Метаданни
Данни
- Серия
- Меч за воинска доблест (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Men at Arms, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Аглика Маркова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2020 г.)
Издание:
Автор: Ивлин Уо
Заглавие: Във всеоръжие
Преводач: Аглика Маркова
Година на превод: 1989
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство " Христо Г. Данов"
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1989
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Димитър Благоев“ — Пловдив
Редактор: Петко Бочаров
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Художник: Димо Кенов
Коректор: Таня Нешева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7095
История
- — Добавяне
9.
Гай предаде заповедта на полковника в столовата и историята, която Де Суза твърде сполучливо беше назовал „Въпроса за поздравяването на капитана“, приключи с един замах. Но Аптърп се държеше подчертано ненормално и в други отношения.
Например в случая със замъка. Още от първия ден на назначението си, докато все още беше лейтенант, Аптърп взе да се отбива там два-три пъти седмично без специална причина, точно през почивката в единадесет, когато в различните преддверия и кабинети поднасяха чай. Аптърп се присъединяваше към щабния капитан и хората му, а те, като предполагаха, че е изпратен с някакво поръчение от батальона си, го черпеха. По този начин Аптърп научаваше много клюки и често бе в състояние да изненада началник-лагера с предварителни сведения по някои по-маловажни въпроси. След чая, когато щабните офицери се връщаха по стаите си, Аптърп наминаваше в канцеларията на главния писар и питаше: „Има ли днес нещо за Втори батальон?“ След третото му посещение сержантът докладва на началник-разузнавателната част и зададе въпроса дали някой е упълномощил Аптърп да прави подобни запитвания. Резултатът бе една заповед, която напомняше на офицерите, че не им се разрешава да се обръщат към бригадния щаб, освен по съответните канали.
Когато им доведоха до знание тази заповед, Аптърп каза на началник-лагера:
— Както разбирам, това означава, че ще трябва да се иска разрешение от мен.
— Защо от вас, за бога?
— В края на краищата тук аз представям щаба, нали?
— Аптърп, да не сте се натряскали?
— От къде на къде?
— Хайде да вървим при командира. Той ще ви обясни нещата по-добре от мен.
— Хайде, идеята ви никак не е лоша.
На полковник Тикъридж рядко му се случваше да му „изгърмят бушоните“. Но тази сутрин целият лагер чу рева в канцеларията. Аптърп обаче остана невъзмутим.
— Леле, чичо, какъв скандал! Чуваше се чак на плаца. За какво цялата тая работа?
— Чиста бюрокрация, драги.
След загубата на барутницата никакъв шок не можеше да разтърси Аптърп.
По онова време армията не бе тормозена, както е днес, от психоанализатори. Иначе алебардистите без съмнение щяха да се дишат от Аптърп. Но той остана — за велика утеха на събратята си.
Най-невероятната проява на умопомрачение у Аптърп бе едноличната му война с Кралския свързочен корпус. Тя обсеби всичките му и без туй нелеки дни в Пенкърк и от нея той излезе с военни почести.
Всичко започна с най-обикновено недоразумение.
Кълвейки устава на светлината на петромаксовата лампа, Аптърп прочете, че полковите свързочници от неговия батальон са под негово административно командуване.
Още от самото начало това съобщение завладя въображението на Аптърп. За него беше ясно, че именно по тази линия може не само да участвува в битката, а и да я контролира. В съдбоносния първи април в батальона имаше десет души свързочници, доброволно поискали тази служба, защото им се бе сторила лека; недообучени, въоръжени единствено с флагове. Аптърп бе човек с някои необичайни познания, едно от които — морзовата азбука. Нищо чудно тогава, че в продължение на няколко дни той се занимаваше само със свързочниците, прекарвайки много мразовити часове, размахал флагче пред тях.
Точно тогава пристигнаха и бригадните свързочници под командата на друг офицер, натоварени с походно радио и телеграфи. Това бяха хората на Кралския свързочен корпус. Не щеш ли, палатките им се паднаха точно до тези на Втори батальон. Техният офицер бе поканен да обядва с батальона, вместо да бие път чак до Замъка; техният интендант получи разрешение да получава дажби от интенданта на Втори батальон. По този начин свързочниците напълно случайно, но твърде тясно се обвързваха с батальона.
Положението бе съвсем ясно за всички, с изключение на Аптърп, който реши, че свързочниците се намират под негово лично командуване. По онова време Аптърп все още бе лейтенант. Офицерът на свързочниците също бе лейтенант и освен че бе много по-млад от Аптърп, младееше за годините си. Името му бе Дън. При първата му поява в столовата Аптърп го взе под своя закрила, представяйки го царствено-покровителствено като „новия ми младши“. Дън не бе съвсем наясно как да реагира, но тъй като пиенето бе обилно, а Дън по природа бе донемайкъде стеснителен, се подчини безгрижно.
На следващата сутрин Аптърп изпрати ординареца си при палатките на свързочниците.
— Мистър Аптърп ви поздравява, мистър Дън, и учтиво ви моли да докладвате кога ще сте готови за инспекция.
— Каква инспекция? Да не би да минава генералът? Никой не ме е предупредил.
— Не, сър, мистър Аптърп минава на инспекция.
Дън може да беше свенлив, но това му дойде в повече.
— Предайте на мистър Аптърп, че когато мина на инспекция в своята част, ще бъда напълно готов да дойда да инспектирам неговата глава.
Алебардистът, войник на редовна служба, остана невъзмутим.
— Бихте ли дали този отговор писмено, сър?
— Не. Размислих и реших да говоря с началник-лагера.
Към първото сблъскване се отнесоха лековато и неофициално.
— Не се излагайте, чичо.
— Но, господин началник-лагер, те са под мое командуване. Свързочници са.
— Но са свързочници на батальона, чичо. Не на бригадата. — След това началник-лагера му заговори, както си представяше, че самият Аптърп е говорил на хората си в Африка: — Чат ли си? Тези момчета — момчета на Кралски свързочен корпус. Твои момчета — момчета на алебардисти. По дяволите, може би ще ме карате да ви рисувам сега отличителните знаци?
Но в бързината началник-лагера бе опростил нещата твърде много, тъй като батальонните свързочници, макар че се подчиняваха на алебардистите във всичко, освен в преките си задължения на свързочници, при обучение се подчиняваха на бригадния свързочен офицер. Този факт Аптърп не можеше, не искаше и определено никога не успя да проумее. Щом Дън насрочеше учение, Аптърп измисляше лагерни занимания, задължителни и за неговите сигналисти. Нещо повече. Аптърп строи своите алебардисти и им нареди да не приемат заповеди от никого, освен от него самия. Въпросът придобиваше официален характер.
Позицията на Аптърп, макар и несъстоятелна, се подсилваше от факта, че Дън никому не беше симпатичен. Когато се яви в канцеларията на Втори батальон, началник-лагера хладно му даде да разбере, че в столовата им той е просто гост, а официално се числи към Замъка. Всички оплаквания срещу домакините Дън трябвало да отнася до началника на разузнавателната част. Дън се вдигна до замъка и майорът му заповяда да се споразумее с полковник Тикъридж. Както се полагаше, полковник Тикъридж обясни на Аптърп, че хората му трябва да се сработят с бригадните свързочници. Аптърп незабавно даде на всички отпуск по семейни причини. Обратно към Замъка закрачи Дън, отърсил се от свенливостта си. Точно тогава генералът отново бе отскочил до Лондон. Майорът бе най-заетият човек в Шотландия. Заяви, че въпросът ще бъде обсъден на следващото заседание на батальонните командири.
Междувременно Аптърп оттегли покровителството си над Дън и отказа да разговаря с него. Кавгата между офицерите бързо се разпространи и между редниците. В канцелариите и палатките се разменяха обиди. Дън постави шестима алебардисти под арест за непристойно поведение. В канцеларията се явиха безброй алебардисти, готови да лъжесвидетелствуват в полза на корпуса, и полковник Тикъридж анулира случая.
Дотук враждата бе нормална за всяка казарма, с тази единствена отлика, че Аптърп нямаше никакви основания. По средата на цялата тази история го произведоха капитан. В случая с Аптърп събитията напомнят посещението на Александър в Сива: обилната светлина промени формите и цветовете. В сенките на мрака се мяркаха демони като Де Суза, но блестящ път водеше към победата над Дън.
Следобед на същия ден, в който го произведоха, Аптърп тръгна да инспектира палатките на свързочниците. Дън го откри там и за момент се втрещи от видяното.
Старата краста на Аптърп, ботушите. Той бе открил един чифт, който се нуждаеше от изкърпване, и сега, заобиколен от любопитни свързочници, внимателно ги разпаряше със сгъваем нож.
— Като изключим качеството на кожата — казваше той, — тези ботуши позорят войската. Погледнете шевовете. Гледайте как са пришити езиците. Само погледнете дупките за връзките. Докато при добре изработените ботуши… — и той повдигна крака си и го постави там, където всички можеха да му се възхищават — върху близкия газов детектор.
— По дяволите, какво значи това? — попита Дън.
— Мистър Дън, според мен забравяте, че се обръщате към по-старши офицер.
— Какво правите на моя територия?
— Проверявам подозрението си, че ботушите ви се нуждаят от грижи.
Дън осъзна, че за момента е победен. Въпросът би могъл да се разреши единствено чрез физическо насилие, но такова разрешение би донесло безброй беди.
— Това ще обсъждаме по-късно. В момента хората ми трябва да са на плаца.
— Не трябва да вините сержанта. Той ми напомни неведнъж. Аз ги задържах.
Двамата офицери се разделиха, като Дън се отправи към Замъка, за да изложи случая пред началник-разузнавателната част, а Аптърп се оттегли с доста по-странна цел. Той седна в канцеларията на своята рота и съчини предизвикателно послание, в което приканваше Дън да се срещне с него, въоръжен с хелиограф, пред войниците, на състезание в използуването на морзовата азбука при бойни условия.
Генералът бе в Замъка. Току-що се бе върнал с нощния влак от Лондон, изтормозен от новините от Франция.
Майорът дръзна:
— Май ще трябва да ви занимая със сериозен дисциплинарен проблем, сър. По всяка вероятност ще се стигне до офицерски военен съд.
— Да — отвърна генералът. — Да. — Той се взираше през прозореца. Мислите му бяха далече, все още опитващи се да проумеят невъобразимите истини, научени в Лондон.
— Офицер от Втори батальон — продължаваше майорът гръмогласно — е обявен, че е влязъл в палатките на бригадния щаб и съзнателно е унищожавал ботушите на войниците.
— Да — каза генералът. — Пиян?
— Трезвен, сър.
— Предлог?
— Не били добре изработени, сър.
— Да.
Генералът се взираше през прозореца. Майорът сбито докладва за битката между Дън и Аптърп. Накрая генералът попита:
— С тези ботуши може ли да се бяга?
— Не съм питал още. Без съмнение ще стане ясно, когато се резюмират показанията.
— Ако с тях може да се бяга, ще трябва да се задоволят с тях. По дяволите, ако останат без ботуши, как ще се сражават с врага. Прав сте, въпросът е сериозен.
— Тогава да отнеса ли предварителните показания до военния съд, сър?
— Не. Нямаме време за това. Съзнавате ли, че цялата наша армия и французите бягат, без да се обръщат, половината от тях — без да са дали и изстрел? Накарайте тези млади идиоти да се сработят. Изведете свързочниците на бригадно учение. Да видим могат ли да използуват инструментите си със или без ботуши. Единствено това има значение.
Тъй че два дни по-късно, след трескава работа в Замъка и по канцелариите, алебардистката бригада тръгна в поход из прогизналата Мидлодхийска низина[1].
Гай запомни този ден като най-безплодното си преживяване в армията. Взводът му лежеше на измития от дъжда склон и не правеше нищо. Бяха близо до един от бригадните свързочни постове, откъдето от пукването на зората до обяд се носеше еднообразен литургичен напев: „Нан? Нан? Чувате ли ме? Приемам. Нан? Чувате ли ме? Приемам. Крал? Крал? Чувате ли ме? Приемам. Нан? Крал? Нищо не се чува. Край на предаването. Авел? Авел? Чувам слабо, силни шумове. Край на предаването. До всички станции. Авел Бейкър. Вали. Габриел. Даниел. Едуард. Чувате ли ме? Приемам…“ През целия мразовит предобед се въздигаше тази молитва към немилостивите богове.
Войниците се увиха в плащовете си и изядоха прогизналите дажби. Накрая, много бавно, от мъглата изплува един свързочник. Взводът го обсипа с подигравки. Той стигна до свързочния пост и извади от пазвата си овлажнен къс хартия. Ефрейторът я донесе на Гай. „Авел Даниел Йов — пишеше там, — прекратете предаването стоп сигналите чрез бързоходец стоп потв.“
Минаха още два часа. След това по хълма се запрепъва „бързоходецът“ с известие за Гай. „От кмд до помкомд маневрите прекратени. Сборен пункт кръстопът 643202.“ Гай не виждаше причина да уведомява свързочниците. Строи взвода си и потегли, като ги изостави, където си лежаха.
— Тъй — каза полковник Тикъридж в столовата. — Написах доклада си за днешната глупост. Препоръчах свързочниците на бригадата да бъдат изпратени на обучение.
Всички приеха това като личен успех на Аптърп. Всички се опитваха да се държат любезно с него два дни, след като бяха престанали да го дразнят. Вечерта той се къпеше в доброжелателство. На следващата сутрин два реквизирани автобуса пристигнаха при палатките на Втори батальон. Качиха свързочниците и ги откараха.
— Веднъж и Бригадата да покаже какво може — рече де Суза.
Алебардистите се поздравиха с победата.
Ала заповедта за изтеглянето на свързочниците бе дадена още предишния ден далеч-далеч в Лондон, още докато в Пенкърк те монтираха антените си под дъжда и по причина, която изобщо не бе свързана с повредите в апаратурите им.
Да бяха знаели, алебардистите щяха да тържествуват още повече. За тях тази заповед означаваше начало на войната.