Ники Пелегрино
Италианска сватба (17)

16

На другата сутрин трябваше да изпия много чаши силно кафе при Анастасио, за да се събудя. С Маргарет бяхме решили да закусим заедно преди да хване такси до гара Термини. Хапвахме корнети с пудра захар и яйчен крем, а Анастасио ни черпи със сладкиш с шоколад и ядки.

— Храната ще ми липсва — въздъхна Маргарет. — Ще ми липсва прясната моцарела и малките парчета пица, които си купувах по-надолу по улицата — откакто бяхме в Италия, беше напълняла, но й отиваше.

— Следващите години ще караш на картофено пюре и наденици с лук — напомних й аз. Тя се намръщи.

— Знам и тази мисъл изобщо не ми харесва. Иска ми се у дома да имаше италиански ресторанти. Нямаше да ям нищо друго.

На мен не ми пукаше толкова за храната, но се бях убедила, че и най-бедните италианци се хранеха много по-добре от англичаните. И най-простите ястия бяха силно подправени с чесън или босилек и хората тук се наслаждаваха на всяка хапка, не се хранеха по задължение.

— Може сама да започнеш да готвиш италиански гозби — предложих аз.

— И откъде ще купувам продукти? Не, ти сама каза, оттук нататък ме чакат наденички с лук.

Не й казах, че Бепи ми е предложил брак. Страхувах се, че няма да се зарадва и че ще каже нещо, които няма да ми хареса. За годежа ни знаеха само случайните свидетели в заведението на площада и смятах, че така е най-добре. Исках първо да го споделя с родителите си.

Натоварихме багажа на Маргарет в таксито и се сбогувахме.

— До скоро — прегърна ме тя.

— Да, надявам се — отвърнах.

Когато таксито тръгна, за пореден път се почувствах изоставена. Тогава обаче се сетих, че вече имам Бепи и че той ще се грижи за мен.

Прибрах се в пансиона и там, за мое облекчение, ме чакаше писмо. Беше цялото в американски марки, а адресът беше написан с красивия почерк на Одри. Нямах търпение да стигна до стаята и го отворих още в коридора, където влизаха и излизаха момичетата на синьора Луси.

Скъпа Катрин и Маргарет,

Съжалявам, че пиша едва сега, но бях много заета и не можех да намеря време да седна с лист и химикал. Първо сигурно се чудите какво стана с мен и Луис. Оженихме се… и съм бременна! Забременях по време на медения ни месец, макар и да не ми се искаше да става точно така. Луис е много щастлив.

Признавам, отначало мислех, че съм направил грешка като дойдох тук. Когато ме посрещна, косата на Луис беше много по-дълга и без униформата изглеждаше някак раздърпан. Заведе ме в апартамента на майка си в Бруклин и тя се държа ужасно. Бях готова да си събера багажа, но Луис ми показа Кони Айлънд и цял ден много се забавлявахме. Тогава си спомних какво ми беше направило впечатление у него.

Както и да е, майка му омекна малко след като се оженихме. Още живеем при нея. Моля се на Бог скоро да имаме достатъчно пари да се преместим. Луис работи на две смени на кея, а аз съм сервитьорка в един ресторант. Прилича малко на заведението на Анастасио. Има много огледала и малки сепарета, но клиентите поръчват само рохки яйца и отвратително кафе.

През цялото време си мисля за вас и си спомням приключенията ни. Беше прекрасно, нали? Макар да не ми е лесно, се радвам, че дойдох в Ню Йорк. С Луис сме много влюбени и съм сигурна, че като заживеем отделно, всичко ще се нареди.

Пишете ми и ми разкажете какво става с вас. И двете ми липсвате ужасно.

С обич,

Одри

Писмото на Одри подхрани още повече решителността ми. След като тя можеше да го направи, значи и аз можех. Същия следобед седнах и й написах отговор. Писах страница след страница и й разказах всичко — дори, че с Бепи сме сгодени. Почувствах се добре, че споделих с някого и бях сигурна, че Одри ще ме разбере правилно. Все пак моята история беше почти като нейната.

Писмото до родителите ми беше по-трудно. Част от мен се страхуваше да пише, за да не се опитат да ми попречат да се оженя за Бепи. Не знаех как да ги накарам да разберат колко прекрасен човек е той, нито как да ги убедя колко много го обичам. Нищо от онова, което написах, не ми хареса, затова смачках листа на топка и се отказах. Дните минаваха и аз все си намирах извинения да не пиша. Започнах отново работа при Анастасио, бях изморена и заета. Синьора Луси ме помоли да й ушия още калъфки за възглавници. Едно от момичетата поиска червена рокля. Все си намирах някаква работа.

Две седмици след предложението на Бепи видях Джанфранко. Стоеше в дъното на алеята към пансиона на синьора Луси. Когато разбра, че съм го забелязала, изчезна. Сигурно буквално беше избягал, защото нямаше и следа от него, докато стигна алеята.

Стори ми се, че го зърнах и два дни по-късно сред тълпата от туристи на площад Навона. После, докато купувах цветя от пазара на Кампо де Фиори, се обърнах и го видях на няколко крачки зад мен. Той отново избяга, щом го забелязах.

Започнах да се притеснявам да не ме следи, но бях прекалено уплашена да кажа на Бепи. Сигурна бях, че дори и не подозираше, че Джанфранко е в Рим. Замълчах си, но винаги когато оставах сама го търсех с поглед сред хората по улицата.

Понякога само си мислех, че съм го видяла. Чувствах се неловко и бях много нервна, когато излизах. Струваше ми се по-лесно да си стоя в стаята или в заведението на Анастасио, ако Бепи го нямаше.

С първата си заплата Бепи ми купи дебело зимно палто.

— Съжалявам, че не е годежен пръстен, но мисля, че точно в момента имаш повече нужда от палто — каза той с усмивка.

Палтото беше синьо с кожена яка и аз веднага се влюбих в него. Същевременно обаче, стомахът ми се обърна. След като Бепи ми беше купил палто, значи смяташе, че цяла зима ще съм в Рим.

Бях започнала да се побърквам от притеснение. Докато шиех в стаята или наливах напитки на клиентите на Анастасио, умът ми не спираше да се тревожи за това или онова. Започнах да се будя през нощта и да се измъчвам, докато през капаците на прозорците нахлуеше светлина и птиците започнеха да пеят.

Въпреки това не казах нищо на Бепи. Бяхме сгодени, но се притеснявах да не го загубя и затова внимавах.

Обичах да съм с него. Във вечерите, когато не работех, обикаляхме улиците край гара Термини, където имаше много евтини ресторанти. Бепи винаги знаеше къде се предлага най-добрата храна. Често успявах да хапна само малко паста с домати и босилек, а той поглъщаше цели чинии с шкембе или черен дроб, свинско, печено на бавен огън и хляб с хрупкава коричка или калмари.

Бепи се хранеше бързо с глава, надвесена над чинията, като човек, който прекрасно знае какво е да си гладен. Винаги обсъждаше ястията, които беше опитал. По обратния път към площад Навона ми разказваше за вкусовете, които е успял да долови и какви подправки, според него, е използвал готвачът, за да подправи соса. Понякога възхваляваше свинското — толкова бавно и дълго било приготвяно, че месото било изключително крехко и сочно. Чудех му се как въобще мислеше за храна, след като по цял ден сервираше на други хора, но на него така и не му омръзна.

Макар и постоянно да търсех с поглед Джанфранко, ни веднъж не го видях, докато бях с Бепи. Може би се спотайваше в сенките на алеите и ни наблюдаваше отдалече, но се криеше добре.

Отново започнах да се чувствам в безопасност — чувствах се защитена и от Бепи, Анастасио и синьора Луси, макар и да не бях говорила с никого от тях. Един ден обаче останах сама в заведението на Анастасио. Той беше отишъл да купи вестник и когато вдигнах глава, забелязах Джанфранко да ме зяпа от входната врата.

Изглеждаше различно. Вече не беше толкова пълен и имаше нови бръчки около очите. За момент и двамата не казахме нищо.

— Катерина — започна накрая той. Произнесе името ми тихо и много бавно.

— Какво искаш, Джанфранко? — отвърнах по-смело, отколкото се чувствах.

— Назначили са го на моето място — каза и се приближи. — Първо взе теб, после взе работата ми.

През прозореца видях Анастасио да пресича улицата с вестник под мишница.

— Върви си — повиших глас. — Просто си върви.

Кой знае какво беше намислил? За щастие, Анастасио влезе и го изгледа многозначително и Джанфранко отстъпи.

— Ще се видим по-късно, Катерина — извика той през рамо на излизане.

Анастасио хвърли вестника на бара.

— Какво става тук?

— Не знам.

— Тогава защо крещеше, когато влязох?

Искаше ми се да му кажа. Беше ми се струпало толкова много, че копнеех да споделя притесненията си с някого. Анастасио обаче, колкото и да беше мил, си оставаше чужд човек.

— Ами… нищо важно — промърморих и продължих да лъскам чаши. Анастасио поклати глава.

— Това момче не ми харесва. Има нещо сбъркано в него — продължи той. После взе вестника и седна да го чете в най-отдалеченото от бара сепаре, където можеше да намери тишина и спокойствие.

Седмица по-късно Бепи дойде в заведението. Беше разстроен. Седна на бара. Ръцете му се разтрепериха, когато вдигна чашата с питието.

— Загубих работата си, Катерина — обясни той. — Уволниха ме.

— Какво? Как така са те уволнили?

— Обвиниха ме, че съм откраднал. Това е лъжа — той закри лице с ръце. — Не съм го направил, Катерина, честно.

Бавно успях да измъкна цялата история от него. Виторио, най-главният сервитьор, не го беше изпуснал от поглед цял ден, а Бепи се беше старал през цялото време да бъде безупречен. В края на смяната Виторио го последвал в малката съблекалня, където всички сервитьори държали връхните си дрехи.

— Имало оплаквания, че някой в ресторанта краде. После изведнъж, докато обличах палтото си, една вилица падна от джоба ми. Имаше и други неща. Ножове, лъжица, малка кана. От най-доброто сребро. Не съм взимал нищо, не знам кой би направил подобно нещо! Кой може да ме мрази толкова много, Катерина?

Знаех отговора, но все още ме беше страх да му кажа. Тогава Анастасио ми се притече на помощ. Наля на Бепи чаша уиски и каза тихо:

— Приятелят ти Джанфранко. Той е.

Бепи вдигна глава и ококори очи.

— Джанфранко? Но той дори не е в Рим!

Анастасио само вдигна вежди. После се обърна към мен:

— Катрин, според мен вие двамата трябва добре да си поговорите. Изчакай Бепи да си изпие уискито и излезте на разходка на площада. Аз ще се справя и сам.

И така, облякох синьото си палто и зарових бузи в меката яка. Беше ми нервно, но Анастасио беше прав. Крайно време беше да разкажа на Бепи всичко.

Седнахме край фонтана, много по-унили от последния път. Когато му разказах как приятелят му се беше опитал да прекара една нощ с мен, Бепи направо побесня.

— Защо не ми каза по-рано?

— Защото се страхувах.

Той изпсува:

— Cose da pazzi! Наистина ли не разбираш? Ако ми беше казала, сестра ми можеше да се спаси.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? Да, сигурно — отвърна горчиво той, сякаш ме обвиняваше за случилото се и сякаш аз бях поощрила поведението на Джанфранко. Това отношение ме изуми неимоверно, но не беше удачно да споря с него.

— Може би, ако се опиташ да обясниш, ще ти върнат работата — опитах да сменя темата аз.

Той поклати глава.

— В този бизнес човек получава само един шанс. Нито един по-голям хотел няма да ме наеме. Вече всички знаят. Може би ще успея да си намеря работа в някоя кухня — отново отпусна глава на ръцете си. — Каква каша! Каква каша!

Изпрати ме до пансиона на синьора Луси и си тръгна без да ме целуне за довиждане. На другата сутрин Анастасио каза, че се е върнал в заведението и е изпил цяла бутилка уиски. Не го видях нито същия, нито на другия ден. Не знаех къде да го търся. Живееше в една стая със свой колега сервитьор, но нямах представа какъв е адресът. Знаех само, че е близо до Испанските стъпала.

Чувствах се нещастна и виновна, но и бях малко ядосана. Не аз бях виновна. Сигурна бях, че когато Бепи се успокоеше, щеше да осъзнае, че всъщност сам беше накарал приятеля си да се грижи за мен. Той сам беше запалил фитила, така да се каже.

Запълвах си времето с чистене. Огледалата и хромираните повърхности в заведението на Анастасио не бяха виждали такова лъскане и метлата не знаеше какво е почивка — никой не беше почиствал толкова щателно прахоляка и космите от палтата на клиентите. Опитвах се да не мисля за Бепи, докато свалях бутилките с алкохол една по една от рафта и ги забърсвах от праха. Дори накарах Анастасио да ми помогне да дръпнем големия хладилник, за да измия стената зад него.

Мина една седмица без Бепи да се появи. Изпаднах в отчаяние. Една вечер седнах в стаята си и започнах да броя парите, които бях събрала, за да видя дали ще ми стигнат да се прибера вкъщи. Бях решила, че това е най-доброто, което мога да направя.

На другия ден тръгнах към гара Термини да си купя билет, когато чух Бепи да ме вика.

— Катерина, спри! Почакай!

Обърнах се и го видях да тича към мен. Почувствах се странно — сякаш някой се канеше да докосне едва заздравяваща рана и ме беше страх да не ме заболи. Свих се нервно. Макар ида копнеех да го видя, в мига, когато го зърнах, се паникьосах. Вместо да спра да го изчакам, аз побягнах като грубо изблъсквах всеки пред мен. Бепи не спря да вика.

— Катерина, не бягай! Искам само да поговорим.

Завих по една странична улица, която излизаше на фонтана ди Треви и се спуснах през тълпите туристи. Една американка притисна чантата си до гърдите, сякаш се страхуваше да не й я отмъкна, а съпругът й ми се сопна:

— Внимавайте къде вървите!

После и двамата зяпнаха, когато Бепи ме настигна и ме дръпна за раменете.

— Катерина, защо избяга от мен? — дишаше по-тежко от мен. Опитах се да се освободя от хватката му.

— Пусни ме!

— Не и преди да ми кажеш защо избяга.

— Не може да ме пренебрегваш цяла седмица и да очакваш да ти се зарадвам, като се появиш — вече бях ядосана. — И не може да ме виниш за всичко! Просто не е честно!

— Знам, знам. Да седнем край фонтана и да не притесняваме повече хората, че си помислиха да не правим някаква постановка — намръщи се Бепи към любопитните туристи. — Трябва да ти кажа нещо.

Позволих му да ме заведе на една дървена пейка. Седнах до него и впих поглед във фонтана, в очакване да обясни.

— Съжалявам, че изчезнах, но ми трябваше време да помисля — той млъкна и зачака да реагирам. Кимнах леко и той продължи. — Знам, че нямаш никаква вина и че беше глупаво от моя страна да те обвинявам. Трябваше да се разсърдя на Джанфранко.

— Как така и не разбра какъв всъщност е той? — това за мен си оставаше тайна. — Дори Анастасио му няма доверие, а той почти не го познава.

— Беше мой приятел.

— Да. И? — обърнах се към Бепи и видях, че е ужасно тъжен и объркан.

— Приятел ми е откакто се помня — повтори тихо той. — На една и съща възраст сме и от малки правим всичко заедно. Той ми помагаше да водя козите до фонтана на площада, когато още нямахме течаща вода в къщата. Ходехме да ловим змиорки през лятото и птици, когато се събираха да мигрират в началото на зимата. Джанфранко ми беше като брат. Обичах го, Катерина. Още не мога да повярвам какво направи.

— Но той ти е завиждал през цялото време! Затова е искал да има по-добра работа, да си купи кола, да изкарва повече пари.

Бепи поклати глава.

— Това е лудост!

— Знам.

За известно време останахме загледани в несекващия поток туристи. Идваха нови и нови, но всички правеха едно и също нещо: спираха възхитени пред фонтана, хвърляха монета във водата и после заставаха широко усмихнати някой да ги снима. Аз вече не бях една от тях. Чувствах се част от Рим.

— Джанфранко всъщност не е истински влюбен в мен — казах аз. — Иска ме само защото съм твоя.

— И според теб се опитва да ме унищожи, защото не може да те има? — попита Бепи.

— Да, предполагам.

— Ами, получи му се. Съсипа семейството ми, бъдещето ми… — изведнъж той ме стисна силно за ръката. — Омъжи се за мен, Катерина.

— Вече се съгласих.

— Още сега, още тази седмица. Оженим ли се, не може да ни направи нищо. Няма да успее да ни унищожи, както направи с всичко друго.

— Не мога. Ами родителите ми? Дори не съм им казала… — спрях и се замислих за момент. Може би Бепи беше прав. Ако се оженехме, Джанфранко не можеше да ни докосне. Щеше да се наложи да ни остави на мира.

— Добре. Да се оженим колкото може по-скоро — съгласих се накрая. — Тази седмица.

На сватбата ни не бях с рокля. Преди това бях отишла в един магазин на Виа Кондоти и си бях купила кремав костюм, който знаех, че ще мога да облека и друг път.

Бепи дойде до пансиона на синьора Луси с взет назаем мотопед и ме заведе в общината. Церемонията беше кратка, а служителката говореше бързо на италиански. Докато се усетя, трябваше да се подпишем. Анастасио и колегата, с когото Бепи делеше една стая, станаха наши свидетели.

После отидохме до площад Навона и Анастасио ни снима пред любимия ни фонтан. В заведението ни чакаше охладено просеко и вдигнахме тост за нашето бъдеще. Беше щастлив ден, макар и да не беше сватбата, за която бях мечтала.

Първата ни брачна нощ прекарахме разделени. Синьора Луси никога нямаше да позволи в някоя от стаите й да влезе мъж и нямаше значение, че вече беше мой законен съпруг. Въпреки това се чувствах различно — имах тънка златна халка на пръста и споменът за обещанията на Бепи беше още жив в ума ми.

Сутринта се срещнахме в заведението на кафе и да обсъдим бъдещето си. Бепи не беше намерил работа и парите му бяха на свършване. Същевременно аз вече се притеснявах за родителите си. Не знаех как да им кажа какво бях направила. Сякаш порцията ни щастие се беше изчерпала и ни оставаха само проблеми.

— Върни се при семейството си — предложи Бепи. — Аз ще остана и ще се опитам да намеря работа.

— Няма да тръгна без теб — настоях аз.

— Нямаме пари за два билета.

— Да пътуваме на стоп. Така пристигнах, забрави ли?

Той цъкна с език:

— Едно е три красиви момичета да пътуват на стоп, няма обаче да е никак лесно, ако сме двамата.

Аз се отчаях.

— Тогава какво ще правим?

— Не знам, Катерина — той вдигна ръце във въздуха. — Иска ми се да имахме друг вариант. Дори и да имах пари за билет обаче, не мога да оставя семейството си. Не мога да изоставя майка си.

— Сега аз съм твоето семейство, Бепи — напомних му аз. — Твоя съм колкото и те.

— Да, да, знам това.

Но аз не се отказвах:

— А и майката ти и Изабела разчитат на парите, които им изпращаш, нали? Как ще се справят, ако не можеш да ги издържаш? В Англия ще живеем при родителите ми и няма да плащаш наем, ще си намериш хубава работа и ще можеш да спестяваш и да им пращаш по нещо — вече Бепи нямаше какво да отвърне.

— Не знам, Катерина, просто не знам.

— Рим няма да изчезне. Ела в Англия с мен поне за малко — настоях аз. — Моля те.

— Добре — предаде се той. — Ако намерим начин как да пътуваме, ще дойда… Поне за малко.

Анастасио обслужваше клиенти, но явно беше дочул разговора ни, защото донесе още кафе, постоя малко и накрая каза:

— Може ли да направя едно предложение?

Бепи сви рамене:

— Разбира се.

— Имам приятел, който държи ресторант в Сохо. Ще му пиша и може би ще успея да ти намеря работа.

— Благодаря, но в момента нямам пари за билет — отвърна му Бепи.

— Ще ти заема.

— Но защо ще го правиш? — преди Бепи вярваше на всички, сега нямаше доверие на никого.

— Защото съм сигурен, че ще ми ги върнеш.

Бепи се намръщи. Анастасио седна на един свободен стол на масата ни.

— Виж, Бепи, преди време един човек ми помогна. Така успях да дойда тук. Сега аз искам да помогна на теб. Може би след време ти ще помогнеш на някого другиго. Такъв трябва да е животът, макар и невинаги да се получава точно по този начин.

Обадих се преди Бепи да има възможност да отвърне.

— Благодаря. Ще приемем предложението ти. Обещавам да ти върнем парите колкото можем по-бързо. Нали, Бепи?

Той кимна неохотно. Не знаех дали е нещастен, защото трябва да замине или защото прие пари назаем от почти непознат човек.

— Благодаря — каза накрая той.

— Prego — отвърна Анастасио, стана и се върна при клиентите.