Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Меч за воинска доблест (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Men at Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Ивлин Уо

Заглавие: Във всеоръжие

Преводач: Аглика Маркова

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство " Христо Г. Данов"

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Димитър Благоев“ — Пловдив

Редактор: Петко Бочаров

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Художник: Димо Кенов

Коректор: Таня Нешева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7095

История

  1. — Добавяне

Пролог
Меч за воинска доблест

1.

Когато бабата и дядото на Гай Краучбак — Джървъс и Хърмайъни — пристигнаха в Италия за медения си месец. Римските укрепления бяха окупирани от френски войски[1], Светият отец пътуваше в открит екипаж, а кардиналите се разхождаха, яхнали конете по женски, по хълмовете на Пинчио.

Джървъс и Хърмайъни бяха радушно посрещани в десетки изографисани замъци. Папа Пий даде специална аудиенция и нарочната си благословия за съюза на двата английски рода, страдали за Вярата и въпреки всичко — опазили солидна част от светския си блясък. Параклисчето в Брум не бе оставало без свещеник през годините на гонения[2], нивите в Брум се протягаха, неподядени и неипотекирани, от Куонтъкс до Блакдаунхилс. Предците им, носители на фамилиите имена, бяха умирали на ешафода. Свещеният град, постепенно заливан от знатни обращенци, все още тачеше спомена за старите си бойни другари.

Джървъс Краучбак гладеше бакенбардите си и се радваше на почтителна аудитория за разсъжденията си по ирландския въпрос и католическите мисионери в Индия. Хърмайъни постави триножник с палитра между руините и докато рисуваше, Джървъс й четеше на глас поемите на Тенисън и Патмор[3]. Хърмайъни бе хубавка и говореше три чужди езика; Джървъс отговаряше точно на римската представа за англичанин. Щастливата двойка бе възхвалявана и ласкана навсякъде, но нещо не им достигаше. Ни знак, ни белег не загатваше стъписването им, но когато се изниза и последният екипаж и двамата останаха най-сетне сами в интимното уединение на брачното легло, помежду им зейна печална пропаст от свян, нежност и невинност, която отпосле дръзваха да споменат единствено в молитвите си.

След време приеха поканата да пътуват с яхта от Неапол по крайбрежието; яхтата димеше спокойничко и опираше да нощува в почти необитаеми пристани. И една нощ там, в каютата им, нещата най-сетне се оправиха и любовта им възликува.

Преди да заспят, чуха как машините замират и котвената верига подрънква и когато призори излезе на палубата, Джървъс откри, че яхтата се е сгушила в дълбоко изрязаното убежище на полуостров. Той повика Хърмайъни и хванати за ръце на влажния хакборд, двамата за първи път зърнаха Santa Dulcina delle Rocce. Те скътаха градчето с всичките му жители в тържествуващите си сърца.

Брегът гъмжеше от хора: сякаш земетресение бе прокудило обитателите от леглата. Гласовете им ясно се чуваха над вълните: те се възхищаваха от чуждестранната яхта. Над пристанището къщите се катереха една връз, друга; две сгради се открояваха сред стените в охра и вар и къдравите керемиди: черквата — с кубе, с фасада с волюти, и някакъв замък с две величествени бойници и нещо като полусрутена водна кула. Част от хълмистата равнина извън града бе терасирана и засята, след това внезапно се изгубваше в хаос от морени и къпини. Навремето в училище Джървъс и Хърмайъни бяха играли една игра на карти, в която победителят казваше: „Пу за мене.“

— Пу за мене — викна Хърмайъни, обсебвайки всичко, което виждаше, с правото на щастието си.

Към обяд английските гости слязоха на суша. Първи минаха двама моряци, за да отблъснат евентуални туземни досадници. Последваха ги четири двойки дами и господа; след тях идеше прислугата, понесла кошници с храна и шалове, и палитри, и четки, и бои. Дамите носеха моряшки шапчици и повдигаха полите си, за да не се изцапат; някои държаха лорнети. Господата ги пазеха от слънцето с чадърчета с ресни. Никога дотогава Santa Dulcina delle Rooce не бе виждало подобно шествие. Гостите величествено преминаха по засводения двор, гмурнаха се за малко в хладния сумрак на черквата и изкачиха стъпалата от piazza до укрепленията.

Малко се бе съхранило. Голямата плочеста площадка бе разчупена от борове и зановец. Водната кула бе запълнена с каменни отломъци. Две къщи на склона бяха построени от майсторски издяланите камъни на стария замък. От тях изтърчаха две селски семейства, които приветствуваха новодошлите с букети мимоза. Гостите насядаха в сянката, за да похапнат.

— Отблизо гледката разочарова — извини се собственикът на яхтата. — По тези места винаги е така. Най-добре е да ни гледаш отдалече.

— Мястото е идеално — възрази Хърмайъни. — Възнамеряваме да живеем тук. И моля, нито думичка срещу нашия замък.

Джървъс се разсмя снизходително заедно с останалите, но по-късно, когато баща му почина и той откри, че е богат, намерението оживя. Джървъс поразпита тук-таме. Замъкът бе собственост на възрастен адвокат от Генуа, който с удоволствие се съгласи да му го продаде. Не след дълго над крепостния вал се възвиси трезво четириъгълно здание и английският шибой примеси сладостния си дъх към аромата на миртите и боровете. Джървъс нарече новия дом „Вила Хърмайъни“, но местното население никак не хареса това наименование. То бе изписано над портите с големи ярки букви, но постепенно изчезна, задушено от храстите орлов нокът. Жителите на Santa Dulcina неизменно говореха за „Castello Краучбак“ и в крайна сметка името започна да фигурира дори върху хартията за писма, а Хърмайъни, щастливата невяста, си остана невъзвеличена.

Независимо от името си английският Castello не измени на произхода си. В продължение на петдесет години, докато сенките се сгъстиха над рода Краучбак, той бе гнездо на радост и обич. Бащата на Гай и след него — самият Гай, прекараха тук медения си месец. Замъкът неизменно бе на разположение на новобрачни братовчеди и приятели. В него Гай прекара, заедно с братята и сестра си, най-щастливите си ваканции. Градчето преживя известни промени, но до щастливия полуостров не стигнаха нито железницата, нито шосето. Наоколо построиха вили още няколко чужденци. Странноприемницата пристрои още сгради, прокара нещо като канализация и направи кафе-ресторант, окачи си табела, на която на английски бе написано „Хотел «Рай»“, но по време на абисинската криза на бърза ръка се прекръсти на „Albergo del Sol“[4]. Собственикът на гаража бе избран за секретар на местната фашистка организация. И все пак, когато в последната сутрин от пребиваването си там Гай слезе към площадчето, погледът му обхвана твърде малко неща, които биха били непознати за Джървъс и Хърмайъни. До пладне оставаше час, но горещината бе вече жестока; въпреки това Гай крачеше живо, както бяха крачили баба му и дядо му в онази утрин на своето тайно ликуване. За него, както и за тях, незадоволената любов намираше успокоение. Гай се бе подготвил и стегнал за продължително пътуване. Той се връщаше в родината си, за да служи на своя крал.

Само преди седем дни Гай бе разгърнал сутрешния вестник и бе прочел заглавията, оповестяващи руско-германския съюз. Новината, която стресна политиците и младите поети в десетина столици, внесе дълбоко спокойствие в едно английско сърце. Тя поставяше край на осемгодишно съществуване, изпълнено със срам и самота. В продължение на осем години Гай, откъснал се от рода си поради дълбоката си рана, поради това, че животът и любовта се изцеждаха от тялото му бавно и неизменно, вече не притежаваше онази лоялност, която би трябвало да го крели. В Италия той бе наблюдавал фашистите твърде отблизо и не споделяше противоречивите възгледи на своите сънародници. Според него фашизмът не можеше да се окачестви нито като бедствие, нито като възраждане; по-скоро — като непохватна импровизация. Гай не понасяше жадните за власт мъже наоколо си, но и обвиненията на сънародниците му в Англия звучаха плиткоумно и неискрено. Затова от три години насам се бе отказал да чете английски вестници. Знаеше, че немските нацисти са ненормални и неморални. Участието им бе обезчестило испанската кауза; затова пък неприятностите около Чехия предишната година го бяха оставили напълно безразличен. Когато Прага падна, Гай знаеше, че войната е неизбежна. Предположи, че родината му ще воюва уплашена, по несъстоятелни причини или въобще без причина ще си избере неподходящи съюзници и ще се окаже жалко безпомощна. А сега, по великолепен начин, всичко се бе изяснило. Най-сетне врагът се виждаше ясно — огромен и омразен, демаскиран. Съвременността се изправяше във всеоръжие. Както и да свършеше войната, на бойното поле винаги щеше да се намери място за него.

Бе дал съответните разпореждания в замъка. Бе направил официалните си прощални визити. Предишния ден бе посетил Архиепископа, Земевладелеца, Преподобната майка-игуменка в манастира, мисис Гари във вила Датура, семейство Уилмот в Castelletto Мъсгрейв, графиня Фон Глюк в Casa Глюк. Сега му оставаше да уреди нещо дълбоко лично. Тридесет и пет годишен, стегнат, строен, типичен чужденец, но не и типичен англичанин, подмладен сега вътрешно и външно, той отиваше да се сбогува с дългогодишен приятел, който лежеше в енорийската черква, както подобава на човек, мъртъв отпреди осемстотин години.

Света Дулчина, главна закрилница на градчето, според легендата била жертва на Диоклециан. Восъчното й изваяние бе полегнало морно под стъкления похлупак край олтара. Костите й, пренесени от гръцките острови от средновековни апаши, си почиваха в богато обковано ковчеже в църковната ризница. Веднъж годишно вярващите ги пренасяха на рамене през улицата под пукота на фишеците, но като се изключи патронният и празник, тя не бе на голяма почит в градчето, на което бе дала името си. Мястото и на благодетелка бе узурпирано от друга личност, чийто гроб бе неизменно отрупан от книжни масури с изписани молби, чиито пръсти и на ръцете, и на краката бяха оплетени в цветна вълна — нещо като aides-mémoire[5]. Той бе по-стар от черквата, по-стар от всичко в нея с изключение на костите на Света Дулчина и на овъгления край на олтара, изработен от поразено от гръм дърво още в езическо време[6] — факт, неуморно отричан от Архиепископа. Името му, все още разгадаемо, бе Роджър от Уейбрук, рицар, англичанин; на герба му бяха изобразени пет сокола. Рицарският меч и ръкавица все още лежаха до него. Чичото на Гай Перигрин, който обичаше да чете исторически книги, бе научил нещо за живота на рицаря. Уейброук, а по-късно Уейбрук, е местност близо до Лондон. Семейният дом на Роджър отдавна бил съборен и на мястото му била построена нова къща. Роджър потеглил с Втория кръстоносен поход, качил се на платноход в Генуа и претърпял корабокрушение край тукашния бряг. Записал се войник при местния граф, който му обещал да го вземе в похода си към Гроба господен, но първо го хвърлил в битка срещу някакъв съсед и сър Роджър паднал пред стените на съседовия замък в момента на победата. Графът го погребал с почести и Роджър лежеше тук от векове; надживял човешките постройки, далеч от Йерусалим, далеч от Уейбрук, мъж, чието съдбовно пътуване тепърва предстоеше и чиято свещена клетва бе останала неизпълнена; но жителите на Santa Dulcina delle Rocce, за които свръхестественият ред във всичките му измерения не само не бе престанал да съществува, ами и придобиваше все по-голямо значение в скучния свят наоколо им, приеха сър Роджър и въпреки клерикалната съпротива го провъзгласиха за светец; идваха при него да споделят бедите си и докосваха за късмет меча му, затова острието все блестеше. През целия си живот и особено през последните няколко години Гай усещаше родство с il Santo Inglese. Днес, в последния си ден тук, той се запъти право към гроба и също като местните рибари прокара пръст по острието на рицарския меч. „Сър Роджър, моли се за мен и за застрашеното ни кралство“ — изрече той.

Тази сутрин изповедната бе заета, тъй като сестра Томасина бе довела учениците да изпълнят задължението си. Те седяха на скамейката докрай стената, шепнеха си се щипеха, а сестрата пърхаше над тях като кокошка, водейки ги един по един до решетката и оттам — към олтара, за да се покаят.

Импулсивно не защото съвестта го гризеше, а защото от детинство бе привикнал да се изповядва преди пътуване, Гай направи знак на сестрата и прекъсна поклонението на хлапетата.

„Beneditemi, padre, perche ho peccato…“[7] За Гай бе лесно да се изповядва на италиански. Говореше езика добре, но не вникваше в тънкостите. И без това нямаше да изповяда нищо по-деликатно от няколко дребни нарушения, от обичайните си прегрешения. Не бе в състояние и не желаеше да говори за пустошта, в която крееше душата му. Не можеше да намери думи. За такова нещо в никой език не съществуват думи. Пък и какво да описва — пустота. Помисли си, че не е „интересен случай“. Никаква космическа битка не бушуваше в печалната му душа. Сякаш преди осем години бе прекарал лек удар: всичките му умствени способности бяха едва забележимо увредени. Или както би се изразила мисис Гари от вила Датура, лек паралич. Какво да описваш?

Свещеникът му даде опрощение и го отпрати с обичайните думи: „Sia lodato Gesù Cristo“[8], a Гай отвърна: „Oggi, sempre“[9]. Стана (беше коленичил), изрече три пъти „Ave“ пред восъчното изображение на света Дулчина и през кожената завеса се промуши право в ослепителната слънчева светлина на площада.

Деца, внуци и правнуци на селяните, поздравили първи Джървъс и Хърмайъни, все още обитаваха къщичките зад Castello и обработваха терасираните ниви. Отглеждаха грозде и приготовляваха виното; продаваха маслини, гледаха една умърлушена крава в пригодено за обор мазе, откъдето тя понякога се измъкваше, изпотъпкваше зеленчуковите лехи и прескачаше ниските стени; хващаха я след драматична гоненица. Селяните си плащаха арендата в натура и с услуги. Две сестри, Джозефина и Бянка, прислужваха в къщата. Те бяха сервирали последния обяд на Гай под портокаловите дръвчета. Гай изяде спагетите си и изпи домашното vino scelto, кафеникава силна течност. След това, с много церемонии, Джозефина му поднесе огромна украсена торта, приготвена в чест на заминаването му. Гай не беше яшен и вече се беше заситил. Наблюдаваше ужасен как Джозефина разрязва тортата. Вкуси, похвали я, задълба в парчето. Джозефина и Бянка стояха неумолимо пред него, докато не изяде и последната трохичка.

Таксито чакаше. До Castello не водеше никаква алея. Портите се разтваряха в подножието на стъпалата. Когато Гай се изправи, за да тръгне, цялото му малко домакинство, двадесет души, се събра да го изпрати. Увериха го, че ще останат в замъка, каквото и да се случи. Всички му целунаха ръка. Повечето плачеха. Децата обсипаха колата с цветя. Джозефина положи на коленете му остатъка от тортата, увита във вестник. Махаха му, докато се скри от погледа им, след това се пръснаха да си карат сиестата. Гай премести тортата на задната седалка и изтри ръце с носната си кърпа. Изпита облекчение, че изпитанието е свършило и примирено зачака фашисткия секретар да подхване разговор.

Не го обичаха — Гай знаеше това — нито в замъка, нито в градчето. Приемаха го, почитаха го, но не го смятаха за simpatico. Графиня Фон Глюк, която не знаеше бъкел италиански и открито прелюбодействуваше с иконома си, бе simpatica. Simpatica бе и мисис Гари, която раздаваше протестантски брошурки, поучаваше рибарите да не убиват октоподи и събираше в къщата си бездомни котки.

Чичото на Гай, Перигрин, досадник от международен калибър, чието присъствие можеше да опразни залата във всяко цивилизовано средище, този чичо Перитрин бе смятан за molto simpatico. Семейство Уилмот бяха груби простаци; за тях Santa Dulcina бе място единствено за удоволствия. Те не даваха пари за местни подписки, организираха дебелашки джамборета и се обличаха непристойно, наричаха италианците „жабари“ и често в края на лятото си заминаваха, без да платят на доставчиците си; но разполагаха с четири необуздани и грозновати дъщери, които израснаха пред очите на градчето. И — още нещо в тяхна полза — синът им се удави при скалите. Градчето участвуваше в техните скърби я радости. Отбелязваше с наслада как семейството се измъква тихомълком и бързешком в края на ваканцията. Те бяха simpatici. Дори Мъсгрейв, който бе притежавал Castello-то преди семейство Уилмот и му бе завещал имота си, Мъсгрейв, който според приказките не можел да се върне нито в Англия, нито в Америка, тъй като там го търсели да го арестуват, Мъсгрейв Чудовището, както имаха обичай да го наричат семейство Краучбак, дори той бе simpatico. Единствен Гай, когото градчето познаваше от дете, който говореше езика на жителите и изповядваше тяхната религия, който бе честен в отношенията си и добросъвестно зачиташе обичаите, чийто дядо бе построил градското училище, чиято майка бе подарила за годишното шествие с костите на света Дулчина църковни одежди, бродирани в Кралската школа по везба, единствен Гай си оставаше чужденец.

Черноризецът поде:

— За дълго ли ни напущате?

— Докато трае войната.

— Война няма да има. Никой не я иска. Кок печели от нея?

По пътя си отминаваха слепи стени, облепени с щампосания образ на Мусолини и е надписи: „Водачът никога не греши.“ Фашисткият секретар пусна волана и си запали цигара, като натисна газта. „Водачът никога не греши…“, „Водачът никога не греши…“ — надписите се стрелкаха край тях и изчезваха в праха.

— Войната è глупост — продължаваше недисциплинираният партиец. — Ще видите. За всичко ще се споразумеят.

Гай не започна да спори. Съжденията и словата на таксиметровия шофьор не го интересуваха. Мисис Гари би се впуснала в препирня. Веднъж, карана: от същия шофьор, тя бе спряла таксито и се бе върнала у дома си пеша, изминавайки три мили в тая горещина само за да засвидетелствува погнусата си от неговата политическа философия. Но Гай нямаше желание да доказва или убеждава, нито пък да споделя възгледите си с някого. Дори в религията си не срещаше сродна душа. Честичко му се искаше да е живял в годините на гонения, в които Брум е бил самотен преден пост на Вярата сред морето от врагове. Понякога си представяше, че отслужва в някоя катакомба последната литургия за последния папа преди края на света. Никога не се причестяваше в неделя, вместо това се промъкваше в черквата делник много рано, когато почти нямаше хора. Жителите на Santa Dulcina предпочитаха Мъсгрейв Чудовището. Първите години след развода си Гай завърза на няколко пъти вяли любовни връзки, но никога не позволи на градчето да узнае за тях. По-късно навикна на безплодно и нерадостно въздържание, което дори светите отци не смятаха за благочестиво. Не, между него и ближните му не съществуваше родство нито на нисше, нито на висше равнище. Не беше в състояние да слуша думите на шофьора.

— Историята е жива сила — бяха думите на шофьора, който цитираше прочетена неотдавна статия. — Никой не може да я спре и да каже: „От днес нататък нищо няма да се променя.“ Народите са като хората — някои остаряват. Някои притежават прекалено много, други — прекалено малко. Следователно трябва да се стигне до споразумение. Но ако се дойде до война, всички ще обеднеят. Те знаят това. Те няма да позволят да избухне война.

Гай слушаше този глас без раздразнение. В момента го тормозеше един-единствен маловажен въпрос: какво да направи с тортата. Не можеше да я остави в колата: Бянка и Джозефина ще научат. Във влака ще му пречи много. Опита се да си припомни дали вицеконсулът, с когото му предстоеше да реши някои въпроси около затварянето на своя Castello, има деца, та да им даде тортата. Май има.

Ако не се броеше това захарно бреме, Гай се чувствуваше безтегловно свободен; нищо не бе в състояние да го засегне в изпълнилото го ново задоволство, както и преди, в старото му отчаяние. Sia lodato Gesù Cristo. Oggi, sempre. Особено днес; най-паче — днес.

Бележки

[1] Пий IX, папа от 1846 до 1878 г., бива изгонен от Рим по времето на обявената от Мацини република и върнат на престола с помощта на френските войски до падането на Наполеон III. — Б.пр.

[2] Официално название на съществуването законодателство, преследващо католицизма в Англия и водещо началото си от управлението на Хенри VIII (1491–1547). — Б.пр.

[3] Ковънтри Патмор (1823–1896) — английски поет. Приемайки католицизма, написал цикъл оди. — Б.пр.

[4] Английската дума за рай съвпада с презимето на британския държавник Антъни Идън, който става известен с подкрепата си за Обществото на народите през 1934–1935 г., а именно Обществото на народите — след агресията на Италия срещу Етиопия (Абисиния) през 1935 г. — налага санкции на Италия. — Б.пр.

[5] Помагала за паметта (фр.). — Б.пр.

[6] Ср. Шекспир, „Крал Лир“: „Вестителки ужасни/ на цепещия дъбовете гръм“, III, 2, превод В. Петров. — Б.пр.

[7] „Отче, благослови…“ (лат.) — първите думи на католическата изповед. — Б.пр.

[8] „Слава на Господа Исуса Христа“ (лат.). — Б.пр.

[9] „Сега и всякога…“: (лат.). — Б.пр.