Ивлин Уо
Във всеоръжие (13)

10.

Вероятно генералът смяташе, че като изпраща целия курс в отпуск, не само си разчиства място, за да се развърти, но и смекчава силата на упрека си. „Пансионерите“ заминаха безпрепятствено, но на „приходящите“ се наложи да си уреждат нещата с квартирите си в града. Мнозина се бяха охарчили здравата, настанявайки в квартирите и съпругите си. Тях ги очакваше петдневно домашно безделие. Гай не беше богат. Харчеше повече от обичайното. Мисълта да замени хотелската си стая в Саутсанд за по-скъпа в Лондон не го привличаше. Реши да остане.

Мистър Гудол вечеря с него в „Гарибалди“ и на втората вечер от поста. След това отидоха в яхтклуба и седнаха сами между спортните трофеи в утринната гостна, чиито прозорци бяха със спуснати капаци. И двамата бяха въодушевени от вечерните новини за абордажа на „Алтмарк“^[1]; но скоро мистър Гудол се върна на любимата си тема. Виното го беше позамаяло и речта му се лееше по-обилно от обикновено.

Той говореше за изчезването (по мъжка линия), преди около петдесет години, на една от историческите католически фамилии.

— … те са ваши роднини чрез Ротманови от Геърсби. Извънредно любопитен казус. Последният им наследник взел съпруга от семейство (което няма да назовем), известно за съжаление с нестабилност в поведението на по-младите поколения. Родиха им се две дъщери и изведнъж тази нещастница избяга с един съсед. Навремето се вдигна голям шум. Тогава разводът не беше толкова разпространен. Както и да е, въпреки всичко се разведоха и съпругата се ожени за другия. Ще ме извините, но няма да ви кажа името му. Десет години по-късно вашият роднина среща бившата си съпруга сама, в чужбина. Сдобряват се някак си, но жената се връща при така наречения си съпруг и след известно време му ражда син. Всъщност синът е от вашия роднина. Юридически е от така наречения съпруг, който го припознава. Момчето си е живо и здраво и до днес и пред бога е законният наследник на цялото си бащино имущество.

Гай се заинтересува не толкова от имуществото, колкото от моралната страна на въпроса.

— Искате да кажете, че от верска гледна точка първият съпруг не е съгрешил, подновявайки плътската си връзка с бившата си жена?

— Определено не. Естествено нещастницата е виновна във всяко друго отношение и без съмнение сега си плаща греховете. Но съпругът е напълно невинен. И тъй, под друго и напълно безлично име е съхранена за света една велика фамилия. И нещо повече — синът, от своя страна, се оженва за католичка, тъй че неговият син се възпитава в лоното на Църквата. Обяснявайте го както щете, аз тук виждам пръст божий.

— Мистър Гудол — не се въздържа Гай, — сериозно ли вярвате, че Божият промисъл се занимава с увековечаване на английската католическа аристокрация?

— Разбира се. И, както виждаме, грижи се за птичките^[2]. Но опасявам се, че моето хоби, генеалогията, така ме увлича, та се забравям. Толкова голяма част от живота си прекарвам с хора, които не се интересуват от нея или я смятат за занимание снобско или нещо подобно… една вечер в седмицата за дружество „Венсан дьо Пол“, една вечер в скаутския клуб; една вечер при отец-каноника, за да му помагам да води кореспонденцията. И трябва да отделям по малко време за сестра си, която живее при мен. Тя почти не се интересува от генеалогия. Няма значение. И двамата не създадохме семейства и сме последните представители на нашата фамилия — такава, каквато беше. Мили боже, гостоприемството ви развърза езика ми.

— Нищо подобно, драги мистър Гудол. Нищо подобно. Малко портвайн?

— Не, повече не, благодаря. — Мистър Гудол оклюма. — Трябва да тръгвам вече.

— Съвсем сигурен ли сте в онова, което споменахте? За съпруга, който не съгрешава с бившата си жена?

— Съвсем сигурен, разбира се. Сам помислете. Че що за грях е това?

Гай наистина мисли до късно за това безгрешно и благоприятно псевдопрелюбодействие. На следващата сутрин, когато се пробуди, не беше забравил нищо. Замина за Лондон със сутрешния влак.

 

 

Името Краучбак, тъй славно в представите на мистър Гудол, не направи никакво впечатление в „Кларидж“; учтиво осведомиха Гай, че нямали свободни стаи. Той попита за мисис Трой и научи, че тя наредила да не я безпокоят. Гай се върна в „Белами“ ядосан и разказа затрудненията си в бара, който към единадесет и половина вече гъмжеше от посетители.

Томи Блакхаус попита:

— Към кого се обърнахте?

— Към администратора.

— Че каква полза? При затруднение винаги отнасяйте въпроса до по-висша инстанция. Няма грешка. Самият аз съм отседнал в „Кларидж“. Даже сега се връщам там: Искате ли да ви уредя?

Половин час по-късно от хотела телефонираха, за да съобщят на Гай, че имали свободна стая за него. Гай се върна и администраторът го посрещна сърдечно:

— Толкова сме благодарни на майор Блакхаус, че ни осведоми къде да ви търсим! Тъкмо излязохте и един от клиентите ни анулира резервацията си, а вие не си бяхте оставили адреса.

Администраторът взе един ключ от нишата и поведе Гай към асансьора.

— За щастие сме в състояние да ви предложим много хубаво апартаментче.

— Аз исках само спалня.

— Към спалнята има малка, много приятна гостна. Сигурен съм, че ще ви бъде по-спокойно.

Стигнаха до етажа; вратите се разтвориха към помещения, които с целия си вид оповестяваха своя лукс. Гай си припомни целта на пристигането си и правилата за благоприличие в хотелите: гостната играеше роля на параван.

— Да — каза той, — подходящо.

Когато го оставиха сам, поиска телефонистката да го свърже с мисис Трой.

— Кой Гай? Ах, Гай! Къде си?

— Тук, в хотела.

— Скъпи, каква свинщина, как да не ми кажеш, че си тука!

— Нали сега ти казвам. Току-що пристигнах.

— Можеше да ме предупредиш предварително. Нали ще останеш много и дълго, и много, и дълго?

— Два дни.

— Каква свинщина!

— Кога ще те видя?

— Хм, доста труден въпрос. Трябваше да ме предупредиш. Налага ми се да изляза почти веднага. Ела сега. Номер 650.

На неговия етаж, през десетина стаи, зад две коридорни извивки. Всички врати, бяха открехнати.

— Влизай, тъкмо свършвам с гримирането.

Гай мина през гостната — дали и тя пази приличието? Вратата на спалнята беше отворена; леглото — неоправено; навсякъде бяха разхвърлени дрехи, кърпи и вестници. Върджиния седеше пред тоалетка, зарита в пудра, памучета и смачкани книжни кърпички. Взираше се напрегнато в огледалото и правеше нещо на едното си око. От банята невинно излезе Томи Блакхаус.

— Здравейте, Гай. Не знаех, че сте в Лондон.

— Направи ни по едно питие — разпореди се Върджиния. — Идвам след секунда.

Гай и Томи минаха в гостната и Томи започна да реже лимон и да тика лед в шейкъра за коктейли.

— Добре ли ви настаниха?

— Да. Много съм ви благодарен.

— Няма защо. Между другото по-добре не казвайте на Върджиния — Гай забеляза, че Томи бе затворил вратата на спалнята зад себе си, — че сте ме срещали в „Белами“. Обясних й, че съм дошъл направо от една конференция, но, както знаете, отбих се пътьом. Тя никога не ме ревнува от други жени, но ужасно мрази „Белами“. Веднъж, още докато бяхме женени, каза: „Иде ми да подпаля това място.“ И би го направила, жива да е. Задълго ли сте тука?

— За два дни.

— Аз се връщам в Олдършот утре. Оня ден във Военно министерство се натъкнах на един от вашите генерали; там той на всичките им е взел страха. Наричат го „едноокото чудовище“. Я ми кажете, не откача ли?

— Не.

— И на мен така ми се стори. А в министерството всички разправят, че бил луд.

Скоро от неразборията в спалнята си Върджиния изплува стегната като алебардист.

— Дано не си ги направил много силни, Томи. Знаеш, че мразя силни коктейли. Гай, какви мустаци!

— Не ти ли харесват?

— Направо са ужасни!

— Признавам си — каза Томи — и аз се постъписах.

— Алебардистите много им се възхищават. Така по-добре ли е? — Гай намести монокъла си.

— Според мене — да — отвърна Върджиния. — По-рано простееше. Сега поне е смешно.

— Надявах се, че съчетанието между двете ми придава много военен вид.

— Грешили сте — каза Томи: — За такива неща трябва да ми вярвате.

— И не съм привлекателен за жените?

— Не — отсече Върджиния. — За почтените жени — в никакъв случай.

— По дяволите!

— Трябва да тръгваме — каза Томи. — Извий си коктейла.

— Уф! — въздъхна Върджиния. — За колко малко се видяхме! Ще те видя ли пак? От утре съм свободна от наряд. Не можем ли да измислим нещо за вечерта?

— Не може ли за по-рано?

— Че как, мили, с тоя дръвник тука? Утре вечер.

И те изчезнаха.

Гай се върна в „Белами“, сякаш се връщаше в Саутсандския яхтклуб. Изми се и се взря в огледалото над умивалника тъй втренчено, както Върджиния се бе взирала в своето огледало. Мустаците бяха светли, отиваха към червеникаво, много по-светли от косата му. Бяха строго симетрични, разделени от чиста пътечка, засукани и къдрави над устната му и завършваха с твърди връхчета. Гай си намести монокъла. Как, запита се, би се отнесъл ти към друг мъж, декориран по този начин? Беше виждал подобни мустаци и преди и подобни монокли на лицата на тайни хомосексуалисти, на търговски пътници, усърдно прикриващи диалекта си, на американци, които се опитват да си придадат европейски вид, на бизнесмени, маскирани като порядъчни хора. Вярно, беше ги виждал и в столовата на алебардистите, но върху лица, които никого не се стремяха да излъжат и които всеки разпознаваше. В края на краищата, размишляваше той, цялата ми униформа е маскировка и цялото ми ново поприще е маскарад.

Иън Килбанок, известен натрапник, сега в униформа на летец, се прокрадна зад него:

— Слушай, какво ще правиш довечера? Опитвам се да събера няколко души на коктейл. Хайде ела.

— Може и да дойда. Защо?

— Подмазвам се на генерала си. Той обича да се среща с хора.

— Аз не съм кой знае каква примамка.

— Той откъде ще разбере? Просто обича да се запознава. Ще ти бъда благодарен, ако го изтърпиш.

— И без това нямам какво друго да правя.

— Е, тогава идвай. Някои от останалите гости ще бъдат по-малко ужасни от генерала.

По-късно, горе в кафенето, Гай наблюдаваше как Килбанок обикаля масите и събира гостите си.

— С каква цел го вършиш, Иън?

— Нали ти казах? Внесох кандидатурата на генерала за нашия клуб.

— Няма ли да го приемат?

— Надявам се, че не.

— Но аз смятах, че всичко е уредено.

— Не е толкова лесно, Гай. Генералът гледа да не се минава. Нищо не дава, ако не е сигурен, че ще получи в замяна. Настоява да се срещне с някои от членовете на клуба и да си осигури подкрепата им. Да знаеше само, че най-добрият му шанс да влезе тук е да не се среща с никого! Така че всяко зло за добро.

Същия следобед Гай отиде да му обръснат мустаците: Бръснарят изрази професионалното си възхищение от големината им и извърши работата си неохотно, подобно на градинарите, които тази есен бяха разорали най-добрите си ливади по-цялата страна и ги бяха превърнали в зеленчукови градини. Когато го обръснаха, Гай отново се огледа изпитателно и разпозна стария си приятел, с когото никога не можеше да скъса, когото никога не можеше да се надява да напусне за по-дълго — противен доживотен спътник. Изпита странно усещане при мисълта, че горната му устна е гола.

По-късно отиде на коктейла на Иън Килбанок. Върджиния беше там с Томи. Нито един от двамата не забеляза промяната, докато Гай не им обърна внимание.

— Знаех си, че такива мустаци не траят — отбеляза Върджиния.

Генерал-лейтенантът от военновъздушните сили бе душата на събирането в смисъл, че всички му бяха представяни и почти незабавно се оттегляха. Напомняше вход на кошер: нещо празно сред непрестанното жужене наоколо. Беше набит, прекалено нисък дори за общински полицай, бодряк с шавливи очички.

Пред камината бе простряна кожа на бяла мечка. — Това ми напомня едно много хитро стихче — каза генералът.

Таф ли си да съгрешим

със Елинър Глин^[3]

връз тигрова кожа?

Или и иначе може?

Наоколо му всички се загледаха в кожата, обзети от печално неудобство.

— Коя е Елинър Глин? — запита Върджиния.

— Ами просто някакво име. Предполагам, че заради римата. Чиста работа, а?

Когато стана да си ходи, Гай се сблъска на прага с Иън и с генерала.

— Аз съм с колата си. Мога ли да ви откарам?

Навън отново валеше сняг и бе тъмно като в гроб.

— Много мило от ваша страна, сър. Отивам към Сейнт Джеймс Стрийт.

— Скачайте.

— И аз ще дойда, сър, ако може — каза Иън и ги смая, защото не всички гости се бяха разотишли.

Когато стигнаха „Белами“, Иън каза:

— Няма ли да се качите да пийнем по още едно, сър?

— Няма да е зле.

Тримата влязоха в бара!

— Между другото, Гай — поде Иън, — генерал Бийч възнамерявала се запише в нашия клуб. Парсънс, на лесно ли ви е списъкът на кандидатите?

Донесоха тефтера със списъка и отвориха страницата с името на генерала. Тя бе непокътната. Писалката на Иън Килбанок бе деликатно пъхната в ръката на Гай и Гай се подписа.

— Надявам се, че ще ви е приятно тук, сър — каза Иън.

— Без съмнение отвърна генералът. — Често мислих да се запиша — още в доброто старо време, но не идвам в Лондон толкова често, че да си струва труда. Сега ми е необходимо местенце като това, да мога да се скрия и отпусна.

 

 

Бе денят на свети Валентин.

Разжалваната Юнона Февруарска хитро си бе отмъстила, избирайки усърдния свещеник, бит и обезглавен преди седемнадесет века, за безславната роля на покровител на убийците и търсещите удоволствия влюбени. Гай го почиташе заради лошия му късмет и когато му беше възможно, отиваше на черква на неговия празник. Сега отиде от „Кларидж“ на Фарм Стрийт и от Фарм Стрийт — в „Белами“. Пред него се простираше мрачен ден на очакване.

Вестниците гъмжаха от новини за „Алтмарк“, който сега наричаха „Адския кораб“. Надълго и нашироко се разказваше за униженията и неудобствата, на които били подложени военнопленниците. Официалната цел бе да се разбуни общественото мнение, останало напълно равнодушно към ешелоните от заключени вагони, които все още пътуваха на изток и на запад от Полша и от Балтика и които щяха да пътуват година след година, понесли нищо неподозиращите си товари към кошмарните им неоповестени местоназначения. Гай, който също не мислеше за тях, през целия този зимен ден очакваше срещата със съпругата си. Късно следобеда, когато съвсем се беше стъмнило, й телефонира в стаята й.

— Какво ще правиш довечера?

— Имаш нещо предвид? Чудесно. Направо бях забравила. Томи току-що си тръгна и се готвех за самотно ранно лягане, вечеря в леглото и кръстословици. Много ми се ще да измислим нещо. Да дойда ли при теб? Тук ми е доста мрачно.

И Върджиния дойде в гостната, която бранеше приличието и струваше шест гвинеи на вечер. Гай поръча коктейли.

— Моята е по-уютна — реши Върджиния, като оглеждаше богатата стая.

Гай седна до нея на кушетката. Простря ръка по облегалката, премести се по-близо и постави длан на рамото й.

— Какво става? — запита Върджиния с неподправена изненада.

— Само исках да те целуна.

— А защо такава странна подготовка? Ще си разлея чашата. Ето — тя внимателно остави чашата върху масичката до себе си, хвана го за ушите и го млясна по двете бузи.

— Това ли искаше?

— Ти си като френски генерал, раздаващ медали. — Той я целуна по устните. — Ето това исках.

— Гай, да не си пийнал?

— Не.

— Прекарал си деня в оня отвратителен „Белами“, признай си.

— Да.

— Тогава естествено, че си пийнал.

— Не. Просто те желая. Възразяваш ли?

— Че кой възразява, ако го желаят? Но ми идва доста неочаквано.

Телефонът иззвъня.

— По дяволите — каза Гай.

Телефонът бе на писалището. Гай стана от кушетката и вдигна слушалката. Чу познат глас.

— Здравей, драги. Аптърп тука. Просто реших да ви звънна. Ало. Ало! С Краучбак говоря, нали?

— Какво ви трябва?

— Нищо особено. Реших, че няма да ми се отрази зле едно излизане от Саутсанд и отскочих дотук за един ден. Взех адреса ви от отпускната книга. Имате ли някакви планове за тази вечер?

— Да.

— Искате да кажете, че сте си уредили нещо?

— Да.

— И не е удобно да дойда и аз?

— Не.

— Здраве да е, Краучбак. Извинявайте, че ви обезпокоих. — След това раздразнено: — Не се пъхам, където не ме канят.

— Рядка дарба.

— Не ви разбрах, драги.

— Няма значение. До утре.

— В града е доста скучно.

— На ваше място бих отишъл да пийна нещо.

— Май тъй ще сторя. Извинете ме, но вече трябва да прекъсвам.

— Кой беше? — запита Върджиния. — И защо се държа тъй свински с него?

— Един от моя полк, нищо особено. Не ми се искаше да ни се натресе.

— Някой от ужасяващите членове на „Белами“?

— Съвсем не.

— Нямаше ли да ни бъде забавно с него?

— Не.

Върджиния вече се беше преместила в едно кресло.

— За какво, говорехме? — запита тя.

— Опитвах се да те прегърна.

— Да. Хайде за разнообразие да измислим нещо друго.

— Именно в това се състои разнообразието. Поне за мене.

— Мили, още не съм успяла да си поема дъх от Томи. Двама съпрузи за един ден ми идват много.

Гай седна и се взря в нея.

— Върджиния, обичала ли си ме изобщо?

— Но разбира се, мили. Не си ли спомняш? Не гледай така мрачно. Прекарвали сме чудесно, нали? Една крива дума не сме си казали. Съвсем различно от положението ми при мистър Трой.

Побъбриха си за едно време. Първо за Кения. Бунгалата, съставляващи дома им, дървени; кръгли каменни комини и открити английски камини, отрупани със сватбени подаръци; солидни мебели от мазетата на Брум. Имението — огромно според европейските стандарти, скромно — по мерилото на Източна Африка; червеникавите спечени пътища, камионетката и конете, прислуга — в бели роби, децата, които вечно, щъкаха в праха, голички под слънчевите лъчи, край кухненските помещения; семействата, вечно пристигащи или заминаващи от някой туземен район, отбили се да помолят за лекарство; старият лъв, който Гай застреля в царевичака. Нощните къпания в езерото, вечерите по съседски, по халати й домашни рокли. Конните надбягвания в Найроби, сочните и забравени скандали в клуба Мутайга, кавгите, прелюбодеянията, палежите, фалитите, мошеничествата на карти, лудостта, самоубийствата, дори дуелите, цял ренесансов реквизит, използуван от земевладелците на височина осем хиляди стъпки над морските изпарения.

— Ех, че беше забавно — каза Върджиния. — Май нищо след това не ме е забавлявало. Как минава животът!

През февруари 1940 г. в камините на скъпоплатените хотелски всекидневни все още горяха въглища. Върджиния и Гай седяха в светлината на огъня и разговорът им стана по-интимен. Припомниха си първата среща, ухажването, първото посещение на Върджиния в Брум, сватбата в една от най-известните лондонски католически черкви, сватбеното пътешествие в Santa Dulcina. Върджиния седна на пода и положи глава на кушетката, докосвайки бедрото на Тай. След малко и Гай се смъкна до нея. Очите й бяха разширени, погледът — страстен.

— Каква глупачка съм била да смятам, че си пиян — продума тя.

Всичко вървеше, както го бе намислил Гай и, сякаш чула непромълвеното одобрение, Върджиния добави:

— Няма смисъл човек предварително да си намисля кое как ще се случи. — След това додаде: — Нещата сами се случват.

Това, което им се случи, бе, че телефонът иззвъня призивно рязко.

— Да си звъни — каза Върджиния.

Звъня шест пъти. След това Гай каза:

— По дяволите. Трябва да вдигна слушалката.

И отново чу гласа на Аптърп:

— Правя точно каквото ме посъветвахте, драги, пийвам си. Пийнах си повечко, ако искате да знаете.

— Браво. Continuez, mon cher.^[4] Но за бога, не ме безпокойте.

— Запознах се с някои много интересни хора. Предположих, че ще искате да отскочите до нас.

— Не.

— Още ли сте зает?

— И то как!

— Жалко. Убеден съм, че ще ви харесат. Много сведущи.

— Приятно прекарване. Мен не ме бройте.

— Да ви се обадя ли по-късно, ако успеете да се отървете от вашите?

— Не.

— Можем да обединим усилията си.

— Не.

— Ама много интересна приказка изпущате.

— Лека нощ.

— Лека нощ, драги.

— Извинявай — каза Гай, като остави слушалката.

— И без това си хванал телефона, поръчай още нещо за пиене — помоли Върджиния.

Изправи се и се постъкми като за пред келнера.

— Не е зле да запалиш лампите — додаде тя.

Седнаха един срещу друг от двете страни на камината — отчуждени и неспокойни. Дълго чакаха коктейлите. Върджиния каза:

— Ще вечеряме ли?

— Сега?

— Осем и половина е.

— Тук?

— Ако желаеш?

Гай поиска менюто; поръчаха си. Изтече половин час, през който келнерите влизаха и излизаха, тикайки количка, стъкмена с кофичка за лед, котлон и най-сетне — с храна. Всекидневната внезапно изгуби интимността си и стана по-лоша от ресторанта. Изчезна близостта, зародила се край камината. Върджиния запита:

— Какво ще правим после?

— Ще измисля нещо.

— В състояние ли си?

Погледът й беше остър и присмехулен, изгаснало, беше пламтящото очакване и подчинение от преди час. Най-сетне келнерът изнесе целия си арсенал; столовете, върху които бяха седели за вечерята, се върнаха край стената; стаята изглеждаше точно каквато му се беше сторила при отварянето на вратата: скъпа и необитаема. Дори огънят, отново стъкнат с въглища и бълващ тъмен дим, приличаше на новозапален. Върджиния се облегна на камината; между пръстите й цигарата димеше с тъничка струйка. Гай застана до нея и тя незабележимо се отдръпна.

— Дай малко време да ми се смели храната.

Върджиния не носеше пиене. По време на вечерята беше изпила, доста и сега в поведението й се долавяше пиянска напрегнатост, която — на Гай това отдавна му беше известно — всеки миг можеше да премине в язвителност. Така и стана.

— Колкото време желаеш — каза Гай.

— Има си хас пък да не желая. Много си въобразяваш.

— Изразът е ужасен. Само уличниците го употребяват.

— Не съм ли точно такава в твоите очи?

— Не си ли точно такава всъщност?

И двамата се втрещиха от случилото се и се зяпнаха безмълвни. След това Гай каза:

— Върджиния, знаеш, че не исках. Извинявай. Трябва да съм се побъркал. Моля ти се, прости ми. Моля ти се, забрави.

— Върви седни там. Сега кажи ми какво точно имаше предвид.

— Изобщо нищо.

— Намерила ти се една свободна вечер и си решил, че таман съм ти подръка, а? Нали това имаше предвид? Нали?

— Не. Всъщност не съм престанал да мисля за теб от срещата ни след Коледа. Именно затова дойдох. Моля те, повярвай ми, Върджиния.

— Пък и какво разбираш ти от уличници? Ако добре си спомням сватбеното ни пътешествие, хич не беше опитен. Май-май не се прояви особено, както си спомням.

Везните на моралното равновесие се наклониха рязко и се преобърнаха. На свой ред Върджиния бе отишла твърде далеко и бе сгрешила. Настъпи ново мълчание, докато тя продума:

— Погрешно съм смятала, че армията те е променила към добро. Навремето може и да си имал грешки, но не беше подляр. А сега си по-лош и от Огъстъс.

— Забравяш, че не познавам Огъстъс.

— Е, от мен да знаеш, че той беше грандиозен подляр.

Светлинна проблесна в обвилата ги тъма: лесни сълзи, които набъбваха в очите й и се ронеха.

— Признай, че не съм лош като Огъстъс.

— Не забелязвам особена разлика. Но той беше по-дебел. Признавам.

— Върджиния, за бога, нека не се караме. Това ми е последната възможност да се видя с теб за кой знае колко време.

— Ето че пак започваш. Воинът се връща от война. „Пътем вземам квото падне.“

— Знаеш, че не съм искал да кажа такова нещо.

— Може и да не си.

Гай седна до нея отново и покри ръцете й с длани.

— Хайде да не се оскърбяваме взаимно.

Тя То погледна все още не любовно, но поне — без гняв, остро, и присмехулно.

— Върни се на мястото си и седни — каза му, като го целуна приятелски. — Още не съм свършила с теб. Вероятно давам вид на лесна плячка. Така или иначе мнозина разсъждават по този начин. Предполагам, че не бива да се обиждам. Но тебе, Гай, не мога да те разбера. Ти никога не си обичал мимолетните афери. Някак не вярвам, че сега си ги заобичал.

— Не съм. И това не беше мимолетна афера.

— Ти беше тъй сдържан и богобоязлив. С това дори ми харесваше. Къде отидоха тези ти качества?

— Още съществуват. Повече от всякога. Казах ти още когато се видяхме за първи път след толкова години.

— Ами какво биха казали твоите попове, ако разберат за вечерните ти похождения? Че си забърсал в хотела известна парясница?

— Нищо не биха казали. Ти си моя съпруга.

— Глупости!

— Нали питаш какво биха казали поповете? Те казаха: „Карай!“

Светлината, която бе проблеснала и закреяла в обвилата ги тъма, внезапно изгасна сякаш по заповед на противовъздушната отбрана.

— Но това е ужасно — каза Върджиния.

Този път Гай се смая.

— Кое е ужасно?

— Направо отвратително. По-лошо не биха го измислили нито Огъстъс, нито мистър Трой. Не разбираш ли ти, свинчо, не разбираш ли?

— Не — отвърна Гай с дълбока и невинна искреност. — Не, не разбирам.

— Десет пъти предпочитам да ме третираш като уличница. Предпочитам да ми бутнеш пет лири, за да ти танцувам на високи токове, да ти окача ярем на врата или каквито неща ги описват там по книгите. — Сълзи на ярост и унижение се лееха по бузите й. — Аз смятах, че пак ме харесваш и ти се иска да ни е хубаво в името на доброто старо време. Смятах, че специално мен си избрал и, ей богу, ти наистина си ме избрал специално! Защото съм единствената жена в целия свят, с която твоите попове биха ти позволили да легнеш! Какво те било привлякло у мен! Ти, долен, гаден, развратен, надут, безполов, налудничав шопар!

Дори в тоя миг на пълна разруха Гай си припомни кавгата с Тримър.

Върджиния се обърна да си излезе; Гай не помръдна. Тишината, настъпила след като замлъкна резкият й глас, бе разрязана от още по-рязък звук. С ръка все още на топката на вратата, Върджиния инстинктивно се обърна. За трети път тази вечер помежду им се беше врязал телефонът.

— Вижте какво, Краучбак, затруднен съм. Току-що поставих един човек под строг арест.

— Неразумна постъпка.

— Той е цивилен.

— Тогава нямате право.

— Именно това, Краучбак, твърди и пленникът. Надявам се, че няма да вземете, неговата страна.

— Върджиния, почакай!

— Какво? Не ви разбирам, драги! На телефона е Аптърп. Какво казахте, „само чакай“?

Върджиния си излезе. Аптърп продължи.

— Вие ли говорехте или някой се намеси в разговора? Вижте какво, въпросът е сериозен. По една случайност, не нося Кралския устав. Заради това търся помощта ви. Длъжен ли съм да изляза и да се опитам да доведа някой подофицер й няколко редника за охрана на пленника по улицата? Тъй като в затъмнението тия неща никак не са прости, драги. Или имам право да предам тоя човек на полицията?… Ало, Краучбак, чувате ли ме? Според мен вие не схващате, че разговорът ни е служебен. Обаждам ви се в качеството си на офицер от войските на Негово величество.

Гай му затвори телефона и от апарата в спалнята си даде нареждане да не го свързват тази нощ, освен ако не се обади някой от стая 650 в хотела.

Легна си и лежа неспокойно полубуден половината нощ. Но телефонът вече не го обезпокои.

На следващия ден, като видя Аптърп във влака, го запита:

— Оправихте ли снощното затруднение?

— Какво затруднение, драги?

— Телефонирахте ми, не си ли спомняте?

— Така ли? О, да, за някаква подробност от военния закон. Надявах се да сте в състояние да ми помогнете.

— Разрешихте ли си проблема?

— Размина се, драги. Просто се размина.

По-късно Аптърп го попита:

— Не ми е работа, но мога ли да запитам какво сте направили с мустаците си?

— Няма ги.

— Точно това имам предвид.

— Ходих да ми ги обръснат.

— Нима? Жалко. Отиваха ви, Краучбак. Много ви отиваха.