Ивлин Уо
Във всеоръжие (11)

8.

Последвалата седмица донесе утеха.

Коляното на Гай оздравя. Докато куцаше вече по навик, то не го болеше; болката дойде по-късно, от еластичния бинт. Сега, преследван от Аптърп в ролята на негов двойник, Гай се отказа от бастуна си и превръзката и откри, че може да се движи нормално; върна се в отделението си тъй гордо, както на втория си ден в казармата.

По същото време мустаците, които си беше оставил преди няколко седмици, се оформиха неочаквано, точно както детето се научава да плува; на едната сутрин имаше валмо косми, на другата се появи твърда и недвусмислена растителност. Гай ги повери на градския бръснар, който ги оформи, изчетка и нави с горещи щипци. Гай стана от стола нов човек. На излизане от бръснарницата забеляза насреща оптически магазин, на чиято витрина беше поставено едно-единствено огромно порцеланово око с надпис над него: „БЕЗПЛАТНИ ПРЕГЛЕДИ. ВСЯКАКВИ ВИДОВЕ ЛОРНЕТИ. ВЛЕЗТЕ И ИЗБЕРЕТЕ“. Самотното око и странната дума „лорнети“ вместо очила; споменът за непознатото лице, което го беше погледнало от огледалото над бръснарския умивалник, и спомените за безброй немски улани от безброй американски филми накараха Гай да пресече улицата.

— Иска ми се да опитам монокъл — каза той отчетливо.

— Разбира се, сър. Обикновени стъкла за елегантност или нещо не е наред със зрението?

— За стрелба. Не виждам мишената.

— Ах, ах, това не бива да се търпи, нали, сър?

— Можете ли да го излекувате?

— Ще се наложи, нали така, сър?

Четвърт час по-късно Гай изплува, купил за петнадесет шилинга силни лещи в двойна рамка от „изтеглено злато“. Той ги извади от калъфчето им от изкуствена кожа, спря пред витрината и тикна лещата пред дясното си око. Тя се задържа. Гай бавно отпусна мускулите на лицето си; престана да мижи. Монокълът не помръдна. Човекът от отражението се лезеше цинично: същински юнкер. Гай се върна при оптика.

— Не е зле да си взема още два-три от тези, в случай че някой се счупи.

— Опасявам се, че точно от този диоптър имаме само един.

— Няма значение. Дайте ми най-близкия диоптър.

— Сър, окото е изключително фин инструмент. Не можете да си играете с него. Давам ви лещи, които сте опитали. Единствено тях мога да ви препоръчам професионално.

— Няма значение.

— Е, сър, възразявах, докато можех. Човекът на науката възразява; търговецът се подчинява.

Монокълът, в съчетание с мустаците, го издигна в очите на младите му другари, от които никой не би успял да се промени тъй бързо. Освен това му помогна да стреля по-добре. Няколко дни след купуването на монокъла отпътуваха за Мъдшор за стрелби с картечница. Благодарение на монокъла Гай различаваше на фона на навятия сняг чистото бяло балонче и го улучваше всеки път не кой знае колко точно, но почти колкото и останалите от неговия наряд.

Не се опитваше да носи монокъла постоянно, но го използуваше доста често и си възвърна голяма част от загубения престиж, тъй като много притесни инструктора.

Престижът му нарасна също с увеличения брой обеднели офицери. Изисканите ресторанти и дансинг холовете струваха скъпо и първият прилив на суха пара бързо намаля. Младите офицери започнаха да броят дните до края на месеца и да се питат дали сега, когато съществуването им бе признато от финансовия отдел, могат да разчитат на редовни заплати. Един по един бившите длъжници на Гай се върнаха при него; дойдоха плахо и един-двама нови. Гай помогна на всички, освен на Саръм-Смит (Саръм-Смит получи само един хладен поглед през монокъла), и макар да не можеше да се каже, че алебардистите са продали „полагаемата се на по-възрастните почит“ за три или четири лири, истината беше, че длъжниците му бяха по-любезни към него и често, за да оправдаят дребните си умилквания, коментираха помежду си: „Всъщност чичо Краучбак е ужасно щедър и добродушен дедик.“

Две нови приятни убежища усладиха още повече живота му: той откри ресторантче на крайбрежната улица, наречено „Гарибалди“, в което намери генуезка кухня и топъл прием. Собственикът на ресторантчето в свободното си време се занимаваше с шпионаж. Тоя Джузепе Пелечи, дебел и плодовит, отначало посрещна Гай като евентуално обещание за разнообразие в доста сивите и скромни донесения за клиентите си, които дотогава неволно го снабдяваха с информацията, нужна на родината му. Но когато откри, че Гай говори италиански, патриотизмът отстъпи място на носталгията. Джузепе Пелечи се бе родил недалеч от Santa Dulcina и знаеше Castello Краучбак. Двамата станаха нещо повече от собственик и клиент, повече от агент и жертва. За първи път в живота си Гай почувствува, че го смятат за simpatico и повечето вечери ходеше да се храни в „Гарибалди“.

Второто убежище бе яхтклубът на Саутсанд и Мъдшор.

Гай откри това особено приятно място по начин, който сам по себе си му донесе радост, тъй като добави няколко недвусмислени щрихи към непълната история на Аптърповата младост.

Несправедливо би било да се каже, че Гай подозира Аптърп в лъжа. Никой натрапник, жаден да направи впечатление, не би могъл да измисли наведнъж толкова много доказателства за знатност, включително ботушите от бял кит, силно набожната леля в Тънбридж Уелс и приятеля-хайдук в саваната. Но все пак Аптърп неуловимо се изплъзваше от всички опити да бъде разгадан. За разлика от мишената в заниманията по определянето на разстоянието, чертите на Аптърп се разливаха и фигурата му се издължаваше при всяко вглеждане отблизо. Гай ценеше златната жила, разработвана от Аптърп, но при по-грижливо разкопаване жилата се разтапяше, сякаш бе от прокълнато злато. Магията би имала сила само ако Аптърп наистина бе какъвто се представяше. Всяка солидна връзка между на пръв поглед фантастичната вселена на Аптърп и действителния свят бе ценна и точно по такава следа тръгна Гай в неделята, последвала фиаското му на полигона в Мъдшор — началото на седмицата, завършила победоносно с навитите му мустаци и монокъла.

Гай ходеше на черква сам. Тук нямаше кого да води под строй, тъй като освен него имаше само още един офицер-католик: Хемп, Тримър-ът на Учебния батальон. Хемп не проявяваше особено религиозно усърдие и не присъствуваше на богослужението. Твърдеше, че бил прочел, че всички военнослужещи се освобождавали от задължението да ходят на черква.

Черквата бе стара почти колкото останалите сгради в Саутсанд и украсена с унили дарения от безброй вдовици. На излизане Гай бе пресрещнат в притвора от спретнато старче, което преди бе разнасяло дискоса.

— Струва ми се, че ви видях и миналата седмица. Името ми е Гудол, Амброуз Гудол. Миналата неделя не ви заговорих, тъй като не знаех за дълго ли сте сред нас. Сега научих, че ще останете в Кут-ал-Имара за доста време, тъй че позволете ми да ви приветствувам в храма на свети Августин.

— Името ми е Краучбак.

— С ваше позволение, името ви е известно. Може би принадлежите към фамилията Краучбак от Брум?

— Баща ми напусна Брум преди няколко години.

— Естествено, да, знам. Тъй печално. Доколкото е по силите ми, проучвам историята на английския католицизъм от годините на гонения, тъй че, разбира се, Брум много значи за мен. Самият аз влязох в лоното на църквата по-късно. Но бих казал, че съм католик почти толкова отдавна, колкото и вие. Обикновено след служба си правя една разходчица по крайбрежната улица. Ако се връщате и вие, бих ли могъл да ви съпроводя донякъде?

— Съжалявам, поръчах такси.

— И не бих могъл дори да ви изкуша да се отбиете в яхтклуба? На път ви е.

— Съмнявам се. Не мога да се отбия, но ще ви закарам дотам.

— Много сте любезен. Тази сутрин студът хапе.

Докато пътуваха, мистър Гудол продължаваше да говори.

— Ще се радвам, ако ви бъда от полза, докато сте тук. С удоволствие бих си поговорил за Брум. Миналото лято ходих там. Като се имат предвид обстоятелствата, мога да кажа, че сестрите го поддържат много, хубаво. Сигурно ще имаме възможност да ви покажа Саутсанд. Има някои интересни стари места. Познавам градчето добре. Навремето преподавах в Стейпълхърст Хаус и останах да живея тук.

— Преподавали сте в Стейпълхърст. Хаус?

— Не твърде дълго. Разбирате ли, когато приех вярата, ми се наложи да напусна. В друго училище това не би било от значение, но в Стейпълхърст тъй много държат на англиканството, че сериозно възразиха срещу оставането ми.

— Копнея да ми разкажете нещо за Стейпълхърст.

— Нима, мистър Краучбак? Нищо особено за разправяне. Всичко свърши преди близо десет години. Започнаха да говорят за някакви простъпки в изповедната. Лично аз никога не съм вярвал на тия приказки. Предполагам, че и вие сте приели вярата от ордена на Грилите? Винаги особена богобоязливост ме е изпълвала при мисълта за блажения Джон Грил. И естествено при мисълта за блажения Джървъс Краучбак. Рано или късно те ще бъдат канонизирани, напълно съм убеден.

— Случайно да си спомняте в Стейпълхърст един ученик на име Аптърп?

— Аптърп? Ох, стигнахме до клуба! Наистина ли не мога да ви примамя да влезете?

— В края на краищата защо не, ако е възможно? Сега виждам, че още не е толкова късно.

Яхтсмените на Саутсанд и Мъдшор заемаха солидна вила на крайбрежната улица. Знаме и триъгълно корабно флагче на моравката. Две бронзови оръдия на стълбището. Мистър Гудол поведе Гай към един стол край прозорците с огледални стъкла и позвъни.

— Херес, ако обичате.

— Аптърп трябва да е завършил училището преди двадесетина години.

— Точно когато и аз съм бил там. Името сякаш ми е познато. Ако наистина се интересувате, мога да проверя. Пазя всички стари дневници.

— Той е при нас в Кут-ал-Имара.

— Тогава непременно ще проверя. И той ли е католик?

— Не. Леля му е пламенна привърженичка на англиканската вяра.

— Тъй, тъй. В такова положение бяха повечето от момчетата, но по-късно доста влязоха в лоното на нашата църква. Опитвам се да поддържам връзки с тях, но енорийските дела ми отнемат много време, особено сега, след като на отец-каноника Гейгън му намаляха силиците. Пък и работата ми. Отначало ми беше доста трудно, но сега потръгна. Частни уроци, лекции по манастирите. Може би сте чели някои от моите обзори в „Таблит“^[1]? Общо взето, те ми изпращат всичко, свързано с хералдиката.

— Сигурен съм, че Аптърп с удоволствие ще иска отново да ви види.

— Смятате ли? След толкова време? Но нека първо да издиря името му в дневниците. Защо не го доведете на чай тук? Стаите, които наемам, не са подходящи за гости, но тук с удоволствие бих се видял с него. Вие сте от коляното на Ротман от Спики, нали?

— Имам братовчед, който се казва така.

— Но едва ли е от Спики. Ротман е останал без наследник и родът му по пряка линия е изчезнал. Нямате ли предвид Ротман от Геърсби?

— Може би. Семейството живее в Лондон.

— Точно така. Геърсби бил унищожен при узурпатора Джордж^[2]. Едно от най-печалните събития в целия онзи поначало жесток век. Дори камъните били продадени на строителен предприемач и откарани с волски кола.

 

 

Но когато няколко дни по-късно срещата бе уредена, Гай и Аптърп завъртаха разговора все около Стейпълхърст.

— Успях да намеря две позовавания на ваши участия във футболни мачове. Преписах ги от дневниците. За съжаление не са твърде похвални. Първото е от ноември 1913 г. „В отсъствието на Бринкман ученикът Аптърп, резервният вратар, не можа да устои на атаките на противника.“ Резултатът е бил осем на нула. След това намерих бележка от февруари 1915 г. „Поради епидемията от заушки едва събрахме единадесет души, за да излезем срещу отбора на «Свети Олаф». За съжаление Аптърп не можа да се справи.“ След това през лятото на 1916 г. ви споменават в спортната колона. Но не се споменава името на училището.

— Знам, сър. Когато вестникът писа, аз още не знаех в кое училище ще уча.

— Преподавали ли сте му, сър?

— Преподавал ли съм ви, Аптърп?

— Не съвсем. Вие ни четяхте църковна история.

— Да. Водех този предмет във всички класове. Всъщност именно тази дисциплина ме направи католик. Иначе вземах само отличниците. А вие според мен не сте били никога отличник, нали?

— Не — призна Аптърп. — Беше станала голяма каша. Леля ми искаше да ме изпрати в Дартмут. Но аз пък се изложих при разговора с Адмирала:

— Винаги съм смятал, че това е ужасно изпитание за един юноша. Много от добрите кандидати се провалят само от нерви.

— Не, при мене не беше точно така. Просто като че ли не се разбрахме.

— И къде отидохте след това?

— Смених няколко училища.

Пиха чая си в дълбоки кожени кресла пред камината. Накрая мистър Гудол каза:

— Дали някой от вас не би желал да стане член на нашия клуб, временно, докато сте в града? Много е приятно. Не е задължително да притежавате яхта. Първоначалният замисъл беше такъв, но напоследък много от членовете не могат да си позволят да държат яхта. Аз самият нямам. Но продължаваме да се интересуваме от ветроходство. Обикновено между шест и осем се събира много приятна компания и ако предупредите домакина един ден предварително, можете и да вечеряте тука.

— С много голямо удоволствие — отвърна Гай.

— Тази идея никак не е лоша — присъедини се Аптърп.

— Тогава позволете ми да ви представя на нашия комодор. Тъкмо го видях да влиза. Сър Лайънъл Гор, кабинетът му е бил навремето на Харли Стрийт. По свой начин — твърде симпатичен.

Представиха ги. Сър Лайънъл ги поразговори за Кралския корпус на алебардистите и със собствената си ръка нанесе имената им в списъка на кандидатите за членове на клуба, оставяйки празно място за названията на яхтите им.

— Нашият секретар ще има грижата да ви се обади. Честно казано, в момента секретар съм аз. Ако изчакате минутка, ще ви попълня картите и ще окача обява с имената ви на дъската. За временни членове вноската е десет шилинга месечно. Според мене в наше време цената не е неразумна.

И тъй, Гай и Аптърп станаха членове на яхтклуба и когато му връчиха членската карта, Аптърп каза: „Благодаря, Commodore.“

Тръгнаха си по тъмно; вятърът ги прониза. Аптърп още не можеше да ходи добре и настоя да се върнат с такси.

Докато пътуваха, каза:

— Според мен това членство ни е добре дошло, Краучбак. Мисля да не разправяме много-много. Напоследък размишлявах — няма да е зле да сме по-сдържани с младите си приятели. Това близко общуване води до фамилиарничене. Може да ни се отрази неблагоприятно по-късно, когато поемем роти и същите тези младоци ни станат взводни командири.

— На мен никога няма да ми дадат рота. Напоследък непрекъснато се излагам.

— Е, ако не за вас, за мен става неудобно. Естествено, драги, нямам нищо против да бъда близък с вас, защото знам, че никога няма да се възползувате от тая близост. Но за останалите от групата не бих казал същото. Освен това, кой знае, може да ви назначат за помощник-командир, а това е назначение за капитан.

Той продължи:

— Странно защо старият Гудол толкова ви е харесал.

По-късно, когато стигнаха Кут-ал-Имара и седяха в залата на чашка джин с вермут, Аптърп наруши едно дълго мълчание с думите:

— Никога не съм твърдял, че съм играл добре футбол.

— Не сте. Казвахте, че никога не сте фетишизирали тая игра.

— Точно тъй. Честно казано, в Стейпълхърст не блестях особено. Като си спомням сега, ми изглежда странно, но тогава минавах между другите незабелязан. Някои хора се развиват по-късно.

— Като Уинстън Чърчил.

— Точно тъй. След вечеря можем да се върнем в клуба.

— Още тази вечер?

— Ами аз така и така ще отида, а излиза по-евтино, когато си поделяме разноските за таксито.

И тъй, същата вечер и повечето от следващите вечери Гай и Аптърп ходиха в яхтклуба. Аптърп бе приветствуван като четвърти за карето, а Гай бе доволен, че има възможност да си чете до камината, заобиколен от морски карти, флагове, бинокли, корабни модели и други моряшки принадлежности.