Ивлин Уо
Във всеоръжие (10)

7.

На следващия ден Аптърп отново имаше неприятности с тумбака си, но въпреки това стана. Гай слезе преди него, прогонен от леглото си от жажда. Сутринта бе сива и студена, натежала от идещия сняг. Гай свари един от кадровите офицери в залата да се труди пред дъската за обяви над голям лист, на който бе надраскано с червен молив: „ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА, ТО ВИ ИНТЕРЕСУВА“.

— Голям късмет извадихме — каза офицерът. — За днес ни чака Мъдшор. Автобусите тръгват в осем и половина. Вземете суха храна. Не е зле да подшушнете на момчетата.

Гай изкачи стълбите и доближи глава до вратата на всяка спалня по ред с думите:

— За днес ни чака Мъдшор. Автобусът тръгва след двадесет минути.

— Кой е Мъдшор?

— Представа нямам.

След това Гай се върна при дъската за обяви и откри, че Мъдшор бил учебен полигон на десетина мили разстояние.

Тъй започна най-печалният ден от новото му назначение.

Стрелбището в Мъдшор представляваше блатиста местност, насечена на равни интервали от насипи, които завършваха в безцветно естествено възвишение. То бе оградено с бодлива тел и предупредителни табели; до най-близкия насип се намираше ламаринена колибка — огневият рубеж. При пристигането си заварих един войник по риза да се бръсне на вратата; друг клечеше край една печка; трети се появи, закопчаващ куртката си, небръснат.

Майорът, който отговаряше за учението, отиде да проучи положението. Чуха как гласът му, отначало яростен, постепенно омекваше. Последните му думи бяха:

— Добре, сержант, очевидно вината не е ваша. Продължавайте. Ще се опитам да се свържа с района.

Той се върна при офицерите.

— Станало е недоразумение. Последната заповед, която началникът на полигона получил, била, че днес стрелбите се отменят, тъй като се очаква сняг. Ще видя какво можем да направим. Междувременно, щом като и без това сме тук, не е зле да тренираме мерките за безопасност.

В продължение на час, докато зората се превърна в оловен ден, те упражняваха сложните предпазни правила, които на онзи етап от Втората световна война трябваше да се спазват при стрелба с бойни патрони. След това майорът се върна при тях от колибката, в която бе говорил по телефона.

— Всичко е наред. Сняг не се очаква още поне един-два часа. Можем да започваме. Нашите ходещи ранени могат да стоят при мишените и там да ни бъдат от полза.

Гай и Аптърп тръгнаха през острицата, която се разстилаше почти половин километър, и заеха местата си в очертания с тухли окоп под мишените. При тях дойдоха един ефрейтор и двама от наряда на артилерийско-техническата служба. След многобройни телефонни разговори бяха издигнати червени флагове и най-накрая стрелбите започнаха. Преди да засече първия изстрел, Гай погледна часовника си. Единадесет без десет. В дванадесет и половина бяха улучени четиринадесет мишени и бе дадена команда свободно. Пристигнаха двама от Учебния батальон, за да освободят Гай и Аптърп.

— Ония на рубежа никак не са доволни — каза единият. — Смятат, че твърде бавно засичате попаденията. Освен това бих искал да видя мишената си. Убеден съм, че имам и трето попадение. Сигурно куршумът е минал през същата дупка, както вторият. Целих се точно.

— И без това целите мишени са на решето.

Гай за куца обратно и се появи отстрани на окопа, посрещнат от далечен рев и ръкомахане. Той продължи да куца, без да им обръща внимание, докато стигна по-близко и започна да ги чува. Чу вика на майора:

— По дяволите, искате да ви убият ли? Не виждате ли, че червеният флаг е вдигнат?

Гай погледна: вярно беше. В огневия рубеж нямаше никого. Всички се бяха скупчили в укритието на колибата и дъвчеха сандвичи. Гай продължи пътя си между насипите.

— Лягайте, по дяволите! Гледайте флага!

Гай легна, погледна и накрая видя как смъкват флага.

— Сега вече можете да тръгнете.

Когато стигна до майора, Гай каза:

— Съжалявам за случилото се, сър. Онези двамата ни казаха, че сте дали отбой.

— Именно. Ей тъй стават нещастията. Ще се съобразявате с флага и само с флага. Я внимавай всички! Току-що видяхте с очите си какво значи лоша дисциплина на полигона. Запомнете!

Междувременно Аптърп също беше потеглил и сега се приближаваше достолепно. Когато пристигна, Гай го запита:

— Вие забелязахте ли флага, по дяволите?

— Естествено. Човек търси първо него. Златно правило. Освен това ефрейторът ми подшушна. Често погаждат тоя номер в първия ден на полигона: вдигат червения флаг, когато всички знаят, че е свален. Правят го, за да внушат необходимостта от дисциплина на полигона.

— Мисля, че на свой ред можехте да ми подшушнете.

— Така не се постъпва, драги. Проваля се целта на занятието. Ако всеки вземе да подшушва, урокът става безпредметен, нали ме разбирате?

Изядоха сандвичите си. Студът ги пронизваше.

— Да продължаваме ли стрелбите, сър? Хората са готови.

— Нека да не ги пресилваме. Настроили са се за почивка.

Накрая стрелбите се подновиха.

— Няма да свършим навреме — каза майорът. — Всеки да даде само по пет изстрела.

Но не самата стрелба ги бавеше, а отработването на детайлите, обучението в огневия рубеж, прегледът на оръжието. Когато дойде ред на Гай, вече мръкваше. Той и Аптърп бяха наряд последни; закуцаха поотделно. Като легна и се прицели, преди да зареди, Гай направи обезсърчаващото откритие, че когато вземе целта на мушка, тя напълно изчезва. Свали пушката си и погледна с две очи. Напълно различим бял квадрат. Затвори едното си око: квадратът се разля и замига. Гай вдигна пушката и мушката незабавно потъмня.

Той зареди и бързо изстреля предписаните му пет патрона. След първия изстрел дискът се вдигна и напълно покри мишената.

— Чиста работа, Краучбак, продължавайте.

След втория изстрел флагът показа, че не е улучил. След третия — също.

— Краучбак, какво ви стана?

Четвъртият изстрел мина много високо. След петия — флагът.

След това телефонираха:

— Корекция при втора мишена. Първият изстрел бе погрешно отбелязан като сполучлив. Отхвръкнало е парче. Първият изстрел по мишена две е бил несполучлив.

Аптърп, до него, се бе проявил много добре.

Майорът отведе Гай настрана и попита мрачно:

— Изложихте се, Краучбак. Какво, за бога, ви стана?

— Не знам, сър. Видимостта беше лоша.

— За всички беше лоша. Трябва здравата да се упражнявате в часовете по лично обучение. Днес много се изложихте.

След това започна ритуалът по преброяване на мунициите и събиране на сандъчетата от гилзите.

— Изтегляй се. Щом стигнете обратно — чистене на оръжието.

И тогава заваля снегът. Стъмни се още преди да се настанят в автобуса и да запъплят обратно.

— Май оня лъв сам ви се е наврял в ръцете, а, чичо? — каза Тримър, но никой от вцепенените слушатели не се изсмя.

Дори сградата на Кут-ал-Имара изглеждаше топла и приветлива. Гай се притисна до горещите тръби в залата, за да изчака останалите да отминат по стълбите. Мина един от интендантските прислужници и Гай си поръча чаша ром. Съвсем бавно кръвта му се раздвижи и ороси ръцете и краката му.

— Краучбак, почистихте ли си оръжието?

Беше майорът.

— Още не, сър. Изчаквах народа да се разпръсне.

— Как така ще изчаквате? Каква беше заповедта? Чистите незабавно след команда свободно. Някой да ви е казвал първо да си пийнете?

Майорът също бе премръзнал; и той беше прекарал отвратителен ден. Още повече че до квартирата му го чакаше път повече от миля пеша през снега, а и чак сега си бе спомнил, че готвачката им има почивен ден и той е обещал на жена си да я заведе на вечеря в някой от хотелите.

— Май днес никак не ви върви, Краучбак. Като не сте кой знае какъв снайперист, поне почистете пушката си за истинските снайперисти — завърши той и нагази в снега, забравяйки напълно цялата история още преди да беше направил и двеста крачки.

По време на този разговор Тримър беше останал на стълбите.

— Чичо, правилно ли съм разбрал, че ви калайдисваха?

— Правилно.

— Май нашият синеок принц не е свикнал на такова нещо, а?

Искра лумна в потъмненото съзнание на Гай; бушонът прегоря.

— Върви по дяволите!

— Тц-тц, чичо! Нещо не сме на кеф тая вечер, а?

Бум!

— Гаден пъпчив келеш, затваряй си устата! Още една нагла дума и ще те цапна!

Думите не бяха намерени точно: дори със здрав крак Гай не внушаваше физически страх, но внезапната ярост винаги плаши, тъй като събужда детските страхове от неизвестни опасности; още повече, Гай бе въоръжен с дебел бастун, който неволно бе вдигнал. Все едно дали военният съд би изтълкувал този жест като сериозна заплаха срещу събрат-офицер; Тримър го изтълкува точно така.

— Кротко, чичо, кво толкоз съм казал!

Гневът се самозахранва и лумва още по-силно след първия пламък. Гневът отнесе Гай в червен пламтящ спектър, където дотогава не беше попадал.

— Проклятие да стигне гадната ти душичка, казах ли ти да млъкваш?

Той развъртя бастуна решително и целенасочено и направи една спъната крачка. Тримър изчезна. Два бързи скока — и той се озова зад ъгъла, като си мърмореше под носа как „… да се пошегува с него, без да му хвръкне чивията…“.

Гневът на Гай утихна и съвсем бавно изчезна. Още по-бавно изчезна задоволството, макар че накрая и то стигна приемливо равнище.

Сигурно точно такава драма, размишляваше Гай, се е разигравала срок след срок в Кут-ал-Имара, когато премазаните червеи са се извивали^[1] и внезапно са се превръщали в питони; когато гадните съученици-мъчители са били обръщани в бягство. Но разбунтуваните ученици не са имали нужда от ром, за да станат посмели. Нима заради това бяха пели тръбите над казармения плац, нима за това бяха свирили цигулките над притихналата столова на Меднокраките? Нима за такова тържество бе поел кръста Роджър де Уейброук — за да може Гай тържествуващо да стъпче Тримър?

Засрамен и наскърбен, Гай се нареди последен на опашката за вряла вода, облягайки се на оскверненото си оръжие.