Ивлин Уо
Във всеоръжие (30)

7.

Три седмици по-късно Бригадата все още чакаше заповед. Корабите им бяха отплавали в открито море и те лагеруваха на брега. Доктрината на „разпръскването“ още не бе завладяла Западна Африка. Палатките бяха спретнато подредени на песъчливата равнина на пет мили от градчето, на няколко крачки от морето. Специалистът по тропически болести бе отлетял и зверските и нетърпимо досадни хигиенни предпазни мерки, които им бе наложил, малко по малко се обезсилиха. Офицерите имаха право на кратки отпуски из околността и главно ходеха на лов. Аптърп се кандидатира между първите. Никой от чиновете нямаше право да слиза в града. Но и никой не искаше да ходи там. По-късно, когато му попадна „Същината на нещата“^[1], Гай, запленен, съобрази, че по същото време „Скоби“ е бил съвсем наблизо, разрушавал е преградките в домовете на туземците и добросъвестно се е месил в работата на неутралните кораби. Ако не разполагаха с услугите на новия католишки капелан, Гай сигурно щеше да прибегне до отец Ранк, за да му изповяда своята засилваща се леност, един свой угнетителен запой и незатихващото си негодувание от несправедливостта, връхлетяла го поради юначеството му, което в себе си той тайничко наричаше „Операция Тръслав“

В радионовините от Англия се говореше само за въздушни нападения. Някои от войниците чезнеха от тревога; повечето се утешаваха с напълно необоснования слух, който неизвестно как обхождаше света, че немците са предприели нахлуване и са били разбити; че Ламанша е затлачен от техните обгорени трупове. Войниците се строяваха за проверка, маршируваха, къпеха се, строяха пирамиди от пушки и изобщо не мислеха за бъдещето си. Някои разправяха, че щели да ги държат тук до края на войната да играят гимнастика, да поддържат духа си бодър и да се упражняват на новото стрелбище; други твърдяха, че назначението им е Либия, по маршрут около Носа; трети — че задачата им ще бъде да предотвратят немската окупация на Азорските острови.

Накрая, след три седмици, пристигна аероплан с пощата. Повечето от писмата бяха пуснати, преди експедицията изобщо да отплава, но имаше и по-нова, официална поща. Ленард все още се числеше към Втори батальон, в очакване на назначение. Сега дойде новината, че е мъртъв, убит от бомба, докато бил в отпуск в Южен Лондон. Освен това пристигна заповед за преместването на Гай. Присъствието му било необходимо на разследването във връзка със случилото се на плаж А; разследването щяло да стане в Англия веднага щом генерал Ричи-Хук е в състояние да бъде пренесен.

Пристигна и нов генерал. Той повика Гай още в деня на пристигането си. Бе младолик, набит, мустакат и добродушен и очевидно се притесняваше от ролята си в случая. Гай не го познаваше от по-рано, но и без да проучи униформените му копчета, би разпознал у него алебардиста.

— Вие ли сте капитан Краучбак?

— Лейтенант, сър.

— Хм, тука се водите капитан. Трябва да проверя. Може да сте били повишен, след като сте напуснали Обединеното кралство. Както и да е, вече няма значение. Чинът ви е бил даден само докато сте командували рота. Опасявам се, че вече няма да командувате рота.

— Значи ли това, че съм под арест, сър?

— Господи, не, разбира се, или поне не точно под арест. Искам да кажа, че ви викат на разследване, а не на военен съд. Командуващият обединените войски вдигна страхотен шум заради тая работа. Според мен изобщо няма да се стигне до военен съд. Флотските също се дуят, но предпочитат да действуват по друг начин. Мен ако питате, вие сте чист, ама имайте предвид, че ви го казвам неофициално. Доколкото разбирам от случилото се, вие просто сте действували по заповед. Прикрепени сте към моя щаб. Ще ви изпратим за Англия в момента, в който Бен… искам да кажа вашият генерал… е в състояние да се движи. Опитвам се да ги накарам да ви пратят аероплан. Междувременно просто се навъртайте тук, докато ви потърсят.

Гай започна да се навърта. Бяха го произвели капитан и го бяха разжалвали, без той да научи.

— Това между другото означава шест-седем лири над заплатата ви — поясни щабният капитан. — Скоро ще се уреди. Ако искате, мога да ви финансирам отсега.

— Безкрайно благодаря — отклони го Гай. — Ще се оправя.

— Вярно че тук няма за какво да си харчи човек парите. Но нямайте грижа, ще си ги получите някога и някъде. В армията заплатата ви преследва като подоходен данък.

Батальонът искаше да устрои на Гай прощална вечеря, но Тикъридж забрани.

— След ден-два отново ще сте сред нас — каза той.

— Наистина ли? — попита го Гай, когато останаха сами.

— Не бих се зарекъл.

Междувременно запристигаха поредица от тревожни сведения за и от Аптърп.

Вестите от вътрешността бяха предавани по телефона от един полуграмотен туземен телеграфист на друг. Първата гласеше: „Капитан Аптърп него много съжалява скапан е моли продължение отпуските.“

Два дни по-късно старшият медицински офицер получи дълго и напълно неразбираемо искане за многобройни лекарства. След това пристигна искане специалистът по тропически болести (който си беше заминал преди известно време) незабавно да отпътува за вътрешността. След това настъпи мълчание. Накрая, ден-два преди пристигането на пощата, се появи и Аптърп.

Бяха го положили в чаршафосан хамак, носен от двамина; гледката, напомняше викторианска гравюра в приключенски роман. Поставиха го на болничните стъпала и веднага подеха спор за „платата“ си, като двамината крещяха на езика менде, а Аптърп немощно им отговаряше на суахили. Докато го внасяха, протестираше: „Великолепно разбират. Само се преструват. Все тая тяхна лингва франка.“

Носачите останаха на стъпалата дни наред, като лешояди, спореха за „платата“ си и се възторгваха от преминаващото шествие на градския живот.

В бригадната столова всички се стараеха да бъдат особено мили към Гай, дори Дън — искрено щастлив, че се намира в компанията на човек, изпаднал в по-безславно положение от него.

— Я ми кажете какво стана! Вярно ли е, че сте влезли в бой на своя глава?

— Не ми е разрешено да говоря. Въпросът е от компетентността на съдебните власти.

— Като оная история с ботуша. Чухте ли най-новото? Оня, лудият Аптърп, се укрил в болницата. Ха на бас, че клинчи.

— Не мисля; когато се върна от отпуската си във вътрешността, изглеждаше доста болен.

— Но той е привикнал на климата. Както и да е, ще го издебнем, като го изпишат. Мен ако питате, той е загазил повече от вас.

Този разговор за Аптърп върна Гай към сладките спомени от първите му дни в казармата. Той поиска от началника на разузнаването разрешение да посети Аптърп.

— Вземете кола, чичо — всички се надпреварваха да му услужват. — Вземете и бутилка уиски. Аз ще оправя нещата с президента на столовата (в този град им се отпущаше по бутилка месечно).

— Редно ли е — в болница?

— Изобщо не е редно. Рискът си е ваш, чичо. Но всеки го прави. Какъв смисъл да посещавате някого в болницата, ако не му занесете бутилчица? Но не ме издавайте, че съм ви казал. Ако ви пипнат, вие му мислете.

Гай потегли по глинестия път покрай магазините на сирийците и двамата лешояди, без да забелязва нищо, освен шляещи се туземци, които се изпречваха на пътя му; по-късно щяха да са му достатъчни няколко печатни страници, за да изникне като реалност, а не само като спомен пейзажът и да му се запечата в ума завинаги. След осем години, когато го питаха „Намирали сте се там през войната. Наистина ли е било така?“, той отговаряше: „Да. Сигурно е било така.“

Излязоха от града и по едно стръмно шосе стигнаха до просторната белезникава болница, където никакво радио, нито суматоха не утежняваха страданието: вентилаторите се въртяха, прозорците бяха затворени, завеси прогонваха горещината.

Гай намери Аптърп сам в стая, на легло до прозореца. Когато влезе, Аптърп лежеше бездейно, втренчил поглед в щорите, отпуснал ръце на завивката. Веднага започна да пълни и пали някаква лула.

— Дойдох да видя как сте.

— Скапан, драги. Скапан.

— Май не са ви осигурили занимание.

— Те не съзнават колко съм зле. Непрекъснато ми носят мозайки и кръстословици. Някаква гъска, съпругата на един от туземните санитари, ми предложи да ме научи да плета синджир. Е, кажете ми, моля ви се! Кажете ми!

Гай измъкна бутилката, която беше скрил в пазвата си.

— Дали ви се пийва малко уиски?

— Добре сте се сетили. Честно казано, да. Много ми се пийва. Носят ни по една глътка вечер за цяр. Не е достатъчно. Често на човек му се ще повечко. Казах им го, и то недвусмислено, но те само се изсмяха. От самото начало ми сбъркаха лечението. Разбирам от лекарства повече от всичките млади идиоти тук. Цяло чудо е, че съм още жив. Якичък съм. Не е лесно да убиеш стар тропически вълк. Но ще го сторят. Изтощават ме. Изтощават волята за живот и сетне — фют! Свършен си. Десетки пъти съм го наблюдавал.

— Къде да оставя уискито?

— Където мога да го стигна. В леглото ще се сгорещи здравата, но май това е най-подходящото място.

— Ами шкафчето?

— Вечно си тикат носа там. Но много-много не се грижат да оправят леглата. Само опъват покривките преди визитация. Пъхнете бутилката при краката ми, бъдете човек.

На леглото имаше само тънък чаршаф и тънка памучна завивка. Гай видя огромните стъпала на Аптърп, лишени от техните „делфинки“, олющени от треската. Опита се да развлича Аптърп с разкази за новия генерал и за собственото си неизяснено положение, но Аптърп каза раздразнено:

— Да, да, да, да. Говорите ми за друг свят, драги.

Той смукна лулата си, остави я да изгасне, немощно се опита да я сложи на масичката до себе си, изтърва я — тя вдигна страшен шум в тихото помещение — на голия под. Гай се наведе да я вземе, но Аптърп каза:

— Оставете я там, драги. Не ми трябва. Просто се опитвах да поддържам разговора.

Вдигайки глава, Гай забеляза сълзи по безцветните бузи на Аптърп.

— Кажете, искате ли да си отида?

— Не, не. След малко ще ми стане по-добре. Донесохте ли тирбушон? Браво. Няма да ми се отрази зле една глътчица.

Гай отвори бутилката, сипна, запуши бутилката и я скри под завивките.

— Нали ще изплакнете чашата? Чаках ви да дойдете — чаках специално вас. Нещо ме тревожи.

— Да не е ботушът на свързочника?

— Не, не, не, не. Нима си представяте, че гнида като Дън ще ме обезпокои? Не, нещо ми тежи на съвестта.

Настъпи мълчание; питието очевидно му действуваше благотворно. Аптърп затвори очи и се усмихна. След време отново погледна:

— Тука ли сте, Краучбак? Добре. Искам нещо да ви кажа. Спомняте ли си преди години, когато за първи път дойдохме в казармата, че ви споменах за леля си?

— Споменахте за две лели.

— Точно така. Това исках да ви кажа. Имам само една леля.

— Много съжалявам! — Та нали напоследък във всички новини се съобщаваше за бомбардировки. — От бомбардировка ли? Ето и Ленард…

— Не, не, не; искам да кажа, че винаги съм имал само една леля. Другата я измислих. Дето се вика, шегичка. Както и да е, съобщих ви го.

Като помълча, Гай отстъпи пред изкушението:

— Коя измислихте, лелята в Питърборо или онази в Тънбридж Уелс?

— Лелята в Питърборо естествено.

— Тогава къде си бяхте наранили коляното?

— В Тънбридж Уелс — Аптърп се изкиска на изобретателността си като Жабока от „Шумът на върбите“.

— Е, добре ме метнахте.

— Знам. Страшен дженк, нали? Знаете ли, че май ще пийна още една капчица?

— Сигурен ли сте, че няма да ви навреди?

— Драги ми, и преди съм бивал тъй зле, пък съм прескачал трапа — като се лекувах с уиски.

След втората чаша Аптърп въздъхна доволно. Наистина изглеждаше по-добре и по-бодър.

— И друго искам да обсъдя с вас. Завещанието си.

— За това ще мислите след години.

— Мисля сега. И то много. Не притежавам кой знае какво. Само няколко хиляди от облигации, от гарантираните, които ми завеща татко ми. На свой ред съм ги оставил на леля си, разбира се. В края на краищата това са фамилни пари и трябва да си останат в семейството. На лелята в Тънбридж Уелс, не — дяволито — на почтената дама в Питърборо. Но има и нещо друго.

Гай се запита дали е възможно този неразгадаем човек да крие някаква тайна. Незаконен брак? Може би невзрачни Аптърповчета?

— Вижте, Аптърп, моля ви да не ми говорите нищо за личния си живот. Това много ще ви притесни по-късно. След седмица-две отново ще бъдете на крак.

Аптърп обмисли въпроса.

Якичък съм — съгласи се той. — Трудно ще бъде да ме затрият. Но става въпрос за волята за живот. Трябва да уредя всичко, в случай че ме изтощят. Ей затова се тревожа толкова.

— Добре. Какво искахте да ми кажете?

— Вещите ми. Не искам леля ми да ги докопа. Част от тях са у комодора в Саутсанд. Останалите са на онова място в Корнуол, където лагерувахме последно. Оставих ги на грижата на Ленард. Винаги съм знаел, че мога да му се доверя.

Да му каже ли за Ленард? По-добре не сега. Ленард Сигурно е оставил Аптърповите съкровища в странноприемницата, преди да замине за Лондон. Все ще могат да се открият. Не е моментът да подсилва тревогите на Аптърп.

— Ако ги вземе леля ми, знам точно какво ще направи с тях. Ще ги раздаде на бойскаутите към англиканската църква, за които се грижи. Не ща англиканчетата да разнищват вещите ми.

— Не. Би било крайно неподходящо.

— Точно тъй. Спомняте ли си Кречеталото?

— Живо.

— Искам той да получи всичко. Не съм го споменал в завещанието си. Сметнах, че леля ми може да се наскърби. Според мен тя всъщност не знае за това завещание. Тъй, искам от вас да съберете вещите ми и тихомълком да ги връчите на Кречеталото. Може да не е твърде законно, но пък е сигурно. Дори да подразбере, леля ми никога няма да си търси правото, не е такъв човек. Ще сторите това за мен, нали, драги?

— Да. Ще опитам.

— Тогава мога да умра доволен — ако човек изобщо умира доволен. Смятате ли го за възможно?

— В училище много се молехме за това. Но, за бога, недейте сега да си мислите за умирачка.

— Сега съм много по-близо до смъртта — внезапно се намръщи Аптърп, — отколкото вие в училище, когато и да било.

На вратата нещо затрака и влезе сестра с поднос.

— Ха! Посетители! Вие сте му първият гостенин. Ей, наистина сте му подействували ободрително. Май напоследък нещо ни беше провиснал носът, а? — обърна се тя към Аптърп.

— Виждате ли, драги, изтощават ме. Благодаря ви, че дойдохте. Довиждане.

— Подушвам нещо, което не бива да подушвам — каза сестрата.

— Имах една глътка уиски в манерката си, сестра — отвърна Гай.

— Гледайте да не стигне до ушите на доктора. Крайно вредно е. Честно казано, длъжна съм да ви обадя на старшия медицински чин.

— Докторът тук ли е? — осведоми се Гай. — Не е зле да поговоря с него.

— Втората врата вляво. На ваше място не бих влязла. В ужасно настроение е.

Но Гай завари уморен, разсеян мъж на собствените си години.

— Аптърп ли? Да. Аха, били сте в един полк. Ябълкарите, а?

— Наистина ли е зле, докторе?

— Естествено. Иначе нямаше да бъде тук.

— Много говори за смъртта.

— Да, и пред мен, освен когато бълнува. Тогава пък се бои от бомба в клозета. Да ви е известно такова негово преживяване?

— Да.

— Е, това обяснява нещата. Странно нещо е мозъкът. Скрива факти и след това ги изплюва. Но да не навлизаме в професионални подробности. Мозъкът ми е любимата тема.

— Исках да знам дали състоянието му е критично.

— Още не съм го отнесъл към този параграф. Няма нужда от безсмислена паника и отчаяние. Често хора със заболявания като неговото карат в продължение на седмици и тъкмо като решиш, че си ги измъкнал, те свършват. Аптърп е имал нещастието да живее в тоя загубен край. Ваша милост пристигате от Англия росни-пресни и затова издържате. А тия, дето живеят тук, носят в кръвта си какви ли не зарази. Освен това се тровят с уиски. Мрат като мухи. Все пак правим за Аптърп каквото можем. Добре че в момента нямаме много болни, та можем да му отделяме повече внимание.

— Благодаря ви, сър.

Военният лекар бе полковник, но освен собствения му персонал, рядко някой друг го титулуваше „сър“.

— Ще пийнете ли малко уиски? — попита той благодарно.

— Много сте любезен, но трябва да тръгвам.

— Друг път, като минавате.

— Между другото, сър, как е нашият генерал Ричи-Хук?

— Скоро го изписваме. Само за ваше сведение, доста труден пациент. Накара един от младшите ми офицери да му осоли една негърска глава. Крайно необичайно.

— Сполучливо ли мина осоляването?

— Сигурно. Държи това нещо край леглото си да му се звери.