Ники Пелегрино
Италианска сватба (15)

14

Дойде денят на процедурата на Бепи. Колкото и да ги успокояваха лекарите, всички се ужасяваха от мисълта, че ще го отведат и повече никога няма да го видят, без значение колко нищожна беше вероятността.

Адолората отиде с тях в болницата, но не остана много. Извини се, че трябва да се връща в „Малката Италия“.

— Ще бъде дълъг ден — промърмори тя. — Има много запазени маси и довечера трябва да организираме парти. Нямаме достатъчно персонал… Някакъв грип… Искам да остана, но…

— Добре, върви, cara — каза мило Бепи. Още не бяха говорили за скарването си или за заплахата на Адолората да си тръгне. Затова и между двамата имаше невидима стена. — Хубаво е да има работа. Само не се преуморявай.

Катрин поплака и не искаше да пусне Бепи, но, когато го отведоха и Пиета я настани в чакалнята, тя сякаш се успокои.

— Сега само можем да чакаме — промълви майка й. — Всичко е в ръцете на лекарите.

— Рутинна процедура е, мамо. Сигурно са го правели хиляди пъти. Всичко ще е наред.

Седяха в малка стая на неудобни столове под дълга флуоресцентна лампа, пиеха лошо кафе и се чудеха за какво да си говорят.

— Значи си отишла в Равено да видиш папа — започна Пиета, за да разсее и себе си, и майка си. — Той зарадва ли ти се? Останали доволен, че си отишла?

— Ами да — каза майка й и се потопи във времето. — Накрая се зарадва. Само че пътуването не беше никак лесно. Имаше проблеми.

— Какви проблеми? Разкажи ми, докато чакаме папа.

 

 

Запазих си място във влака и си опаковах багажа. Осъзнах колко съм нещастна в действителност, едва когато натрупах всичките си дрехи на леглото. Стаята беше голяма и се чувствах ужасно, че съм сама. Може би един ден с Маргарет щяхме да се върнем тук, но се съмнявах. Това вече беше минало.

С Анастасио пихме кафе заедно за последно и той ми даде сандвич със салам, увит в хартия.

— Пази се, Катерина — каза ми той и ме целуна по двете бузи. — Изпрати ми картичка да знам, че си пристигнала.

За няколко месеца в Рим бях натрупала повече вещи, отколкото ми бяха необходими — дрехи, които си бях ушила, книги, кутия с шивашки принадлежности. Оставих повечето неща при Анастасио и взех само каквото се събра в платнената торба, с която бях пристигнала от Англия.

Почувствах се ужасно самотна, докато вървях по оживените улици към гара Термини. Не спирах да се чудя дали постъпвам правилно и се опитвах да предвидя какво може да се обърка. Щом прогонвах едно притеснение от главата си, се сещах за друго. Когато стигнах гарата, бях кълбо от нерви. Имаше невероятно много хора. Някои бяха пътници, други просеха. На няколко пъти подозрителни мъже ми хвърляха многозначителни погледи. Стисках здраво торбата и се радвах, че бях скрила почти всичките си пари в колан под дрехите.

Някак успях да си купя билет и да намеря правилния перон. Когато се качих на влака, малко се успокоих. Бях направила първата крачка и следващите няколко часа трябваше просто да се возя с влака до Неапол.

Пътуването се оказа много по-лесно, отколкото си го бях представяла. В Неапол се качих на друг влак, много по-стар и очукан, но линията следваше крайбрежието и красивите гледки ме разсейваха и намаляваха притеснението ми, че вагонът ще се разпадне под краката ми. Слязох на малката гара до морето и разбрах, че до автобуса за Равено има само един час. Щях да пристигна преди да се стъмни. Тогава ми се прииска да не беше чак толкова лесно. Искаше ми се да имам повече време да събера кураж за срещата си с Бепи и да реша какво точно да му кажа.

Повтарях думите, които бях намислила, докато автобусът пътуваше из планините към Равено. Нямаше да споменавам Джанфранко и странното му поведение, обещах си аз, когато влязохме в дълъг, тъмен тунел. Нямаше да се вкопчвам в Бепи, нито да му казвам, че го обичам, реших, когато шофьорът намали, за да поздрави един възрастен селянин, който се грижеше за леха лук пред порутената си каменна къща.

Веднъж се наложи да спрем, защото пътят беше задръстен от кози. Шофьорът натисна няколко пъти клаксона, но те отказаха да се дръпнат и няколко пътници трябваше да слязат и да ги подгонят. Беззъбата стара жена на седалката до мен избухна в смях и каза нещо, което аз не разбрах, на бърз италиански диалект. Все едно бях в друга Италия, в друга държава. Зачудих се какво ще намеря в Равено.

Бяхме още далеч, когато забелязах селото. Кацнали на върха на планината, къщите бяха сиви като скалата, на която бяха изградени. Никъде не се виждаше зелено. Също като в Амалфи, сградите изглеждаха сякаш строени едни върху друга, но тук капаците на прозорците бяха затворени. Около селото имаше висока каменна стена и то изглеждаше студено и неприветливо.

— Следваща спирка Равено — каза шофьорът и двигателят изръмжа, когато автобусът пое по стръмния път нагоре към селото.

Спряхме на малък площад пред стените на Равено. Хората, които искаха да се качат, започнаха да се бутат и блъскат още преди да успея да сляза. Един дядо ме напсува, а жена му ме блъсна с кошницата си.

Гледах как автобусът тръгва и вдига прах с гумите и се запътих по рушащите се каменни стъпала надолу към най-ниската част на града. Макар и да имах адреса на Бепи, нямах представа как да намеря къщата на майка му. А и Равено беше много хаотично селце. Улиците сякаш се виеха в кръг, а номерата на къщите бяха някак разбъркани. Можех да помоля някой да ме упъти, но почти нямаше хора. Срещнах само няколко облечени в черно старици. Те впиха погледи в мен и после забързаха нанякъде, когато се обърнах към тях.

Тръгнах из селото с надеждата да попадна на улицата на Бепи или да намеря отворен магазин или заведение, където да питам някого. Всички сгради обаче бяха затворени, тъмни и с пуснати капаци. Не се носеше миризма на пържен лук, нито на печени чушки както из улиците на Рим. Зачудих се къде съм попаднала и дали изобщо ще успея да намеря Бепи.

Най-накрая свих зад един ъгъл и видях някаква сергия. На нея почти нямаше стока — само няколко връзки увехнал спанак, червен лук и щайга наранени домати. На опърпана табуретка до сергията седеше стар, унил мъж.

— Buona sera — казах аз, той вдигна поглед и изсумтя в отговор.

Показах му адреса на Бепи и той отново изсумтя. Когато заговори, произнасяше всяка дума с такава ненавист, че почти нищо не разбрах. Накрая той изгуби търпение. Стана от табуретката, хвана ме за раменете и ме накара да застана до високата стена, която обграждаше Равено. С жълт пръст посочи една къща на стръмна поляна под нас. На обраслия с мъх покрив на къщата пасяха кози и забелязах един прозорец с капаци, изсечен дълбоко в почернялата стена.

— Искате да ми кажете, че Бепи Мартинели живее там? — попитах и посочих къщата.

Мъжът кимна, изсумтя отново и се върна при сергията си.

За момент останах загледана в малката порутена къща с рушащ се покрив на стръмния хълм. Знаех, че семейството на Бепи няма много пари, но все си мислех, че живееха по-добре. На част от мен й се искаше да избягам на площада да изчакам следващия автобус. Но така или иначе обаче бях тук и ако Бепи наистина беше в самотната къщурка, исках да го видя.

Едва когато приближих къщата, осъзнах колко занемарено е мястото. Две прашни маслинови дървета растяха от каменистата почва и се чуваше кудкудякане на кокошки. До къщата имаше малка, наскоро прекопана леха с листни зеленчуци, но те бяха увехнали от жегата.

— Бепи! — извиках аз, но никой не ми отговори.

Прозорецът беше широко отворен и усетих аромата на доматен сос.

— Ехо! Бепи? Имали някого?

Чух входната врата да се отваря и познат глас каза: „Катерина?“. Когато обаче вдигнах поглед, пред мен не стоеше моят Бепи. Лъскавите му къдрици бяха мръсни и несресани, беше небръснат и облечен със стара бяла блуза, цялата опръскана с доматен сос.

— Катерина? — повтори невярващо той.

— Да, аз съм — уж се бях подготвила, а не знаех какво да кажа.

— Но… — Бепи отвори още малко вратата и зад него видях мръсна стая. — Какво правиш тук?

— Не знам. Не трябваше да идвам.

Той пристъпи към мен и вратата зад гърба му се затвори.

— Добре ли си? — попита той.

Аз поклатих глава.

— Не — преди да се усетя, зарових лице във врата му, а ръцете му ме обгърнаха през кръста. Миришеше както винаги — на мускус и женско биле. Затворих очи и вдишах дълбоко.

— Катерина, какво се е случило? — прошепна той в косата ми. — Защо си дошла? — попита той и ме заведе до ниската каменна ограда. — Кажи ми — настоя отново.

Опрях буза на голото му рамо и му разказах колко самотна съм се почувствала, когато всички са напуснали Рим. Когато приключих, той се дръпна леко.

— Радвам се да те видя, разбира се, но… — започна неловко той.

Всичките ми притеснения се върнаха с пълна сила — сигурно имаше друго момиче, не ме обичаше вече или пък изобщо никога не му беше пукало за мен.

— Какво? — попитах аз.

— Не знам къде ще отседнеш.

— Не мога ли да остана при теб? — той само поклати глава.

— Защо?

— Къщата не е подходяща за момиче като теб. А и няма място.

— Няма значение каква е къщата. Искам да съм с теб — той се изправи и протегна ръка.

— Ела и виж.

Къщата имаше само две стаи. В първата имаше малка пластмасова маса и четири пластмасови, червени стола, дълъг диван с твърди възглавници, жълта емайлирана мивка и газов котлон с тиган, в който вреше сос за спагети. Вратата към втората стая беше затворена, но Бепи я посочи с ръка.

— Там спят майка ми и Изабела. Има само едно легло. Аз спя тук, на дивана.

Беше прав — нямаше място за мен.

— Какво ще правя? Не мислех, че…

Бепи стисна основата на носа си с палец и показалец, докато обмисляше ситуацията. После се усмихна, разбърка соса и каза:

— Имам идея. Може да отидеш при семейството на Джанфранко.

— Не, не искам — бързо отвърнах аз. — Няма ли хотел или нещо такова, където да отседна за две нощи?

— В Равено? — Бепи се намръщи. — Не мисля. Тук никой не идва на почивка. Можеше да се върнеш на крайбрежието и да потърсиш хотел, но изпусна последния автобус. Не, семейството на Джанфранко е единственият вариант.

Сведох поглед към напуканите плочки на пода и спящото под масата пиле.

— Добре, ще отида при семейството на Джанфранко, ако може.

Бепи се усмихна.

— Разбира се, че може. Познавам родителите му от дете. Те са ми като второ семейство. Ще изтичам да им кажа. Остани тук и наглеждай соса. Разбърквай го от време на време, за да не загори. Няма да се бавя.

Когато останах сама, се възползвах от възможността да огледам наоколо. Собственото ми семейство не беше заможно и понякога родителите ми се притесняваха как ще платят сметките, но тези хора нямаха нищо. На стената имаше обикновен дървен кръст и няколко цветни икони. До другата стена имаше много стар бюфет с нащърбени съдове, а над него имаше стари черно-бели семейни снимки. На една от снимките малко усмихнато момче поднасяше спагети към устата си. Сигурна бях, че е Бепи. Другата снимка беше сватбен портрет. Булката и младоженецът явно се чувстваха неловко в официалните си дрехи. На третата Бепи беше с едно момиче, което се надявах да е сестра му. Седяха на един мотопед и се смееха. Други вещи в малката, гола стая нямаше. Нямаше дори завеси на прозорците.

Разбърках соса и облизах дървената лъжица. Имаше вкус на босилек и зехтин и се зачудих дали Бепи го е приготвил.

Някой се закашля зад затворената врата. Предположих, че е майка му, но не ми се искаше да влизам да проверявам дали е добре. Чувствах се като натрапница и вече се питах дали да не се измъкна тихомълком, когато вратата се отвори и влезе млада жена.

Не беше красива. Носът й беше прекалено широк и зъбите й бяха криви, но излъчваше жизненост, която озаряваше лицето й и човек веднага забравяше, че не е хубавица.

— А, истина е! — каза тя и се усмихна. — Видях Бепи и той ми каза, че си дошла. Значи ти си англичанката, за която все слушам! Аз съм Изабела. Радвам се да се запознаем.

Свали шала от лъскавите си черни къдрици и дойде да ме целуне по двете бузи.

— Брат ми никога не е бил толкова влюбен. Какво си му направила, англичанке?

Не знаех какво да отговоря.

— Казвам се Катрин — успях да продумам накрая. — Запознах се с Бепи в Рим.

— Да, да, англичанке, знам всичко. Ела да се запознаеш с мама. Тя ще иска да те види.

Изабела отвори вратата към стаята и под белите чаршафи на високото двойно легло вътре видях да лежи една жена. Изглеждаше много стара и ако не знаех истината, спокойно можех да си помисля, че е бабата на Бепи, а не майка му.

— Мамо, виж кой е тук! Не издържала без Бепи и дошла да го търси — извика Изабела.

Старата жена се надигна и се облегна на голямата дълга и кръгла възглавница. Сложи слаба ръка на устата си и се усмихна.

— Добре дошла в дома ми — каза тя. Акцентът й беше толкова силен, че едва я разбрах.

И веднъж не видях майката на Бепи да се усмихва без да закрие с ръка устата си. Сигурно се срамуваше, че няма зъби. Винаги обаче говореше и се държеше с огромно достойнство, дори и когато се чувстваше толкова зле, че не можеше да стане от леглото.

— Извинете, че дойдох без предупреждение — опитах се да кажа на италиански.

— Радваме се, че си тук.

— Ще отседне у семейството на ДеМатео, мамо — обясни Изабела и затвори прозореца, за да не изстива стаята. — Но първо ще вечеря с нас. Бепи готви и дано й хареса италианската ни храна.

Вечеряхме на малката кухненска маса. Имаше спагети с доматен сос и после Бепи набързо опържи пикантни наденици с червен лук, чили и чушки. Преди това обаче се обръсна и среса и най-накрая заприлича на моя Бепи.

Докато се хранехме и пиехме червено вино, което Изабела наля от прашна бутилка без етикет, се опитвах да не мисля за нощта, която трябваше да прекарам при семейството на Джанфранко. Умирах от страх.

Опитах се да отложа тръгването си колкото мога повече. Първо помогнах на Изабела да измие чиниите, после отидох с нея да нахраним кокошките. Искаше ми се да остана още, но щом луната изгря, Бепи настоя да тръгваме.

— Само за през нощта, Катерина — обеща той. — Ще дойда да те взема рано сутринта.

Тръгнахме към Равено и спряхме в подножието на стръмните стъпала, които водеха към центъра на селото, за да се целунем. Останахме дълго време.

— Липсваше ми — каза ми Бепи. — Радвам се, че дойде.

Родителите на Джанфранко бяха сиви като камъка, от който беше изградена къщата им. Тесните стаи бяха пълни с тежки мебели от тъмно дърво и имах чувството, че живеят единствено в кухнята.

Чакаха ме. Още щом пристигнах, ме заведоха на втория етаж в стаята, където щях да спя. Оставиха ми кана със студена вода и квадратно парче плат, което предположих, че е кърпа. Бях доволна, че после ме оставиха сама. Исках само да се пъхна в леглото и да си спомням целувките на Бепи, докато заспивам.

Както обеща, Бепи се появи рано на другата сутрин. Беше взел назаем мотопед от братовчед си и се усмихваше широко.

— Хайде, Катерина, ще те водя на плаж.

— Не е ли много далеч? — озадачих се аз. — По пътя на автобуса ли ще минем? През планината и тунелите?

— Не се тревожи. Всичко ще е наред. Правил съм го стотици пъти.

— Добре — отстъпих аз. — Но не карай прекалено бързо.

Плажът, на който ме заведе, беше обграден със скали почти от всички страни и покрит с малки камъчета, вместо с пясък. Прекарахме целия ден там, плувахме в плитката вода и лежахме един до друг на слънцето. Беше съвсем естествено да маже раменете ми с масло и да ме целува по голия гръб, не както онзи път на плажа с Джанфранко.

Обядвахме в едно заведение на скалите под боровете. Както бяхме по кърпи, си поръчахме пица с пресни домати и босилек и сладка лимонада. Именно тогава Бепи ми каза за пръв път, че ме обича. Сякаш цялото ми същество се изпълни с щастие и му отвърнах, че и аз го обичам.

— Не мога да ти предложа нищо, Катерина — добави тъжно той. — Нито пари, нито къща. Виждаш как живеем.

— Няма значение.

— Напротив — настоя той. — Всъщност има.

— Искам само да съм с теб, Бепи.

— В Равено?

Замислих се за малката къща с двете стаи в покрайнините на планинското село. Беше прав — не можех да живея там.

— Но нали каза, че ще се върнеш в Рим?

Той си притесни.

— Не знам какво да правя. Майка ми още не е добре, както видя, а на Изабела й е трудно да се грижи за нея постоянно. Няма работа за мен в Равено.

— А тук, на крайбрежието?

— През лятото може да намеря нещо, но през зимата е затворено.

— Върни се в Рим — казах като мислех само за себе си. — Майка ти ще се оправи. Моля те, върни се.

— Ще видим — рече той и се усмихна. — Да не мислим за това сега. Да се върнем на плажа и да се насладим на следобеда.

Опитах се да се отпусна, когато легнахме на кърпите и слънцето затопли телата ни, но съзнанието ми беше претоварено от мисли и планове. Трябваше да има начин да сме заедно.

На другия ден останахме в Равено и Бепи ме разходи из селото. Всичко беше много запустяло, навсякъде имаше рушащи се сгради и старци, които се отнасяха много подозрително към непознати хора.

— Къде са младите? — попитах аз Бепи.

— Заминаха да търсят работа. Някои отидоха в Америка, други в Англия. Трети, като мен, са в Рим или Неапол. Това село не може да им предложи нищо.

— Би ли дошъл в Англия? — попитах с надежда.

— Бих искал един ден да видя Англия, но кой ще се грижи за мама и Изабела? А и казват, че там е студено и че храната е лоша.

Бях в Равено четвърти ден. Помагах на Изабела в зеленчуковата градина, когато чухме наблизо да спира кола.

— Кой ли е? — зачуди се Изабела и остави лопатата.

После лицето й се разтегна в широка усмивка и тя изписка:

— Джанфранко, ти ли си? Най-накрая се прибра!

Изтича при него и го прегърна. Като видя лъскавата му кола, тя изписка отново и скочи на седалката до шофьора. Сложи ръце на таблото и каза:

— Заведи ме разходка.

Джанфранко обаче не прояви никакъв интерес. Той гледаше мен.

— Значи тук се криеш, Катерина.

Опитах се да скрия колко неприятно ми стана, че го виждам.

— Точно така. Дойдох да видя Бепи.

— Чух, че спиш в къщата на родителите ми.

— За мен няма място тук.

— Джанфранко! — привлече вниманието му Изабела. — После ще говориш с англичанката. Не си ме виждал от месеци! Заведи ме на разходка!

— Добре, добре. Дай ми минута. Защо винаги си толкова шумна, Изабела?

Тя сякаш се обиди, но после се сопна:

— Налага се, за да ми обърнеш изобщо някакво внимание. Дай ми ключовете. Искам да карам. Хайде, Джанфранко, досега не съм карала кола.

Докато гледах как колата се отдалечава, осъзнах, че мразя Джанфранко. Това ме изненада, защото за пръв път изпитвах подобни чувства.

Зачудих се дали да не кажа на Бепи, но двамата се познаваха от деца и сигурно не искаше и да чуе нещо против приятеля си.

Бепи беше отишъл да купи месо за вечеря. Обичаше сам да подбира продуктите. Когато се върна, се зарадва, че Джанфранко е пристигнал и не исках да развалям настроението му.

Сега като се замисля, ми се иска да бях говорила с Бепи. Ако бях знаела какво ще се случи, щях да споделя с Бепи какво чувствам към приятеля му.

Разбира се, на другия ден Джанфранко поиска и четиримата да отидем до плажа с колата му. Изабела много се зарадва, Бепи — също. С колата щяхме да отидем по надолу по крайбрежието на по-хубав, пясъчен плаж.

— Много е красиво, Катерина. Почакай и ще видиш — каза доволно той.

Седнах на задната седалка с Изабела, която почти през цялото време подскачаше и пееше. В живота й нямаше много забавления. Дните й бяха изпълнени с домакинска работа и грижи за майка им. Бях доволна, че се забавлява толкова и си наложих да се усмихвам, дори се присъединих към пеенето.

Изабела се залепи за Джанфранко, макар и да личеше, че той не се интересува от нея. Настоя да се държат за ръце, докато слизахме по стръмната скала към плажа и на пясъка опъна кърпата си до неговата. Аз обаче бях сигурна, че Джанфранко гледаше само мен. Говореше с Бепи, клюкарстваше за техни общи познати от хотела и се хвалеше с колата си. Само че гледаше мен.

Бепи така и не забеляза. Беше щастлив, че е на плаж в този горещ летен ден с хората, които най-много обича. Изтича в морето, изкрещя колкото му глас държи и се гмурна под вълните. Когато се показа отново на повърхността, водата се плъзна по слабото му, жилесто тяло.

— Брат ми е побъркан — промълви с много любов Изабела. Джанфранко завъртя очи.

— Дали някога ще порасне?

Останахме на плажа целия ден. Пекохме се на слънце и плувахме. Следобед Изабела тръгна на дълга разходка по брега, като цапаше в плитката вода. Настоя Джанфранко да отиде с нея, но на него бързо му омръзна и не след дълго се обърна и тръгна обратно.

— Сестра ти много харесва Джанфранко — казах аз, докато го гледах да върви по плажа към нас.

— Винаги е била влюбена в него — съгласи се Бепи. — Дори когато бяхме малки. Горката Изабела! Какви шансове има да си намери съпруг в село като Равено?

— Може да се омъжи за Джанфранко.

— Не мисля. Той я харесва, но едва ли би се задоволил с момиче от Равено.

В колата по обратния път, наблюдавах Изабела. Тя беше от хората, които винаги бяха щастливи, освен когато имаха много основателна причина. Все се смееше, шегуваше се. В много отношения приличаше на Бепи, но не беше благословена с неговата красота. Надявах се да намери някой да я обича, но трябваше мислено да се съглася с Бепи, че това едва ли щеше да бъде Джанфранко.

На другата вечер Изабела поиска пак да излезем с колата.

— Да се разходим на лунна светлина — примоли се тя.

— Мама ще се оправи и сама за няколко часа.

Мисълта да криволичим по тесните пътища по тъмно ме ужаси и се обърнах към Бепи.

— Вчера оставихме майка ви цял ден сама — казах аз. — Нямам нищо против аз да остана при нея.

Бепи не знаеше какво да прави. От една страна трябваше да придружи сестра си, но, от друга, явно възприемаше Джанфранко като брат. А и разбира се, предпочиташе да е с мен. Двамата останахме в къщата и след като майка му заспа, започнахме да приказваме и да се целуваме.

Стана късно и двамата взехме да се ослушваме за колата на Джанфранко.

— Дано всичко е наред. Понякога кара като луд — казах аз.

Бепи беше разтревожен.

— Той ще се погрижи за сестра ми — отвърна не особено убедено.

Час по-късно още нямаше следи от тях и Бепи не се и опитваше да скрие притеснението си. На няколко минути скачаше и излизаше да провери дали не си идват.

— Може колата да се счупила — рекох. — Веднъж не искаше да запали, докато бяхме разходка.

— Може би — повтори Бепи без изобщо да го вярва.

Когато стана време да си ходя, той ме изпрати до къщата на родителите на Джанфранко. Не спряхме на стъпалата да се целуваме, само напрегнато ми пожела лека нощ.

Никой не ме чакаше. Влязох сама и веднага си легнах. Лежах будна и се надявах да чуя колата на Джанфранко, но нямаше и следа от него.

Заспах много късно в тясното единично легло и се събудих изключително рано. Някой се движеше на долния етаж и знаех, че майката на Джанфранко или бърше пода, или търка стените. Имах чувството, че постоянно чисти.

— Къде е Джанфранко? — попитах я аз, когато слязох. Тя сви рамене.

— В леглото, предполагам.

Не ми харесваше идеята да ходя в стаята му, но исках да съм сигурна, че с Изабела са се прибрали. Затова се качих обратно по стълбите и открехнах колебливо вратата.

Миришеше на застояло, а на пода лежеше захвърлена торбата с дрехите му. Завивките бяха разхвърляни, но Джанфранко го нямаше.

Обикновено сутрин чаках Бепи да дойде да ме вземе. Не и днес. Побягнах по стълбите и не спрях, докато не стигнах къщата му.

Майка им седеше отвън в стар плетен стол и одеяло на коленете. Кожата й, винаги много бледа, сега беше тебеширено бяла.

— Бепи го няма — обясни тя с тежкия си акцент, бавно, за да я разбера. — Взе мотопеда от братовчед си и тръгна да търси Изабела. С Джанфранко така и не се прибраха.

Направих й кафе, което тя изобщо не докосна и се опитах да я утеша като взех да й разказвам как не може да се разчита на колата на Джанфранко. Не след дълго обаче млъкнах и зачакахме без да говорим.

След няколко часа Бепи се върна.

— Обиколих всички пътища край Равено, но сигурно са отишли по-далеч — рече той мрачно.

— Какво ще правим? — попитах.

— Не знам. Може да са навсякъде.

С майка му седяхме и го гледахме. Чакахме да измисли нещо. Обсъждахме дали да тръгне към плажа или да се качи по-високо в планината, когато чухме скърцане на гуми и затръшване на врата.

И тримата, дори и майка му, изтичахме на пътя. Колата на Джанфранко се отдалечаваше по пътя, а Изабела седеше в праха и по бузите й се стичаха сълзи.

— Той не ме иска, той не ме иска — повтаряше тя.

Успяхме да я заведем в къщата и да я сложим да легне на твърдия диван. Налях й чаша вода, а майка й започна да бърше сълзите й и да я гали по косата.

— Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи — опитваше се да я утеши тя.

Бепи го нямаше. Без да забележим беше излязъл от къщата.

Мина доста време преди Изабела да се успокои. Майка й не попита нищо, просто продължи да я гали, докато накрая дъщеря й заспа. Не знаех какво да правя. Май само аз не разбирах какво се беше случило.

Когато Бепи се върна, носеше платнената ми торба.

— Тази вечер ще останеш тук — каза ми той.

— Но къде ще спи? — попита майка му. Отпусна се на един от кухненските столове и скри лице в ръцете си. Видях, че и тя беше плакала.

— Едва ли някой ще спи, така че няма да е проблем — отвърна той.

Онзи ден имах чувството, че някой е умрял. Всички се движехме тихо из къщата, почти не говорехме. Следобед оплевих една леха, за да може Бепи да засее там зеленчуци. Не исках да се пречкам. Хапнахме малко спагети на вечеря.

Когато се стъмни, Бепи зави Изабела. Тя още беше на дивана и той се приготви да спи на пода в кухнята. Не го бях виждала такъв. Изражението му излъчваше гняв, начинът, по който се движеше също. Когато заяви, че е най-добре да легна при майка му, се ужасих, но не посмях да упорствам.

Пъхнах се в леглото до нея на мястото, където обикновено спеше Изабела. Лежах без да мърдам, чувствах се неудобно и неловко да слушам тежкото дишане на майка им. Тя спеше с ръце над главата и от време на време простенваше.

Зазоряваше се, когато я чух да казва:

— Катерина, будна ли си?

— Да — прошепнах аз.

— Трябва да си тръгнеш с първия автобус. Върни се в Рим.

— Но… Не разбирам. Какво се е случило?

Не можех да видя лицето й, но гласът й беше рязък и горчив.

— Джанфранко обезчести дъщеря ми — обясни тя, обърна ми гръб и зарови лице във възглавницата.

* * *

Дори и Пиета знаеше, че разбиранията по онова време бяха други, най-вече в Италия. Едно момиче не можеше да прекара една нощ с мъж, ако не са женени. Замисли се за Джанфранко ДеМатео, когото познаваше — мъжът на средна възраст зад щанда с шунка и пити сирене и се зачуди колко ли трябва да е била влюбена Изабела, за да рискува всичко заради него.