Ники Пелегрино
Италианска сватба (5)

4

Отново беше топло. Пиета не можеше да си спомни кога за последно валя. Бепи не спираше да повтаря, че било почти като италианско лято. Затова и сутрин ставаше рано и отиваше да полее градината, защото се страхуваше да не извие внезапна гръмотевична буря и да повреди черитата. Често, още преди Пиета да стане от сън, той вече беше съблякъл ризата си и се печеше на слънце, докато се грижеше за зеленчуците.

Тази сутрин Пиета завари майка си на стъпалата към градината да пие чай и да разговаря с Бепи. Говореха за сватбата и за пръв път от дълго време, майка й изглеждаше въодушевена. Досега бонбониерите и букетите щяха да са я обсебили напълно, ако Адолората периодично не й слагаше спирачки.

— Мамо, не се тревожи. Всичко е под контрол. Не е нужно да правиш каквото и да е — не спираше да повтаря тя.

Така сега Катрин можеше да се вманиачи единствено в идеята за сватбената рокля. Вече беше видяла макета на манекена в стаята на Пиета и беше направила някои предложения. Дори беше почистила шивашкото ателие и беше взела автобус до улица Оксфорд, за да купи материали от „Джон Люис“. Пиета се опитваше да не се сърди. Знаеше, че на майка й ще й се отрази добре да има някакво занимание и че тя самата щеше да има нужда от помощта й, когато дойде време за кристалите.

Но не беше лесно. Преди роклята беше изцяло нейна, а сега трябваше да я подели с майка си.

— Мамо, — извика тя — искаш ли още една чаша чай?

— Не, не, по-добре да пия едно кафе — отвърна майка й. — Но не го прави силно и го искам с много мляко.

— Кафе? Сигурна ли си?

Майка й не отговори. Беше прекалено заета да се притеснява за флористите и шаферките.

— Колко ще са шаферките и кой ще ушие роклите им? — питаше тя жално Бепи. — Адолората не казва нищо.

Пиета седна на стъпалата до нея и й подаде чаша кафе с мляко.

— Мисля, че още не е решила, мамо. Но това не е проблем, може да купим готови рокли.

— Но цената… Би било жалко. Не може ли…?

— Не, дори не си го и помисляй. Имаме достатъчно работа.

Катрин отпи от кафето.

— Кога започваме? — попита нетърпеливо Катрин. — Кога ще пристигне платът?

— Вече е тук. Изпратиха го вчера. Всичко е готово.

— Да започнем довечера като се прибереш от работа. Ще приготвя ателието за кройките.

Пиета се поколеба. Беше голям проект и й се искаше още малко да помечтае и да обмисли детайлите.

— Si, si, започнете довечера — насърчи ги баща й. — Нямате време за губене.

— Добре, ще гледам да не закъснявам. Имам среща с една булка след края на работния ден, но ще се прибера веднага след това.

— Бепи, измий си ръцете — Катрин се изправи. — Трябва да ми помогнеш да смъкнем манекена по стълбите и да го занесем в ателието. Трябва и да преместим масата. Не, не по-късно… Сега ще го направим.

Пиета остана трогната от предложението на Микеле за кафе и сладкиш, но вече бяха минали дни, а така и не беше отишла. Баща му все се мотаеше из магазина, а тя не искаше да има друга конфронтация с него. Всяка сутрин, когато минаваше край магазина на ДеМатео обаче, си позволяваше да мечтае за сладката рикота и хрупкавите корички на сфолиателето.

Днес беше по-гладна от друг път. Може би заради многото работа, която я чакаше. Работният ден щеше да е дълъг, благодарение на младата годеница на Микеле Хелън. Тя дразнеше любопитството на Пиета и я караше да се чуди къде ли са се срещнали.

Унесена в мисли, тя неусетно мина през вратата на магазина на ДеМарко и вдъхна аромата на питите пармезан и пекорино и дебелите резени салами, които висяха от метални куки. Най-силна обаче беше изкусителната миризма на печено кафе.

— Добро утро — Микеле стоеше зад щанда.

Беше подстригал тъмните си къдрици и сега косата му образуваше плътен ореол около главата. Новата му прическа леко изкривяваше лицето, носът му изглеждаше по-дълъг, а брадичката — по-ъгловата. За щастие баща му не се виждаше никъде.

— Мислех, че си отказала сфолиателето — обърна се към нея той.

— О, никога — усмихна му се тя. — Напоследък все бързам за работа. Нямам време за кафе.

— Очевидно светът на сватбите е много динамичен. Много поръчки за рокли ли имаш?

— Да — Пиета се замисли за момент. — Чух, че скоро ще се жениш. Поздравления.

Той натисна копчето на мелачката за кафе и за миг и двамата бяха оглушени от шума.

— Аз? А, да, благодаря — стори й се, че той се почувства някак неловко.

— И вашата церемония ли ще е в „Свети Петър“ като на сестра ми Адолората?

Микеле явно се зачуди как да отговори.

— Ами, да. Щеше да е там, но…

— Какво? — не се въздържа Пиета.

Той я погледна, изражението му беше неразгадаемо.

— И двамата решихме, че нещата се случват прекалено бързо и се разбрахме да отложим малко сватбата.

— Разбирам — Пиета се зачуди какво значи това. — Е, поне годеницата ти ще има повече време за роклята.

— Да, ще има достатъчно време. Не е нужно да бърза.

— Прекрасно. Бързането не е хубаво нещо, особено като става въпрос за сватба — измърмори тя и добави — Трябва да се планират ужасно много неща.

Микеле сложи кафето и сладкиша й на щанда и се усмихна леко.

— Да ти е сладко. До скоро — каза той и се обърна на другата страна.

На път към Холбърн, докато отпиваше от картонената чаша и похапваше сладкиш, Пиета се зачуди дали Микеле не се е уплашил. Може би щеше да отиде на работа и да види името на Хелън задраскано от календара с ангажиментите и може би тази вече нямаше да работи до късно с роклята на годеницата на ДеМатео.

В салона цареше почти празнично настроение. Никола си беше вкъщи, болен от летен грип и тъй като изключително рядко си вземаше почивка, отсъствието му предизвикваше у подчинените му леко разбойническо поведение. Момичетата от шивашкото ателие пиеха чай по време на почивката си в Залата с полилея. Звучеше силен смях и губеха много време в приказки. Цял ден Пиета се връщаше към роклята на годеницата на ДеМатео и правеше промени. Беше убедила сама себе си, че Микеле е отменил сватбата и тази идея й даваше свобода да направи роклята както на нея би й харесвало. От години не й се беше случвало такова нещо. Добави екстравагантни детайли, които знаеше, че Никола никога не би одобрил — асиметрична презрамка на рамото от бледо розови божури от плат; подплата, прихваната отпред в изчанчен волан, който разкриваше част от крака. Годеницата на Микеле вероятно щеше да хареса скиците й. Беше оставила въображението си да работи на воля. През деня проверява няколко пъти, но името на Хелън още стоеше в графика.

Когато секретарката на Никола започна да подрежда бюрото си в края на деня, Пиета попита:

— Сигурна ли си, че последната булка за днес не е отменила срещата?

— Не, съжалявам, Пиета. Ще се наложи да останеш.

— Провери ли дали няма оставени съобщения?

— Да, разбира се. Няма отменени срещи. Булката сигурно вече идва насам.

Пиета затвори скицника и сложи папката на Хелън с изрезките от списания на рафта зад бюрото. Горкото момиче сигурно беше прекалено разстроено да се обади да отмени срещата. Все пак обаче изчака да минат петнадесет минути след часа на срещата и едва тогава угаси светлините и включи алармата. Тъкмо заключваше салона, когато чу вратите на асансьора зад гърба си.

— Пиета, Пиета, много съжалявам, че закъснях!

— Не мислех, че ще дойдеш.

— Задържаха ме на работа — бузите й бяха поруменели и беше останала без дъх. — Изпуснах автобуса и се наложи да тичам през повечето път. Моля те, кажи ми, че ще ме приемеш. Нямам търпение да видя скиците ти.

— Наистина? — Пиета се обърка. Може би не беше разбрала правилно и сватбата все пак щеше да се състои. — Вече заключих, но ти дойде и само ми дай малко време да се оправя с алармата и да пусна осветлението. После ще ти покажа скиците.

По принцип Пиета трябваше да настани булката в Залата с полилея и да й налее чаша шампанско. Този път обаче тя беше толкова разтърсена от случилото се, че я покани в дизайнерското ателие.

Хелън много се развълнува.

— Тук ли работиш? А какво има зад онази врата? Тук ли правите роклите? Може ли да видя?

— Не, не — Пиета знаеше, че Никола ще побеснее, ако си позволи повече от това. Никола създаваше впечатление за блясък и загадъчност, но пък никога не харчеше повече, отколкото беше необходимо като минимум. Затова и килимът в дизайнерското ателие имаше дупки и стените се нуждаеха от боядисване, а шивашкото ателие беше претъпкано с какво ли не и винаги бе порядъчно разхвърляно.

— Всъщност клиентите нямат право да влизат тук, но е късно и не разполагам с много време. Ще ти покажа набързо скиците на роклята и ще се уговорим да се видим на спокойствие още веднъж тази седмица. Искаш ли?

— Да, разбира се. Щом смяташ, че се налага. Може ли да видя скиците?

Пиета се замисли за модела с божурите, който беше надраскала и потрепери вътрешно. Извади скицника и го постави в ръцете на Хелън.

— Виж, направих нещо малко по-различно — призна тя — но, ако не ти хареса, ще променим модела. Май малко се отнесох, честно казано.

Хелън ахна.

— О, не! Много ми харесва! Честно! — тя впери поглед в скицата и прокара пръст по божурите на рамото. — Усетила си какво искам. Не мога да повярвам!

Сърцето на Пиета се сви.

— Наистина?

— Нямам търпение да я облека.

— Страхувам се, че ще трябва малко да почакаш. Сега нека потвърдим датата на сватбата и да уговорим следваща среща.

— Всъщност се появи малък проблем — на гладкото чело на Хелън се появиха бръчки. — Станало е дублиране на сватбите в църквата и се наложи да я изместим по-късно. Не че има значение. Имам толкова неща за планиране, че повечето време ще ми дойде добре.

Пиета осъзна, че е леко разочарована. Явно се бе надявала Микеле да не се ожени за момичето. После я осени още една мисъл. Роклята на годеницата му така или иначе беше потенциално проблемна, а сега със сигурност нещата щяха да ескалират. В голям, воланен, божурен проблем.

По целия път до къщи се чуди как ще се справи със ситуацията, но така и не беше стигнала до решение, когато пъхна ключа в ключалката на входната врата на къщата на родителите й.

Пиета усети, че нещо не е наред още с влизането си в къщата. Не миришеше на готвено и нямаше никого в кухнята. Откри майка си в градината на един стар шезлонг, а баща й чистеше колтуците на доматите, за да растат право нагоре и да станат високи.

Бепи изглеждаше блед. Беше стиснал устни и гледаше втренчено. Майка й стискаше наполовина пълна чаша чай. Всичко у нея излъчваше тревога.

— Чакахме те, Пиета — каза тя тихо. — Прибираш се по-късно, отколкото мислехме.

— Задържаха ме. Съжалявам. Знам, че трябваше да започнем роклята на Адолората, но…

— Не става въпрос за роклята, Пиета — прекъсна я баща й.

— Така ли?

— Да.

Пиета стоеше пред родителите си и пристъпваше от крак на крак, също както като малка в редките случаи, когато беше загазила.

— Какво съм направила? — попита тя.

Пепи протегна напред ръце, зелени от сока на доматите.

— Знаеш, че нямаме вземане-даване с тях — отвърна той и в гласа му се промъкна горчиво разочарование. — Семейството ни не е говорило с тяхното от преди да напуснем Италия. Знаеш всичко това, Пиета.

Ясно. Някой я беше видял да влиза или излиза от магазина на ДеМатео сутринта и беше докладвал на баща й.

— Взех си само кафе и сладкиш, татко. Не е нужно да беснееш.

— Не е нужно?! — ядоса се той. — Коя си ти да ми казваш какво е нужно и какво не? Нищо не знаеш.

— Точно така, нищо не знам — сопна се тя. — Нямам представа за какво сте се скарали с Джанфранко ДеМатео, тъй като отказваш да ми кажеш.

— Той обиди семейството ми. Казвал съм ти го много пъти.

— Да, но как, папа? Какво се случи?

Той само поклати глава.

— Ако искаш да пиеш кафе по път за работа, вземи си от „Малката Италия“. Ще ти го направят без пари и няма да пълниш джоба на онзи никаквец. Така. Катерина — той погледна жена си, — ела да ти направя нещо за ядене. Сигурно умираш от глад.

Докато вървеше към кухнята, Пиета забеляза, че кожата по ръцете на баща й изглеждаше суха и че вените по краката му ставаха все по-големи. Започваше да остарява.

— Взех си само кафе, мамо — обясни отново тя като останаха сами. — Защо татко реагира така?

— Както и той ти каза, взимай си кафе от друго място. Не е толкова трудно, нали?

— Да — цялата тази вражда беше ужасно глупава, но Пиета знаеше, че няма смисъл да говорят.

— Ще започнем ли роклята тази вечер? — попита майка й с надежда.

— Не, прекалено съм уморена. Да го направим през уикенда, става ли? Така ще можем да се съсредоточим.

Тя забеляза разочарованието по лицето на майка си и се почувства виновна. Наравно с това обаче, се чувстваше и обидена от разговора преди малко и реши да не променя мнението си.

— Ще започнем тази събота, още сутринта, обещавам — повтори тя. — Днес искам да си легна рано.

Пиета изкачи стълбите към стаята си с облекчение, затвори вратата и се сви на леглото. Денят беше отвратителен, а утрешният щеше да е дори още по-лош. Беше почти сигурна, че когато Никола Роуз видеше дизайна на роклята на ДеМатео, щеше да побеснее.