзна, че Леке, макар да имаше добри намерения, я беше въвлякъл в опасен живот. Не беше толкова зле, когато тя беше по-малка, но когато порасна и съзря, положението стана направо непоносимо. Сега, след като Леке го нямаше, за да я защитава, заблудата можеше да се взриви право в лицето й.

— Трябва да вървя — врътна се Кит. Райън я караше да се чувства неудобно. Гледаше я така, сякаш прозираше през маскировката й, макар тя да знаеше, че не е направила нищо, с което да събуди подозренията му. — На Били няма да му хареса, ако беконът изгори.

Тя се обърна и избяга, не желаейки да отговаря на незададените въпроси, ясно различими в бляскавия поглед на Райън.

Райън се взираше в изящната линия на отдалечаващия се неин гръб и в ума му кипеше въртоп от въпроси. Разбираше защо Леке е пазел в тайна идентичността на мадамката си. И той не би искал да я дели. Замисли се на колко години е тя. Не може да е била много голяма, когато Леке се е свързал с бандата на Бартън, защото не изглеждаше на повече от двайсет или двайсет и една години. Със сигурност не можеше да го разбере по тялото й, защото тя го държеше добре прикрито.

Под торбестото палто нямаше и намек за гърди, но той би се обзаложил, че са доста големички. Леке навярно е нямало да я държи, ако не я е харесвал. Райън се ухили. Щеше да бъде забавно за известно време да играе играта на Кит. Освен това беше дошъл тук с цел. Да намери Катрин. Леке го нямаше, за да отговори на въпросите му, но мадамката беше тук. Ако е била с Леке пет или повече години, сигурно знае нещо за семейството му.

Все още усмихвайки се, Райън се върна в лагера. Мъжете вече се бяха наяли, той си сипа чаша кафе и изяде останалия бекон, докато оседлаваше коня си.

— Къде беше? — запита Били.

— Да пусна една вода — отвърна сухо Райън. — Готов съм да тръгваме, щом кажете.

— Има промяна в плановете — каза Били. — Ще спрем първо в града. Нямаме и капка уиски, гърлата на момчетата са пресъхнали. Бълвочът, дето го продават в кръчмата, е по-добре от нищо. И има две-три чернооки сеньорити, дето винаги са склонни да спечелят някое и друго песо.

— Ще ти хареса Кармен — каза Дуранго. — Има най-хубавите цици отсам Рио Гранде.

— Аз предпочитам Долита — възрази Кланк. — Има такива мускули между краката си, че ще изцеди всеки мъж до капка.

Райън погледна към Кит и се запита какво мисли за тези мръсни приказки. Предположи, че вече е свикнала, защото тя дори не мигна. Беше хладнокръвна, това поне й признаваше.

— Коя жена предпочита Кит? — запита Райън, спечелвайки си изумен поглед от Кит.

Били се изхили гръмогласно.

— Кит ли? Това жълтоклюно хлапе не е помирисвало жена, доколкото знам. Но това няма да продължи още много. На такива години е, че сигурно е по-наострен и от пръч. Нали, Кит?

Кит реши да не отговаря и Райън съжали, че е попитал, когато Кланк и Дуранго дадоха на Кит такъв вулгарен съвет, от който ушите на хлапето пламнаха.

— Да тръгваме — каза Райън, опитвайки се да смени темата. — Почти усещам вкуса на тая текила.

— Кит може да язди с Райън — каза Били, докато се качваше на седлото.

Райън се качи и протегна ръка към Кит. Пренебрегвайки предложението, хлапето скочи зад него.

— Ако ще яздим двама, по-добре ме хвани през кръста. Не искам да паднеш.

— Така ми харесва — изфуча Кит, хващайки се за колана му.

— Винаги ли се държиш така неприятно? — подразни я Райън.

— Винаги. Особено когато такива порове като тебе питат прекалено много.

Райън преглътна сочния си отговор. Нямаше нужда да настройва Кит срещу себе си, щом може би знаеше къде е Катрин.

— Съжалявам, че те подразних — каза Райън. — Нов съм тука и не искам да си създавам врагове. Да се помирим, а? Мога да ти бъда добър приятел, ако имаш нужда.

Кит се замисли над предложението на Райън. Господ знаеше, че има огромна нужда от приятел. Особено щом Леке вече го нямаше. Като брат той оставяше много да се желае, но тя си нямаше друг. Много се тревожеше за него. Мъртъв ли е? Или в затвора и очаква да го съдят? Или тълпата вече го е линчувала?

Приятел. Кит си пожела да беше имала лукса на едно приятелство, но това беше твърде опасно. Приятелите искаха да споделят мисли, а това тя не можеше да си позволи. Ако бандитите на Бартън научеха, че е жена, щяха да й намерят доста неприятна употреба, а това тя не би могла да понесе. Не, реши тя. Приятелство с Райън беше нещо немислимо.

— Значи примирие — съгласи се Кит. — Но не ми трябват приятели. Ние с Леке си бяхме двамата, нямахме нужда от други.

— Бас държа — каза Райън.

Лек сарказъм се промъкна в гласа му докато си представяше интимните отношения между Леке и Кит.

Разговорът замря, когато Райън се съсредоточи върху воденето на коня през мескитите и кактусите, осеяли земята наоколо, и през овразите и коловозите, които можеха да се окажат фатални и за коня, и за ездача. Градът се издигаше на фона на синьото небе и кафявата земя. Състоеше се от купчина кирпичени къщички с плоски покриви, дървени колиби, черква насред открит площад, магазин и кръчма. Пилета, кози и деца се пръснаха пред тях, когато влязоха на площада. Жени стояха на отворените врати, старци бъбреха на групички на площада. Виждаха се и по-млади мъже, работещи на общите полета зад черквата.

Всичко сякаш замря, когато бандата на Бартън влезе в града. Ако градът имаше име, никъде наблизо не се виждаше табела, която да го обозначава. Бандитите спряха пред кръчмата и слязоха от седлата. Райън ги последва и влезе вътре. Петимата се подредиха пред покрития с белези бар и си поръчаха текила. Той загледа с възхищение как Кит гаврътва питието си и млясва с уста. Запита се дали не е пияница, но реши, че не е, когато тя отклони поканата за втора чаша и излезе навън да чака останалите.

Почти веднага при мъжете дойдоха две сеньорите с очи на кошута, които, макар и не чак толкова млади, бяха още достатъчно свежи, за да задоволяват неособено придирчиви мъже. Кланк и Дуранго изчезнаха с тях зад една мърлява завеса и скоро Райън чу звуци, характерни за сексуални действия.

— По-добре се вреждай сега, Райън — посъветва го Били. — По-късно проститутките ще бъдат заети с постоянните си клиенти, а няма да ги искаш, след като са си отваряли краката за всеки мъж в града. Затова винаги идваме за жени рано през деня.

— Мисля този път да пропусна — каза Райън. — Имах една жена в Тумбстоун. — Повече от една, ако трябваше да бъде честен. — Май ще ида навън да правя компания на младия Кит.

— Както искаш — отвърна Били. — Аз чакам за Кармен.

Райън излезе навън и присви очи срещу ярката слънчева светлина, която го заслепи след мрака в кръчмата. Видя Кит да седи под едно хилаво дръвче и се приближи.

— Свърши ли вече? — запита тя, поглеждайки го отвратено. — Бързичък си май?

— Не съм ходил при жените — каза Райън. — Текилата не беше лоша обаче.

Свали шапката си и избърса потта от челото си.

Кит го изгледа с подновен интерес.

— Не си ходил при жените? Дяволите да ме вземат. Какво ти е? Да не си падаш по момчета? — Тя се дръпна то него. — Ако това предпочиташ, стой по-далече, господинчо.

Райън изригна в дрезгав смях. Забележката на Кит беше първият път, когато го обвиняваха, че не харесва жените.

— Харесвам жени, така че няма за какво да се тревожиш. А и ти си доста мърлявичък като за мене. Просто в момента не ми трябва жена. А ти? Момчетата на твоите години обикновено са разгонени като пръчлета. Ако ти трябват някакви съвети, с удоволствие ще ти кажа какво да правиш.

— Не, благодаря — отвърна рязко Кит. — Знам какво да правя с жените. Просто още не съм готов.

Тъмните вежди на Райън се вдигнаха. Трябваше да признае, Кит имаше отговор за всичко.

— Гладен ли си? Мога да ида вътре да взема чиния боб и тортили, докато чакаме другите.

— Май ще хапна нещо — призна Кит.

— Сега се връщам.

— Ако си смениш намерението за жените, нямам нищо против да почакам — викна тя след него.

Райън не спря да се подсмихва по целия път до кръчмата.