Ивлин Уо
Във всеоръжие (21)

8.

В деня, в който мистър Чърчил стана министър-председател, Аптърп бе произведен капитан.

Началник-латера го бе предупредил предварително и ординарецът му стоеше на пост край ротния щаб. При първия звук на батальонната заповед от ротната канцелария — преди още циклостилните листове, оповестяващи назначението, да бъдат подредени, камо ли разпратени — Аптърп приши новите си звездички. Останалата част от сутринта премина в тържествено упоение. Той се перчеше край транспортните палатки, посети лекаря привидно, за да се осведоми за някаква тонизираща напитка, която трябвало да взема, стресна интенданта, като пи чай в неговите помещения, но сякаш никой не забеляза новото съзвездие на пагоните му. Аптърп не бързаше.

На обяд ротите влязоха в лагера под строй от тренировъчните плацове; дадоха команда „свободно“. Аптърп ведро изчака събратята си офицери да влязат в полевата столова.

— А, Краучбак, какво ще пийнете?

Гай се смая, тъй като през последните няколко седмици Аптърп бе престанал да му говори.

— Много мило. Такова ходене падна тая сутрин! Може ли чаша бира?

— А вие, Джървис? Де Суза?

Изненадата стана още по-голяма, тъй като Аптърп никога и на никакъв етап от развитието си не бе заговарял Де Суза или Джървис.

— Хейтър, драги, вие какво ще пиете?

— Какво, да не би да имате рожден ден? — отзова се Хейтър.

— Доколкото знам, при алебардистите е нещо обичайно да се черпи в подобни случаи.

— Какви случаи?

За лош късмет Аптърп бе избрал тъкмо Хейтър. Хейтър презираше доброволците и на всичкото отгоре още си стоеше лейтенант.

— Леле! — възкликна той сега. — Да не са ви произвели капитан?

— От първи април — отвърна Аптърп с достойнство.

— Напълно подходяща дата. Въпреки това не възразявам да ме черпите един джин-коктейл.

Понякога, както навремето в гимнастическия салон, Аптърп се издигаше над дребнавостите. Сега моментът бе точно такъв.

— Сервирайте на тези млади офицери каквото пожелаят, Крок — разпореди се той и царствено се обърна към влизащите. — Заповядайте, господа! Аз черпя. Господин полковник, надявам се, че ще пийнете с нас.

Столовата се напълни с обядващи. Аптърп излъчваше гостоприемство. Повишението му не се зловидеше никому, освен на Хейтър.

Смяната на министър-председателя предизвика много по-малък интерес. Алебардистите смятаха, че политиката е под войнишкото им достойнство. През зимата, когато падна мистър Хор-Билиша, имаше радост, имаше и спорове. Оттогава Гай не беше чул да се спомене име на политик. Някои от речите на мистър Чърчил бяха предавани по радиото. Гай ги намираше болезнено нафукани, особено когато в повечето случаи непосредствено ги следваше съобщение за някое поражение, сякаш божия гняв от „Последното песнопение“ на Киплинг.

Гай бе чувал, че мистър Чърчил е професионален политик, майстор на лъжеавгустианска проза, ционист, пропагандатор на Народния фронт в Европа, приближен на магнатите на пресата и на Лойд Джордж. Питаха го:

— Чичо, що за птица е тоя Уинстън Чърчил?

— Като Хор-Билиша, само дето, кой знае защо, всички се присмиват на шапките му.

— Предполагам, че е трябвало да се намери кой да опере пешкира след Норвегия.

— Да.

— Едва ли ще е по-лош от другия.

— А може и да е по-добър.

В този момент майор Ърскин се наведе през масата.

— Чърчил е едва ли не единственият, благодарение на когото може да не загубим войната.

За първи път Гай чуваше един алебардист да изкаже предположението, че войната може да завърши другояче, освен с пълна победа. Вярно е, напоследък слушаха лекцията на един офицер, току-що завърнал се от Норвегия, който откровено бе говорил за некомпетентното зареждане на корабите и за деморализиращия ефект на пикиращите бомбардировачи, за дейността на организираните предатели и тям подобни. Той дори бе загатнал, че британските войски нямали кой знае какви бойни качества. Но малцина се бяха вслушали в думите му. Алебардистите безрезервно приемаха, че „Щабът“ и „Интендантството“ са безполезни, че останалите полкове почти не заслужават да бъдат наричани войници, че чужденците са предатели. Естествено, че в отсъствието на алебардистите нещата ще тръгнат зле. Никой не допущаше мисълта, че войната ще бъде изгубена.

Повишението на Аптърп предизвикваше далеч по-непосредствен интерес.

Генерал Ричи-Хук можеше да си позволи да изчезне зад викторианските бойници и да загуби самоличността си. Ала не и Аптърп.

Същия следобед, в деня на повишението, Гай случайно мина покрай Аптърп на батальонния плац и, обзет от един от онези трогателни пристъпи на ученическа палавост, които тъй лесно се възраждат в казармата, тържествено му козирува. Аптърп отвърна на поздрава също тъй тържествено. След сутрешните почерпки той се движеше донякъде несигурно и със странно мрачно лице, но инцидентът се размина.

По-късно същата вечер, точно преди да се стъмни, двамата се срещнаха отново. Аптърп очевидно не бе изпущал бутилката и сега бе в състояние на, както сам той се изразяваше, „развеселяване“; състояние, което си личеше по свръхестествено тържествения му вид. Като го приближи, Гай с удивление забеляза, че Аптърп старателно се подготвя за преминаване край старши офицер, както се бяха упражнявали навремето в казармата. Тикна бастунчето под лявата мишка, отхвърли дясната си ръка с преувеличено усърдие и отправи стъклен взор право пред себе си. Гай го отмина с едно сърдечно „Добър вечер, господин капитан“ и твърде късно забеляза, че Аптърп държи дланта си на височината на рамото, в зачатъчен стадий на поздрав. Ръката падна, погледът се втренчи надалеч, чак към дъното на долината и Аптърп отмина, препъвайки се в някакво нощно гърне.

По някакъв начин споменът за първия шеговит поздрав на Гай се бе врязал неизличимо в паметта на Аптърп и бе оцелял през вечерните му забавления. На следващия ден Аптърп бе надделял замайването, вътрешно разстроен, но с нова идея фикс.

Преди първата проверка той каза на Гай:

— Вижте, драги, не е зле да ми козирувате, когато се разминаваме на територията на лагера.

— От къде на къде?

— Аз козирувам на майор Тренч.

— Естествено.

— Разликата между мен и него е както между мен и вас, ако ме разбирате.

— Нали от самото начало ни обясниха кому козируваме и при какви обстоятелства?

— Да, но не разбирате ли, че аз съм изключение? За случай като моя няма прецедент в полковата история. Преди време всички започнахме на равна нога. Случило се тъй, че съм изскочил малко напред и е естествено да наложа авторитета си с по-големи усилия, отколкото ако имах години служба зад гърба си. Моля ви, Краучбак, козирувайте ми. Моля ви като приятел.

— Съжалявам, Аптърп, но направо не мога. Ще стана за смях.

— Във всеки случай можете да помолите останалите.

— Наистина ли го искате? Добре ли сте обмислили?

— Само за това съм мислил.

— Добре, Аптърп, ще им кажа.

„Желанието“ на Аптърп бързо стана известно и в продължение на няколко дни той бе подложен на колективно мъчение. Подушваха го от метри разстояние, напрегнат, притеснен, готов и той не знае за какво. Понякога младшите офицери го поздравяваха безупречно и сериозно; понякога го отминаваха, без да му обърнат внимание; понякога бръсваха фуражките си с небрежното: „Здраве желайм, чичо!“

Де Суза бе най-жесток. Зървайки Аптърп, той тикваше бастунчето си под лявата мишница и започваше да марширува стегнато, втренчил се в Аптърп с израз на страхопочитание. На две крачки разстояние неочаквано се отпущаше и небрежно шибваше някой бурен, а веднъж рязко коленичи и, без да отмества благоговеен поглед от капитана, забърника връзките на обувката си.

— Ще подлудите горкия човек — му каза Гай.

— Май така ще стане, чичо; честна дума, май така ще стане.

Забавлението бе прекратено една вечер, когато полковник Тикъридж повика Гай в канцеларията.

— Седнете, Гай. Искам да поговоря с вас неофициално. Аптърп започва да ме тревожи. Кажете ми откровено, той съвсем наред ли е?

— Има си някои особености, господин полковник. Според мен не е опасен.

— Дано сте прав. Какво ли не ми долагат за него.

— Сутринта, в която отпътувахме от Саутсанд, той преживя нещо много неприятно.

— Да, чух. Нали не смятате, че може да е мръднал? Нека да ви кажа най-новото. Току-що беше при мен и поиска да дам заповед на всички младши офицери да му козируват. Ще се съгласите, че това не е съвсем нормално.

— Не е, господин полковник.

— Той настоява или на това, или на заповед, която да забранява лично на вас да му козирувате. И това не е нормално. Как да го разбирам?

— Според мен е пораздразнен.

— Виж, в това съм сигурен, а и нещата отидоха твърде далеч. Предупредете, че това не бива да продължава. Не след дълго и вие може да се окажете в неговото положение. Тогава ще си имате достатъчно грижи, та само магариите на нашите хлапаци ще ви липсват.

Грижи вече имаше, но в Пенкърк ги научиха след време, в деня, в който немците пресякоха Муз.^[1]