Ивлин Уо
Във всеоръжие (16)

3.

Припомняйки си сега подробности, Гай си даде сметка, че последните седмици на март са се очертали като седмици на сагата за химическия клозет. Аптърп бързо забрави същинското му предназначение.

Вече го подтикваше не страхът от зараза: на карта бе поставено правото му на собственост. Докато се строяваха една сутрин след първото преместване, той дръпна Гай настрана. Новото им другарство се беше създало на плоскост, различна от откровеното дружелюбие: сега бяха съконспиратори.

— Все още е там.

— Браво.

— Недокосната.

— Чудесно.

— Според мен, драги, при тези обстоятелства не бива да ни виждат често заедно.

По-късно, докато отиваха в столовата за обяд, Гай изпита странното усещане, че в блъсканицата някой се опитва да хване ръката му. Огледа се и видя до себе си Аптърп, извърнал лице, да разговаря усърдно с капитан Сандърс. След това осъзна, че някой му пъха в ръката бележка.

Аптърп се насочи към място на масата, възможно най-далечно от мястото, на което седна Гай. Гай разви хартиения масур и прочете: „Бележката е свалена от бараката. Безусловна капитулация?“

Едва след чая Аптърп реши, че е безопасно да го заговори.

— Според мен вече няма защо да се тревожим. Генералът отстъпва.

— Не му е в характера.

— О, той е достатъчно безскрупулен, знам. Но нали трябва да пази достойнството си?

Гай не желаеше да помрачава възторга на Аптърп, но се съмняваше дали двамата противници имат едно и също разбиране за достойнство. На следващия ден стана ясно, че нямат.

Аптърп пристигна на проверка (по новия режим всяка сутрин имаха половин час строева подготовка и физическо) с маска на ужас на лицето. Строи се до Гай. Отново странно преплитане на търсещи пръсти и Гай откри, че държи бележка. Когато им дадоха команда „свободно“, той я прочете; в това време Аптърп подчертано се беше извърнал.

„При първа възможност трябва да говоря с вас насаме. Нещата се развиват ужасно.“

Първата възможност се представи към обяд.

— Тоя човек е луд. Опасен, за връзване. Просто не знам как да постъпя.

— Какво е сторил сега?

— Насмалко не ме уби, какво. Ако не носех каската си, нямаше сега да съм пред вас, за да ви го разказвам. Хвърли дяволски голяма саксия, пълна с пръст и увехнало мушкато, направо на главата ми. Ей това стори тая сутрин.

— Замери ви с нея?

— Беше поставена върху вратата на грънчарницата.

— А вие защо носехте каска?

— Инстинкт, драги. Самосъхранение.

— Но снощи казахте, че всичко е наред. Аптърп, винаги ли носите каска в барутницата?

— Че какво общо има това? Важното е, че този човек е направо ненормален. Въпрос, твърде сериозен за някой в неговото положение… и в нашето. Може да дойде време той да държи живота ни в ръцете си. Какво да правя?

— Отново да преместите бокса.

— И да не докладвам случилото се?

— Трябва да си пазите достойнството.

— Искате да кажете, че могат да се намерят хора, на които това да се стори смешно?

— Ужасно смешно.

— По дяволите. Не бях разглеждал въпроса откъм тази му страна.

— Защо не ми кажете истината за каската?

— Щом държите толкова да знаете, напоследък наистина я нося. Предполагам, драги, че в дъното на всичко лежи носталгията. Тя ми напомня тропически шлем, ако ме разбирате. Някак си с нея и в барутницата ми е по-уютно.

— Когато отивате в барутницата, тя не е на главата ви, така ли?

— Не, под мишница я държа.

— А кога я слагате — преди или след като си смъкнете панталона? Необходимо ми е да знам.

— Всъщност на прага. Което ме спаси тая сутрин. Но да ви кажа, драги, не ви разбирам напълно. Отде тоя интерес?

— Трябва да си представя сцената, Аптърп. Когато остареем, спомените за подобни случки ще бъдат главната ни утеха.

— Краучбак, понякога се изразявате така, като че цялата тая работа ви се струва смешна.

— Моля ви, не мислете това, Аптърп. Умолявам ви, мислете каквото искате, само не това.

Толкова отскоро се бяха помирили, а Аптърп отново ставаше подозрителен. С удоволствие би се дул на Гай, но не смееше. Притиснал го беше безжалостен и изобретателен враг и трябваше да се държи здраво за Гай или да потъне.

— Е, каква ще бъде следващата ни стъпка? — запита той.

Същата нощ двамата се промъкнаха в грънчарницата и Аптърп мълчаливо освети с фенерчето си парчетиите, разпиляната пръст и повехналото мушкато от сутрешната страхотия. Мълчаливо той и Гай повдигнаха бокса и го пренесоха, както бяха решили, обратно в първоначалното му скривалище, в помещението за тенисракетите.

На следващия ден генералът се яви на първа проверка.

— Както без съмнение знаете, член 24 от Правилника за противовъздушна отбрана препоръчва използуването на игри за трениране на наблюдателността и бойната ловкост. Тази сутрин, господа, ще играете точно такава игра. Някъде на наша територия е скрит старинен походен клозет, очевидно захвърлен като ненужен от бившите жители на лагера. Прилича на обикновен сандък. Работете поединично. Първият офицер, който го намери, да ми докладва. Разпръсни се!

— Наглостта му ме зашеметява — заяви Аптърп. — Краучбак, охранявайте бараката. Аз ще отклоня преследвачите.

Нови сили бяха обзели Аптърп. Той владееше положението. Закрачи целенасочено към складовете с въглища и нафта и, грешка нямаше, почти веднага след него натам се насочи генералът. Гай избра обиколни пътища и като стигна до бараката, се заразхожда наоколо. На два пъти приближаваха офицери, на които Гай казваше: „Току-що прегледах. Нищо няма.“

Накрая тръбата ги призова. Никой не беше в състояние да докладва на генерала, че е намерил обекта; генералът яхна мотоциклета си и отпътува застрашително смръщен, но безмълвен; не се появи през целия ден.

— Драги, той не е свикнал да губи — каза Аптърп.

Но на следващия ден бележката „Влизането забранено“ отново висна на бараката.

 

 

Както беше предвидил Гай, тези лудешки мартенски дни и нощи на криеница вляха огромна свежест в душата му, макар че в спомените му подробностите на уловките и контрауловките избледняха и се сляха. Гай вече не можеше да вдъхне миризмата на мокри лаврови листа или да крачи по борови иглици, без да преживее отново трудните нощни походи с Аптърп, утрините на тържество или разочарование. Но точната последователност на епизодите и броят им избледняха и почти се изгубиха сред по-късните и по-малко детински спомени.

Развръзката дойде през Страстната седмица, току преди да завършат курса. Генералът беше прекарал три дни в Лондон, за да уточнява следващия етап. Барутницата стоеше на края на игрището под открито небе, но добре скрита между един бряст и един огромен валяк. Цели три дни Аптърп се наслаждава там на неоспорваното си право на собственик.

Генералът се завърна в обезпокоително приповдигнато настроение. От някакъв магазин за играчки бе купил чаши, които, вдигнати, разливаха съдържанието по брадата на пиещия и преди вечеря тайничко ги разпредели по масата. След вечеря играха дълго на тото-лото. Когато бе извикал и последния номер, генералът каза:

— Господа, утре всички, освен началник-разузнаването и аз, излизате в отпуск. Ще се срещнем на лагер в равнинната част на Шотландия, където ще ви се дадат широки възможности да покажете какво сте научили тук. Подробности по прехвърлянето ще ви бъдат изпратени, щом началник-разузнаването ги съчини. Специално моля да имате предвид, че багажът и снаряжението на офицерите не трябва да надхвърлят килограмите, определени от Военното министерство. Това разпореждане ще се спазва строго. Май че това е всичко, нали, господин майор? О, не, има още нещо. Никой от вас не е облечен както трябва. От тая сутрин сте повишени. Преди да излезете от лагера, пришийте си втората звездичка.

Същата вечер спалните кънтяха от песента:

Утре ще бъда по туй време

далеч от академи…

Ленард импровизираше:

Няма веч тръби и упражнения,

няма веч настинки и вълнения.

— Вижте — каза Гай на Аптърп, — тия ограничения за снаряжението ще ви попречат да вземете целия си багаж.

— Знам, драги. Твърде обезпокоително.

— И барутницата.

— За нея ще намеря място. Съвсем сигурно място, някое подземие, някоя ниша, някъде, където ще знам, че ще ме чака, докато свърши войната.

Няма из блата да бродя,

нито пък на пост да ходя…

Бодрите гласове достигнаха и стаята, белязана като „Бригаден щаб“, в която генералът работеше заедно с майора от разузнаването.

— Което ми напомня — каза генералът, — че имам да свърша още нещо навън.

 

 

На следващата сутрин, още щом слънцето докосна незакритите прозорци на Пасъндал, Аптърп бе на крак и щракаше едни ножички за нокти над пагоните си. След това се натруфи като лейтенант. Не стори той нищо лошо, ни банално през тази последна сутрин на раздяла. Последният му жест, преди да излезе от спалнята, бе жест на приятелство: предложи на Гай няколко звездички от гиздавата кожена кутийка, която, както стана ясно, беше пълна с подобни украшения, че и с вензели. След това, преди Гай да свърши с бръсненето, Аптърп, облечен по устава и с каска под мишница, се отправи към своето кътче от игрището.

„Кътчето“ беше на един хвърлей място. Не минаха и пет минути, и взрив раздрънка стъклата на училището. От спалните се надигнаха гласове, още весели по случай края на срока. „Към скривалищата!“, „Газ!“, „Бомбардират!“

Гай щракна колана си и побърза да стигне до онова място, където, знаеше, се бе разиграла катастрофата. Надигаха се струйки дим. Той пресече игрището. Отначало Аптърп не се виждаше никакъв. След това Гай го откри — прав, облегнат на бряста, с каска на глава, да се суети с копчетата на панталоните си, омръзнат от ужас, да се взира в развалините, посипали се около валяка.

— Ранен ли сте?

— Кой там? Краучбак? Не знам. Направо не знам, драги.

От барутницата бяха останали само купчина димящо дърво, медни обковки, възрозов химикал на прах, пръснат надалече, и големи парчета цветен порцелан.

— Какво стана?

— Не знам, драги. Просто седнах. Чу се страхотен гръм и се намерих на четири крака върху тревата, ей тук.

— Ранен ли сте? — повтори Гай.

— Шок — отвърна Аптърп. — Нищичко не усещам.

Гай се вгледа в останките. Беше запомнил достатъчно от последната лекция, за да съобрази какво е станало.

Аптърп си свали каската, наложи си фуражката, опъна си униформата, опипа си раменете, за да се увери, че новите му звездички са на място. Още веднъж погледна останките от своята барутница — каква mot juste^[1], помисли си Гай.

Аптърп беше твърде зашеметен, за да скърби.

Гай не можеше да намери слова на утеха.

— Елате да закусим.

Мълчаливо се отправиха към сградата.

Аптърп закрачи несигурно през влажното неравно игрище, забол очи в земята.

На стъпалата поспря и погледна назад.

В епитафията, която произнесе, звънеше не горчивина, а драматизъм.

— Изядох пердаха!