Ивлин Уо
Във всеоръжие (9)

6.

Батальонната група не беше неприятна. Казармените с нищо не ги превъзхождаха. Обезсърчаващото бе, че двете групи си приличаха във всяко отношение. Батальонните си имаха собствен Тримър — черна овца на име Хемп. Имаха си и собствен Саръм-Смит — недоволник на име Коленсо. Имаха си дори и „чичовци“, един добродушен набит учител — Блейк, по прякор Бъчвето, и един собственик на каучукова плантация в Малая на име Родрик. Все едно че, напредвайки, казармените бяха завили зад ъгъла и неочаквано ги бе стреснало собственото им огледално отражение. Двете групи не враждуваха, но и не другаруваха. Продължаваха, както от самото начало, да се хранят на отделни маси и да спят в отделни спални. На Гай му се струваше, че в Кут-ал-Имара младите офицери са два пъти повече от необходимото. Удвояването ги умаляваше и окарикатуряваше и цялата йерархична структура на живота в армията биваше предизвиквана от това струпване на толкова много мъже, абсолютно равни по чин. Кадровите офицери, натоварени с обучението им, бяха разквартирувани, появяваха се на дежурство повече или по-малко точно, прелитаха от клас на клас през работното време и си отиваха на минутката. Често при приближаването им сержант-инструкторът казваше: „Я се стегни всички! Идват офицери!“, напълно забравил званията в своето отделение. Ординарците и сержантите бяха на подчинение на сержант-интенданта. Младшите лейтенанти, нито носеха отговорност за тях, нито имаха някакво влияние над тях.

Условията станаха малко по-поносими. Появиха се зачатъци на мебел; образуван бе столови комитет, който се състоеше от коменданта на лагера, Гай и Блейк Бъчвето; подобриха храната и заредиха бара. Разрази се горещ спор по въпроса дали да не вземат под наем едно радио, но по-възрастните се обединиха с по-пестеливите и с няколко гласа надвиха над онези, които искаха радио. Полковият помощен комитет отпусна дъска за дама и маса за пинг-понг; но въпреки тези удобства сградата вечер обикновено пустееше. Саутсанд предлагаше дансинг хол, кино и няколко хотела; освен това сега офицерите живееха на по-широка нога. При връщането си от отпуска всеки бе приветствуван с чек, който плащаше разходите му със задна дата и освен това — с доста неочаквани надбавки. Всички, кредитирани от Гай, без Саръм-Смит, върнаха дълговете си. Саръм-Смит му каза:

— За оная дреболия с петарката, чичо, ако не възразявате, ще ви помоля да ме поизчакате.

На Гай му се струваше, че долавя в обръщението „чичо“ по-различни нотки. Докато по-рано то изразяваше искрена почит, „полагаема се на възрастта“, сега криеше недвусмислена подигравка. В Саутсанд младите офицери живееха доста по-свободно; канеха си момичета от града, пиеха по изискани салони и барчета, през почивката си се чувствуваха свободни. В казармата Гай бе връзката между тях и командирите. Тук той бе куцо старче, което нито блестеше с работата си, нито го биваше за компания. Дотогава той се бе удържал в представите им на ръба на безсмислицата. Сега подутото му коляно и бастунът го бяха съборили в пропастта.

Разрешиха му да не се явява на проверка и да не играе гимнастика. Куцаше сам на занятия в гимнастическия салон, където отделението вече бе марширувало и куцаше сам обратно, пак на опашката. Бяха им раздали бойните униформи и ги задължаваха да ги обличат и на занимания. Вечерно време който желаеше, можеше да облича кител. Специална заповед по този въпрос нямаше. Бяха захвърлили работното облекло. Сутрин и следобед изучаваха лично оръжие. Лекциите следваха занятията страница по страница с цел да ги разбере и най-тъпият новобранец.

— Просто си представете, господа, че ритате футбол. Не се съмнявам, че някои от нас с удоволствие биха ритали. Ясно? Вие сте дясно крило. Духа силен вятър. Ясно? Биете ъглов удар. Ясно? Направо във вратата ли се целите? Никой ли не може да отговори? Мистър Тримър, направо във вратата ли се целите?

— Тъй вярно, господин сержант.

— Значи така, във вратата. Как разсъждават останалите?

— Не, гос’ин сержант.

— Не, гос’ин сержант.

— Не, гос’ин сержант.

— Значи така, не във вратата. Е, ами къде тогава?

— Аз бих подал:

— Не такъв отговор очаквам от вас! Предположете, че искате да вкарате гол, право във вратата ли ще се целите?

— Да.

— Не.

— Не, гос’ин сержант.

— Хубаво де, къде ще целите? Абе никой от вас ли не играе футбол? Целите се срещу вятъра, нали?

— Да, гос’ин сержант.

— Защо? Никой ли не може да се сети? Целите се нагоре, защото е срещу вятъра, нали?

Гай зае мястото си зад окуляра, и го измести срещу вятъра. С мъка коленичи на пода на гимнастическия салон и се прицели в окото на Саръм-Смит, докато Саръм-Смит се кривеше насреща му иззад мишената и твърдеше, че Гай нито веднъж не е улучил.

В отделението се знаеше, че веднъж Гай е застрелял лъв. Подофицерите непрекъснато го подкачаха: „За едър лов мечтаете, а, мистър Краучбак?“, щом го видеха, че е разсеян, и след това командуваха: „Пред вас — шумнато дърво. Право мерника, поправка десет градуса, в квадранта на нивата — лъв. Два залпа по лъва!“

Положението на Гай като член на столовия комитет не само подкопаваше престижа му, но и направо го лишаваше от всякакъв авторитет, тъй като го подлагаше на доста неделикатни протести: „Чичо, не можахте ли да намерите по-свястна туршия?“, „Чичо, защо уискито тук не е по-евтино от онова в грандхотела?“, „Защо сме се абонирали за «Таймс»? Никой освен вас не го чете.“ В гладкия ход на живота в казармата се бяха натрупали миниатюрни песъчинки от завист, които сега раждаха сблъсъци.

През цялата седмица чувството на самота и обезсърчение у Гай се засилваше. На осмия ден се получи известие, че пристига Аптърп, и това го ободри по време на отегчителната лекция за определяне на разстояние.

— … защо определяме разстоянието? За да изчислим правилно обсега на прицела. Ясно? На двеста метра се виждат ясно всички части на тялото. На триста метра чертите на лицето са неясни. На четиристотин метра лицето не се вижда. На шестстотин метра главата се вижда като точка, а тялото се издължава. Въпроси?

Докато куцаше от гимнастическия салон към спалните, Гай си преповтаряше: „Шестстотин метра, главата като точка; четиристотин метра, лицето не се вижда“, не за да запамети нещо, а като безсмислена римушка. Преди да стигне до спалните, вече повтаряше: „Четиристотин метра, главата е лице; шестстотин метра, няма точка.“ Това беше най-тежкият следобед, който беше прекарал в армията.

Сетне завари в залата Аптърп.

— Тъй се радвам, че се върнахте — каза Гай искрено. — Оздравяхте ли?

— Не, не, нищо подобно. Но ме признаха годен за полека служба.

— Пак ли тумбакът?

— Не ми е до шеги, драги. Доста загазих. В банята, гол-голеничък.

— Но какво е станало?

— Тъкмо щях да ви разкажа, но на вас все ви е много смешно. Гостувах на леля си в Питърборо. Нямах особени занимания, та реших да не се отпущам и да си преповторя някои от гимнастическите упражнения. И точно още първата сутрин да взема да се подхлъзна и така да падна! Мога да ви уверя, че болеше страшно.

— И къде се ударихте, Аптърп?

— В коляното. Буквално се гърчех. Направо смятах, че съм го счупил. Пък докато намерим военен лекар! Леля ми искаше да повика своя доктор, но аз настоях да мина по служебните канали. Но като се добрах до него, той се отнесе много сериозно. Изстреля ме направо в болницата. Всъщност интересно преживяване. Нали не сте попадали във военна болница, Краучбак?

— Още не.

— Заслужава си труда. Човек трябва да е минал през всички стъпала в кариерата. На съседното легло лежеше един сапьор с язва.

— Аптърп, трябва да ви попитам нещо.

— Останах там и по Коледа. Доброволките-сестри пяха коледни песни…

— Аптърп, куцате ли?

— Ами че как иначе, драги? Такова нещо не се оправя за ден-два дори при отлично лечение.

— И аз куцам.

— Съчувствувам ви. Но тъкмо ви разправях как прекарахме Коледата в отделението. Завеждащият приготви пунш…

— Не съзнавате ли какви плашила ще изглеждаме двамата, искам да кажа, като куцаме и двамата?

— Не.

— Като близнаци.

— Честно казано, драги, мисля, че се увличате.

Но когато Гай и Аптърп се появиха на вратата на столовата — всеки облегнат на бастуна си, всичко живо извърна глава и общият изблик на смях бе последван от дружно ръкопляскане и от двете маси.

— Краучбак, да не сте се надумали?

— Не! Стана напълно спонтанно.

— Не го намирам особено остроумно.

Двамата напълниха канчетата си с чай и седнаха.

— Не за първи път пия чай в това помещение — каза Аптърп.

— Как така?

— Докато учех в Стейпълхърст, играехме срещу Кутал-Имара. Не го докарвах до първокласен крикет, но през последните два сезона бях вратар в единадесеторката.

Гай се бе научил да се радва на всеки факт от личния живот на Аптърп. Рядко му се случваше да научава по нещо. Лелята в Питърборо бе нещо ново; сега пък и Стейпълхърст.

— Там ли ви беше прогимназията?

— Да. Доста солидно здание, предполагам, че сте го забелязали — в другия край на града. Странно ми е, че не сте чували за това училище. Много е известно. Леля ми е страшно набожна — добави той, сякаш това бе потвърждение на училищната слава. — Леля ви в Питърборо?

— Не, не, разбира се, че не — отвърна Аптърп сприхаво. — Леля ми в Тънбридж Уелс. Леля ми в Питърборо изобщо не е по тия неща.

— Добро училище ли беше?

— Стейпълхърст ли? Едно от най-добрите. Направо отлично. Поне докато аз учех там.

— Имах предвид Кут-ал-Имара.

— Смятахме ги за големи превземки. Обикновено ни биеха на крикет и затова важничеха ужасно. В Стейпълхърст не им цепехме басма.

При тях дойде Ленард.

— Запазили сме ви легло в нашата стая, чичо.

— Много мило, но честно казана, имам доста багаж. Преди да ви свършат заниманията, момчета, се поогледах и открих една празна стая, тъй че се нанасям там сам. Предполагам, че известно време ще ми се наложи да почета нощем, за да наваксам. Сапьорът в болницата даде няколко много интересни книги, поверителен материал. От тези, дето не ти се разрешава да ги вземаш в окопа на предна линия, за да не попаднат в ръцете на врага.

— Нещо като МОП.

— Точно МОП.

— Раздадоха ни ги на всички.

— Невъзможно. Аз ги получих от сапьора, който беше майор. Той страдаше от язва, така че ми ги даде.

— Това ли имате предвид? — запита Ленард, като извади от джоба на бойните си панталони един екземпляр от януарското издание на Меморандума за обучение на пехотинците, раздаден на всички офицери.

— На пръв поглед не мога да определя — отвърна Аптърп. — Както и да е, според мен не бива да говоря на тази тема.

И тъй, до вещите на Аптърп — куп от херметично затворени кутии, водонепроницаеми вързопи със странна форма, метални куфари с тлъсти инициали и кожени куфари, целите стегнати в каиши и медни закопчалки — имаше достъп само той.

Гай ги беше виждал достатъчно често в казармата и не любопитствуваше. Би могъл да поразпита за съдържанието им тогава, в климата на доверие преди обяда у главнокомандуващия, и да научи тайните им. А сега, от случайно изпусната някога дума, знаеше само, че сред тези притежания се намира нещо рядко и тайнствено, което Аптърп наричаше „полева барутница“.

Същата вечер Гай слезе в града за първи път. Той и Аптърп наеха такси за цялата вечер и влизаха от хотел в хотел, заварвайки навсякъде алебардисти; обръщаха по чашка и продължаваха да търсят усамотение.

— Виждам, че в мое отсъствие сте поразпуснали младите — отбеляза Аптърп.

Особено упорито търсеха хотел „Ройъл Корт“, където Аптърповите лели отсядали, идвайки му на посещение в училище.

— Не беше някое шикозно заведение, но напълно прилично. Само неколцина го знаеха.

Тази вечер никой не го знаеше. Накрая, когато всички барове затвориха, Гай запита:

— Защо да не наминем към Стейпълхърст?

— Кого ще намерим там, драги? Ваканция. Пък е и късничко.

— Искам да кажа, че бихме могли просто да погледнем зданието.

— Добра идея. Шофьор, карайте към Стейпълхърст.

— Стейпълхърст Гроув или Стейпълхърст Драйв?

— Стейпълхърст Хаус.

— Известни са ми само Гроув и Драйв. Ще потърсим там. Частен ли е?

— Не ви разбирам.

— Частен хотел ли търсите?

— Прогимназия.

Грееше луна, откъм морето духаше силен вятър. Тръгнаха по променадата и се изкачиха към покрайнините.

— Доста ми изглежда променено — каза Аптърп. — Не си спомням тук да имаше такива къщи.

— Сега сме в Хроув, сър. Драйв е вляво.

— Тук някъде беше. Нещо трябва да се е случило.

Слязоха. Заля ги лунната светлина, захапа ги студеният северен вятър. Заобикаляха ги вилички със спуснати капаци. Тук, под краката им, зад подрязаните живи плетове, се простираха игрищата, в които изкаляният Аптърп бе пазил вратата. Някъде между градините и гаражите може би все още можеха да се намерят парчета от тухли, оцелели от светилището, в което Аптърп, чистичък и облечен в дантелен стихар, бе палил свещи.

— Вандали — каза Аптърп горчиво.

След това двамата куцащи мъже се върнаха в колата и потеглиха обратно към Кут-ал-Имара, потънали в алкохолна скръб.