Ивлин Уо
Във всеоръжие (19)

6.

На четвъртия следобед опънаха и последната палатка. Цялата долина, от замъка до шосето, бе прошарена от батальонните палатки, кухните, складовете, походните столови, тоалетните. Много неща липсваха, много бе направено през пръсти, но всичко бе готово за обитаване. На сутринта трябваше да пристигнат войниците. Същата вечер офицерите се събраха в замъка, който временно бе превърнат в щаб на бригадата, и генералът се обърна към тях:

— Господа! Утре ще се запознаете с войниците, които ще поведете в бой.

Старото мощно заклинание, силната магия. Двете фрази „Офицерите, които ще ви командуват“ и „Войниците, които ще поведете“ поставиха младшите офицери на мястото им в разгара на битката. В душата на Гай зазвъняха камбанките на прочетеното в юношеството.

„… изборът, ми спря на вашия ескадрон, Тръслав.“ „Благодаря ви, сър. Какви шансове имаме да се промъкнем?“ „Има шанс, Тръслав, иначе нямаше да изпращам вас. Ако изобщо някой може да го свърши, това сте вие. И нека да ви призная, момчето ми, бих дал старшинството си и всичките тия лентички по гърдите си, за да мога да дойда с вас. Но моят дълг е тук, в полка. Успех, момчето ми, той ще ви е нужен.“

Думите изплуваха в главата му от далечната неделна вечер в прогимназията, в директорската гостна, в която момчетата от трите последни класа се бяха настанили на пода, някои — закопнели по дома, други, между които и Гай — омагьосани.

Бе през Първата световна война, но разказът датираше от по-ранна глава на военната история! Задачата на капитан Тръслав бе да се справи с патаните^[1]. Троа, Ажинкор^[2] и земята на зулусите бяха за Гай по-реални в онези дни на кал и мини, и отровен газ, в които бе загинал Джървъс. Тръслав срещу патаните, сър Робърт де Уейбрук срещу неверниците, Джървъс срещу червенокосия гузен император с ботуши с кончови и орел на вензела. За Гай, двадесет години по-късно, не бяха останали много врагове. Ордите им го връхлетяха по-сетне.

Генералът продължаваше. Бе първи април, ден, който би могъл да го подтикне към шеги, но той беше сериозен и за първи път Гай го слушаше с половин ухо. Струпаните офицери, много от които напълно непознати, вече не му изглеждаха негова естествена жизнена среда. За по-малко от четиридесет и осем часа той бе намерил вече нов, свят дом във Втори батальон и мислите му пресрещаха войниците, които щяха да пристигнат на другия ден.

Разпуснаха ги и от този момент генералът, който дотогава властвуваше над живота им, временно отстъпи. Живееше в замъка с щаба си. Заминаваше и се връщаше от Лондон, Единбург, Учебния батальон и никой не знаеше защо или кога. Стана източник на дразнещи и безлични заповеди. „Бригадният каза да копаем стените на окопите скосени…“ „Бригадният казва, че по едно и също време от лагера може да отсъствува само една трета от личния състав на батальона…“ „Бригадният пак е пратил разни бумаги…“ Ето това беше Ричи-Хук със своите рани и лудории — изумителен воин, съсухрил се до най-обикновена абстракция: „Бригадният.“

Батальоните си разпределиха палатките. В полевата столова сега горяха четири нафтови печки, но докато седяха, за да чуят назначенията, прочетени от полковник Тикъридж, офицерите от Втори батальон усещаха как ги сковава вечерният мраз.

Полковникът четеше бавно. Първо — списък на щаба: той самият, помощник-командирът, началник-лагерът и всички кадрови офицери; помощник началник-лагера, отговарящ за разузнаването, противогазите, медицинското обслужване, прехраната и транспорта; „слугинчето“ Саръм-Смит; щабна рота: командир Аптърп, помощник-командир — един от много младите кадрови офицери.

Това ги накара да се размърдат заинтересовано. Между офицерите-доброволци се мълвеше, че един-двама от тях може би ще бъдат повишени; никой освен Аптърп не разчиташе да му дадат рота толкова рано, дори Аптърп не си въобразяваше, че ще го поставят да командува кадрови офицери, макар и млади.

Това беше шок и за кадровите офицери, които си размениха коси погледи.

Първа рота имаше кадрови офицери за командир и помощник-командир и трима от доброволците — за взводни. Във втора рота разпределението беше същото. В трета рота помощник-командир беше Ленард. Оставаха Гай, други двама офицери-доброволци и един от най-наперените кадрови млади офицери на име Хейтър.

— Четвърта рота — продължаваше полковник Тикъридж — командир майор Ърскин, който явно е твърде ценен и в момента не го пущат при нас. Трябва да пристигне през следващите няколко дни. Междувременно помощник-командирът Хейтър ще поеме командуването сам. Взводни командири: Де Суза, Краучбак и Джървис.

Моментът беше горчив. Никога дотогава Гай не се беше надявал толкова на сполука. Когато го предпочетоха в Даунсайд, се изненада. Когато една група от колежа настояваше той да се кандидатира за секретар на младежкото дружество, веднага реши, че го пързалят безобидно. Така се случваше през целия му живот. Твърде малкото и твърде малки отличия, които му се падаха, без изключение го изненадваха. Но сред алебардистите имаше чувството, че се проявява добре. Неведнъж му бяха загатвали, че го чака нещо повече. Не беше очаквал или желал кой знае какво, но доста уверено беше се надявал на повишение и беше започнал да го иска просто като знак, че наистина се е отличил при обучението и че отделните поощрения не са били просто словесен израз на „дължимата на възрастта почит“. Е, сега поне знае. Не е негодник като Тримър, нито некадърник като Саръм-Смит, чието назначение бе направо обидно — просто се бе справил без особен успех. Сега разбираше, че отдавна би трябвало да е проумял колко очевидно по-подходящ е Ленард. Още повече че Ленард е победен и неотдавна бе станал баща, Ленард се нуждаеше от допълнителната сума, която в крайна сметка щеше да получи заради капитанския си чин. Гай не негодуваше — знаеше как да губи, във всеки случай беше привикнал да губи. Просто потъна в дълбоко униние, както тогава в „Кларидж“ с Върджиния, както безброй пъти през живота си. Може би сър Роджър бе почувствувал същото, когато бе изтеглил обречения на свято дело свой меч в кръчмарска свада, без да подозира, че един ден ще му въздадат странната титла Il Santo Inglese.

Полковник Тикъридж продължаваше:

— Разбира се, сегашните назначения са само пробни. По-късно може да се наложат някои размествания. Но в момента ни се струват най-подходящите разпределения.

Разпръснаха се. Ординарецът зад бара бързо започна да поднася коктейли с джин.

— Честито, Аптърп — каза Гай.

— Благодаря, драги. Признавам, че не бях очаквал щабната рота. Два пъти по-голяма е от останалите, знаете.

— Уверен съм, че ще се справите много добре.

— Да. Може би ще трябва известно време да се облягам на своя ПК.

— На своя какво, Аптърп? Да нямате нова барутница?

— Не, не, не. ПК значи помощник-командир, разбира се. Крайно време ви е да научите правилните термини, знаете. Такива неща се забелязват по-горе. Между другото според мен това, дето не ви повишиха, си е чиста липса на късмет. Бях подочул, че един от нашата група щял да става ПК и смятах, че сте вие.

— Ленард е много кадърен.

— Да. Там горе знаят най-добре, разбира се. Все пак жалко, че не сте вие. Ако не ви е удобно да изнесете нещата си веднага, тази вечер можете да използувате палатката ми.

— Благодаря. Ще я използувам.

— Но утре първата ви работа ще е да се изнесете, нали, драги?

В полевата столова бе тъй студено, че вечеряха, без да свалят шинелите. В съответствие с полковия обичай Аптърп и Ленард почерпиха всички присъствуващи.

Няколко от доброволците утешиха Гай:

— Чиста проба липса на късмет, чичо.

Несполуката сякаш бе направила Гай no-simpatico.

Хейтър запита:

— Нали вие сте Краучбак? Пийнете нещо. Време е да опозная малкото си паство. Ще видите, че с мен не се работи мъчно, стига да ми свикнете. Какво сте правили в злачното мирно време?

— Нищо.

— О…

— Кажете ми нещо за майор Ърскин.

— Хитрец. По-голямата част от времето си е служил със специални задачи. Но ако му се подчинявате, ще я карате добре. На първо време той няма да очаква кой знае колко от вас, новаците.

— Кога пристигат войниците утре?

— Бригадният се поизсили. Утре пристига само старата служба. Ония от военната повинност ще дойдат чак след няколко дни.

Пиха розовите коктейли и се измерваха с очи без особено доверие.

— Кои са Де Суза и Джървис? Предполагам, че ще трябва да поговоря и с тях.

Същата вечер, когато за последен път влезе в палатката на Аптърп, Гай завари домакина буден.

— Краучбак — оповести той, — имам нещо да ви казвам. Не желая да чувам нито дума за случилото се в Саутсанд. Ясно? Иначе ще се наложи да взема мерки.

— Какви мерки, Аптърп?

— Драстични.

Странно. Много странно наистина.