Ивлин Уо
Във всеоръжие (7)

4.

Тони продължи пътуването към къщи. Взе Гай със себе си, както се бяха споразумели, и в продължение на четири дни Гай лежа у Бакс-Бендърови със стегнатобинтован крак. На Бъдни вечер го занесоха на среднощната литургия и го отнесоха обратно на леглото му в библиотеката. Завръщането на Тони бележеше някакво спадане на напрежението. Всички декори бяха налице; сандъците с хетските експонати и импровизираните легла — също, но до драма не се стигна. Гай се чувствуваше скован и напрегнат сред простора на казармата и щом след втория ден на Коледа зет му се върна в Лондон, замина с него и прекара последните дни от отпуската си на хотел.

Много по-късно осъзна, че тези дни на боледуване бяха неговото сватбено пътешествие, неговата пълноценна любов с Кралския алебардистки корпус. После дойде семейното всекидневие, изпълнено с много вярност и обич, с много споделени радости, но накъсано и подплатено с цялото гъмжило от печални незначителни брачни дрязги: интимничене, раздразнение, открити недостатъци, несъгласия. Но засега му беше много сладко да се събуди и да продължава да си лежи: до него лежеше духът на корпуса; да натисне звънеца: обслужваше го невидимата негова невяста.

Лондон още не бе загубил блясъка си. Оставаше си същият град, който Гай бе избягвал през целия си живот, чиято история бе смятал за долнопробна, чийто вид му бе досаждал. Сега Гай го гледаше с нови очи и виждаше царствена столица. Гай се бе променил. Куцаше из Лондон с нова душа и сърце.

В „Белами“, където се беше свивал по ъглите, за да пише просяшките си писма, сега непринудено му предложиха място сред бързо променящата се клиентела в бара. Гай пиеше много и радостно, като механично казваше: „Ха, наздраве“ и „Да се чукнем“, съвършено безчувствен към леката изненада, предизвикана от непривичните за околиите наздравици.

Една вечер, отишъл сам на театър, Гай чу зад себе си младежки глас:

— Да пукна, ако това не е чичо!

Обърна се: точно зад него седеше Франк де Суза. Той бе облечен, както се изразяваха алебардистите, „цивилизовано“; гражданите наричаха това облекло по-превзето: „туника“. Пък и нищо цивилизовано нямаше в дрехите му — кафяв костюм, зелена копринена риза и оранжева вратовръзка. До него седеше млада жена. Гай малко познаваше Франк де Суза. Той беше тъмнокос, сдържан, саркастичен и кадърен младеж. Гай си припомни чутото: Франк имал в Лондон някаква жена, при която ходел в събота и неделя.

— Пат, запознай се е чичо Краучбак.

Жената се усмихна без топлота или веселие.

— Що се правиш на интересен? — подхвърли тя.

— Хареса ли ви? — попита я Гай. Представлението бе доста смело.

— Горе-долу.

На Гай то се бе сторило остроумно и приятно.

— Цялото време ли прекарахте в Лондон?

— Имам апартамент в Ърлс корт — обясни жената. — Той живее при мен.

— Сигурно ви е било приятно.

— Горе-долу.

Разговорът прекъсна, защото съседите им се върнаха от бюфета и завесата се вдигна. Втората част от програмата не се стори на Гай нито остроумна, нито приятна. През цялото време усещаше напрегнатата странна двойка зад гърба си. Накрая им предложи:

— Искате ли да вечеряте с мене?

— Имахме намерение да идем оттук в кафенето — отвърна жената.

— Далече ли е?

— Става дума за кафене „Роял“ — обясни Франк. — Елате вие с нас.

— Но нали Джейн и Констант казаха, че сигурно и те ще дойдат — възрази жената.

— Казват, но никога не идват — отвърна Франк.

— Елате да си хапнем стриди — предложи Гай. — Знам едно място наблизо.

— Мразя стриди — отвърна жената.

— Може би наистина е по-добре да не идваме — каза Франк. — Все пак благодаря.

— Скоро ще се видим отново.

— Във Филипи — поде Франк.

— Ух! — каза жената. — Тръгвай най-сетне!

 

 

Последната вечер на последния ден от старата година след вечеря Гай стоеше на бара в „Белами“, когато чу: „Здрасти, Томи, как са щабните офицери с маясъла?“, и като се обърна, откри, че до него е застанал майор от Коулдстриймския полк.

Майорът бе Томи Блакхаус, когото за последен път бе видял от прозореца на канцеларията на своя адвокат в Линкънс Ин. Гай й ординарецът на Томи бяха призовани, за да опознаят официално страните по делото — част от процедурата по развода. Томи и Върджиния бяха минали през площада, смеещи се, бяха спрели на вратата, както бе уговорено, така че лицата им да се виждат; лицето на Върджиния — под периферията на крещяща нова шапка, лицето на Томи — скрито под бомбе; след секунда двамата отминаха, без дори да погледнат към прозорците, макар да знаеха, че оттам ги наблюдават. Гай свидетелствува: „Това е съпругата ми.“ Ординарецът свидетелствува: „Това е капитан Блакхаус и дамата с него е същата, която заварих в стаята му сутринта на четиринадесети.“ Двамата подписаха свидетелските си показания и адвокатът не позволи на Гай да даде на ординареца банкнота от десет шилинга. „Съвършено незаконно, мистър Краучбак. Предложеното възнаграждение може да застраши начинанието.“

Томи Блакхаус бе принуден да подаде оставка и да напусне гвардейската бригада, но понеже пъпът му бе хвърлен в армията, го преместиха в боен полк. Сега очевидно се бе върнал в Коулдстриймския полк. Преди Гай и Томи се познаваха съвсем слабо. Сега си заговориха.

— Здравейте, Гай.

— Здравейте, Томи.

— Значи сте при алебардистите. Бойки момчета, а?

— Прекалено бойки за мен. Почти ми счупиха крака преди няколко вечери. Виждам, че сте се върнали в Коулдстриймакия полк.

— Сам не знам къде съм. Нещо като совалка между Военното министерство й подполковника. Миналата година се върнах в бригадата — явно, че на война прелюбодействието не е грях, — но какъвто съм си глупак, взех, че последните две или три години карах курсове в генералщабната академия и някак си успях да ги завърша. Сега отговарям за обучението на Втори гвардейски и прекарвам цялото си време в опити да се върна в полка. Познавам един от вашите още от академията. Страшен симпатяга, с големи мустаци. Забравих му името.

— Те всички имат големи мустаци.

— Както виждам, очакват ви доста интересни неща. Вчера проучвах едни документи.

— Ние нищо не знаем.

— Е, войната няма да свърши скоро. За всекиго ще има забавление.

Разговорът течеше съвсем безболезнено.

Половин час по-късно присъствуващите взеха да се разотиват. В хола Томи каза:

— Гледай ти! Здравата куцате! Ще ви закарам.

Пътуваха по Пикадили мълчаливо. След това Томи каза:

— Върджиния се е върнала в Англия.

Гай никога не се беше запитвал какво мисли Томи за Върджиния. Не знаеше точно при какви обстоятелства се бяха разделили.

— Нима е пътувала някъде?

— Да, доста време беше в Америка. Връща се поради войната.

— Типично нейна постъпка… когато всеки бяга оттук.

— Изглежда великолепно. Тази вечер я срещнах в „Кларидж“. Пита ме за вас, но аз не знаех къде сте.

— Тя е питала за мен?

— Честно казано, разпитваше ме за всичките си стари гаджета, но за вас ме попита специално. Ако имате време, идете да я посетите. В днешно време трябва да се държим един за друг.

— Къде е отседнала?

— Предполагам, че в „Кларидж“.

— Според мен няма да има особено желание да ме види.

— Моето впечатление е, че копнее да види целия свят. Да знаете мене как ме посрещна!

Стигнаха до хотела на Гай и се разделиха. Както подобаваше на истински алебардист, Гай поздрави старшия по чин Томи — нелеп жест, тъй като бе тъмно като в рог.

 

 

На следващата сутрин, Нова година, Гай се събуди, както редовно се събуждаше напоследък, в часа, в който тръбата в казармата свиреше за ставане; първата му мисъл бе за Върджиния. Изпълваше го непреодолимо любопитство; но след осем години, след всичко, преживяно и недоизказано, Гай не бе в състояние да вдигне телефона до леглото и да й се обади, както — в това не се съмняваше — би постъпила самата Върджиния, стига да знаеше къде да го намери. Затова се облече, събра багажа си и плати хотелската сметка, като не преставаше да мисли за. Върджиния. Разполагаше с време до четири следобед, когато щеше да потегли към новото си назначение.

Взе такси до „Кларидж“, попита на рецепцията, научи, че мисис Трой още не е слязла и се разположи във фоайето, откъдето можеше да наблюдава и асансьора, и стълбището. От време на време минаваха негови познати, спираха, канеха го със себе си, но той не прекъсваше немигващото си бдение. Най-сетне фигура, прилична на нейната, бързо излезе от асансьора, и се упъти към рецепцията. Администраторката посочи към Гай. Жената се обърна и засия от удоволствие. Гай закуца към нея; тя заподскача към него.

— Гай, сладурче! Ах, че хубаво! Великолепно е в Лондон! — Тя го прегърна; след това го отдалечи от себе си и го разгледа.

— Тъй. Много хубаво изглеждаш. Точно вчера разпитвах за теб.

— Разбрах. Томи ми каза.

— О, аз кого ли не разпитвах.

— Странно ми се стори, че точно той ми каза.

— Да, като се замисли човек, има нещо странно. Защо дрехите ти са с различен цвят от тези на останалите?

— Не са.

— Различни са от дрехите на Томи и от на ей оня там, и на оня, и на оня.

— Те са гвардейци.

— Според мен твоят цвят е много по-шик. А как ти отива! И май си пущаш мустачки, а? Много те подмладяват!

— И ти си се подмладила.

— Разбира се, повече от всички останали. На война цъфтя. Божествено е да си далеч от мистър Трой.

— Не сте ли заедно?

— Мили, само на теб ще кажа, че вече няма да се срещам с мистър Трой. Напоследък поведението му никак не беше приятно.

Гай не знаеше за Хърбърт Трой нищо, освен името му. Известно му бе, че в продължение на осем години Върджиния бе плувала по гребена на неоспорваната популярност. Не й желаеше злото, но замогването й беше разширило пропастта помежду им. Ако Върджиния би изпаднала, Гай би я подкрепил, но тъй като тя благоденствуваше все по-открито, той, все повече се свиваше в собствената си пуста и безцветна бърлога. Сега войната бе променила всичко и Върджиния бе тук — хубава, елегантна, радостна, че го вижда.

— Къде възнамеряваш да обядваш?

— Щях да ходя на едно място, но няма да ида. Я гледай как куцащ! Да не са те ранили вече?

— Не. Ако щеш вярвай, играх футбол с едно кошче за боклук.

— Ами!

— Честна дума!

— Мили, толкова да не ти подхожда!

— Знаеш ли, ти си първата, която не се изненадва, че съм в униформа.

— Защо да не си? Винаги съм знаела, че си храбър като лъв.

Обядваха заедно и след това се качиха в стаята й и бъбриха неспирно, докато стана време Гай да тръгва за гарата.

— Още ли притежаваш фермата в Елдорет?

— Продадох я веднага; ти не знаеше ли?

— Може да съм чула навремето, но знаеш за колко неща трябваше да мисля точно тогава. Първо развод, после женитба, после нов развод — дъх не успях да си поема. Томи, това животно, не ме задържа дълго. Спокойно можех и да не се развеждам с теб. Добра цена ли взе?

— Почти нищо. Точно тогава всичко живо се разоряваше.

— Вярно, че беше така. Как да не си спомням! Това на Томи му затрудни положението още повече. Най-лошото беше, че в полка му се оказаха такива моралисти! Наложи ни се да напуснем Лондон и да се настаним в едно отвратително градче, пълно с ужасни досадници. Томи дори мислеше да се прехвърли в Индия. Това ме довърши. При положение, че го обожавах искрено. Ти не се ли ожени?

— Че можех ли?

— Мили, само не ми разправяй, че съм разбила сърцето ти.

— Като оставиш сърцето ми настрана, католиците, както знаеш, не могат да се женят повторно.

— А, това ли имаше предвид! Нима му се подчиняваш още!

— Повече от всякога.

— Горкият Гай, в хубава каша си се забъркал. Без пари, без мен, всичко ти се е струпало изведнъж. В старо време сигурно щяха да кажат, че съм те унищожила.

— Сигурно.

— Не си ли имал работа с много хубави жени след това?

— Нито с много, нито с хубави.

— Сега обаче ще ги имаш. Ще те поведа за ръка и ще ти намеря нещо специално.

И додаде:

— Едно нещо доста ме измъчваше. Как прие всичко това баща ти? Такава душица е той!

— Просто повтаря: „Горкият Гай, не сполучи с тая жена!“

— О, това никак не ми харесва! Как може да се говори така грубо!

И додаде:

— Но не е възможно съвсем нищичко да не си предприемал през тези осем години!

Предприемал беше, но всичките му начинания завършваха неуспешно. Какво толкова да й разправя?

Когато за първи път пристигна в Santa Dulcina от Кения, есе още — привикнал към земеделието, опита лозарство, обрязваше проточилите се ластари, опита се да подбира берачите си, да въведе нова френска преса. Виното на Santa Dulcina, този местен еликсир, вкисваше след един час път. Гай се опита да го бутилира по научен начин. Нищо не излезе.

Сетне се залови да пише книга. Книгата вървя прилично цели две глави, после закърня.

След това вложи малко пари и много усилия в туристическа агенция, която негов приятел се опитваше да организира. Имаха намерение да осигурят първокласни гидове, естети, които да развеждат специално подбрани туристи из малко известни райони на Италия и из дворци, които обикновено стояха затворени. Но Абисинската криза пресече потока от желаещи — все едно подбрани или не.

— Не, нищо — повтори той.

— Горкият Гай — каза Върджиния. — Колко жално звучи! Без работа. Без пари. С прости жени. Поне си си запазил руното. Томи е почти оплешивял. Направо се стреснах, като го видях. Ами фигурата ти! Огъстъс е дебел като прасе.

— Кой пък е Огъстъс?

— Според мен ти изобщо не го познаваш. Той беше след Томи. Но за него не се омъжих. Още оттогава беше започнал да пълнее.

Така продължи три часа.

На раздяла Върджиния каза:

— Непременно трябва да продължим да се срещаме. Аз съм тук до безкрайност. Вече не трябва да губим следите си.

Когато Гай стигна до гарата, беше вече тъмно. На слабата синя светлина различи десетина души от своята алебардистка група.

— Ей го, идва нашият болен от подагра чичо! — казаха те, като го видяха. — Кажете нещо, къде ще ни пращат? Вие винаги всичко знаете.

Но Гай не знаеше нищо повече от напечатаното в заповедта за прелокация. Заминаваха в неизвестна посока.