Ники Пелегрино
Италианска сватба (28)

27

На Пиета й се стори, че церемонията мина прекалено бързо. В един момент стоеше в „Свети Петър“ и чакаше булката да се появи (и същевременно се дразнеше, че свещениците бяха сменили старите свещи с електрически, които се палеха след като пуснеш монета в автомат), а в друг Идън и Адолората стояха на стъпалата на църквата и всички ги замеряха с конфети и ги снимаха.

Щом видя дъщеря си в бляскавата сватбена рокля, Бепи се разчувства.

— Толкова е красива! Толкова е идеална! — прошепна той в ухото на Пиета по време на службата, а после Пиета забеляза, че баща й стискаше от време на време ръката на майка й.

Пред олтара (растите на Идън бяха прилежно прибрани в опашка) младоженецът също стискаше ръката на Адолората.

Пиета погледна за последно щастливата двойка на стъпалата на църквата, обърна се неохотно и тръгна към „Малката Италия“. Искаше да се увери, че абсолютно всичко е готово за сватбеното тържество. Трапезарията беше преобразена — беше успяла да осъществи идеята. Ефирни бели драперии, мъждукащи свещи, кристали сол и драматични розови орхидеи бяха превърнали ресторанта в елегантен и стилен салон. За нея всичко изглеждаше идеално.

След малко елегантните маси преливаха от полупразни чаши вино, чинии с паста и панери хляб. Врявата от италиански гласове беше оглушителна. Всички говореха едновременно, ръкомахаха да са по-убедителни, пълнеха наново чашите си, отпиваха и наново започваха да се хранят. Засега Пиета беше успяла да преброи пет ястия — имаше хапки, скариди, ризото, но знаеше, че има още много. На дансинга жени с големи ханшове се виеха в такта на музиката, а оплешивяващи мъже се въртяха около тях. Приятелката на майка й Маргарет беше със съпруга си Ернесто и се смееше на нещо, което явно той беше казал. Адолората шепнеше в ухото на главния сервитьор Фредерико — не можеше да спре да работи дори и днес. Идън и няколко негови приятели пушеха пури навън. Нямаше обаче и следа от Изабела и сина й. После Пиета я видя да застава на прага. Носът й беше прекалено широк и зъбите й бяха криви, но у нея имаше жизненост, която одухотворяваше лицето й и човек бързо забравяше външния й вид.

Майката на Пиета очевидно беше вдигнала поглед и беше забелязала Изабела, защото отвори уста и протегна ръка да хване Бепи за рамото. Той водеше оживен разговор и отначало не й обърна внимание и тя отново го потупа. Този път Бепи се обърна, проследи погледа й и забеляза сестра си на вратата. За миг никой не помръдна. Гледаха се като котараци на лунна светлина. После Изабела направи две крачки и след нея се появи висок млад мъж. Много бавно Бепи се изправи на крака, но остана на място.

Пиета не издържа. Скочи и си проправи път през столовете и хората.

— Здравей, ти сигурно си Изабела — каза и целуна жената по двете бузи. — Аз съм Пиета. Другата ти племенница. Добре дошла в „Малката Италия“.

— Благодаря — колебливо отвърна Изабела. — Още не съм сигурна дали добре постъпихме като дойдохме, но синът ми Бепи искаше и реших, че заслужава да се запознае със семейството си.

Изабела отстъпи встрани и пред Пиета застана тъмен младеж. Изглеждаше великолепно. Невероятно много приличаше на снимките на баща й като малък. Тя го поздрави и се обърна да потърси с поглед сестра си.

Адолората вече вървеше към тях с усмивка на лицето.

— Много се радвам, че дойдохте. Притеснявах се да не си промените решението — протегна ръце да ги прегърне.

Всички заедно се обърнаха към Бепи да видят как ще реагира. Той още ги гледаше без да помръдне.

— Върви и го поздрави — насърчи я Пиета. — Би искал да го направиш. Само гордостта му го спира.

Когато Изабела заговори баща й на италиански, използва диалект, който беше някак по-рязък и гърлен и от който нищо не се разбираше. За миг лицето му остана все така безизразно, после тя махна с ръка към сина си. Бепи обърна поглед към него и за пръв път чертите му омекнаха.

— Изглеждаш сякаш си мой син, не на Джанфранко — изумено заяви той. — Имаш и лицето ми, и името ми.

— Много се радвам да се запознаем най-накрая — младежът не говореше на диалект, но произнесе думите тихо и Пиета трябваше да се напрегне да го чуе. — Цял живот майка ми разказва истории от детството ви в Равено.

Фредерико, наблюдателен както винаги, донесе допълнително столове и всички се сместиха на една маса. След малко пред Изабела и младия Бепи се появиха чаши с вино и чинии с храна, като на всички останали гости. Пиета едва не припадна от облекчение. Най-трудното беше отминало. Вече можеше да се отпусне.

Час по-късно й стана горещо и коремът я болеше от ядене. Реши да излезе навън и да си почине от тържеството като се поразходи по улицата. Когато излезе от „Малката Италия“ обаче, забеляза Микеле. Сигурно тъкмо беше свършил работа и сега стоеше и гледаше пълния с приятели и съседи ресторант. Усмихна й се, когато я видя.

— Брат ми вътре ли е? — попита той.

Тя кимна:

— Дойдоха преди десетина минути.

— Как мина? Баща ти прие ли ги?

— Беше голяма изненада, но остана доволен. Така мисля. Поне съм сигурна, че накрая ще се успокои. Беше много емоционален ден за него.

— Трябва да вървя — промълви тъжно Микеле. — Кажи на сестра си auguri от мое име.

— Не, остани — Пиета изрече думите преди да има време да помисли. Той поклати глава.

— Всичко върви добре. Не искам да създавам неприятности.

— Тогава поседи малко с мен на масите навън. Ще помоля Фредерико да ти донесе нещо. Чаша вино, малко храна. И ще кажа на брат ти, че си тук. Искаш ли да се запознаете?

— Да, разбира се. Но, само ако си сигурна…

Пиета се усмихна:

— Да, сигурна съм. Наистина.

Личеше, че му е неудобно, но я последва под обвитата с цветя сватбена арка и седна до нея на една от масите.

Пиета влезе да намери Фредерико и после отиде до масата на родителите си. Баща й седеше до младия Бепи, а на лицето му бяха изписани тъга и съжаление.

— Не те познавам — чу го да казва Пиета. — Изобщо не те познавам.

Тя бързо прошепна каквото трябваше в ухото на момчето и излезе навън при Микеле, където двамата останаха заслушани в шума на празненството. Докато се наслаждаваха на червеното вино, Пиета се зачуди как тези нови хора щяха да променят семейството й, което пред последните няколко седмици вече се беше променило изключително много.

Случи се нещо, което Пиета никога не си беше мислила, че може да види. Сервитьорите в „Малката Италия“ вече почистваха масите. Последните останали гости допиваха виното си или се въртяха в последен танц. Навън, около една маса седяха баща й, братовчед й Бепи и Микеле. На масата имаше отворена бутилка бренди и тримата пушеха дебели пури. Баща й, повече от замаян от шампанското и много емоции, им разказваше стари спомени.

Отначало се шокира, когато видя Пиета да говори с Микеле пред ресторанта.

— Какво си мисли, че прави този тук? — изсъска той.

Младият Бепи обаче го спря, хвана го за ръката и каза бързо:

— Той е мой брат, zio. Част от моето семейство. Дошъл е да ме види.

Баща й явно се измори да се прави на ядосан. Извика на Фредерико да донесе бренди и пури и седна при тях.

— Когато бях на твоята възраст, — започна той и кимна на младия Бепи — се учех от Джанфранко. Боготворях го от години. Сега, като се върна назад, виждам, че не си е заслужавало. Дори като момчета истинският му характер прозираше и онези, които гледаха внимателно, го забелязваха. Не и аз, разбира се. Следвах го, копирах го, правех неща, от които сега се срамувам. Отначало правехме момчешки лудории. Чукахме по вратите на хората и бягахме. Криехме се и пръскахме минувачите с вода. Сигурен съм, че всички момчета го правят. Като пораснахме обаче Джанфранко все настояваше да сме по-смели. Крадяхме от хора, които нямаха много. Свивахме дреболии, които не бяха никому нужни, правехме го заради тръпката. Убивахме малки животни, птици и се правехме, че уж сме излезли на лов. Сега осъзнавам, че съвсем не беше така.

Пиета чуваше всичко това за пръв път.

— Ставало е въпрос за власт — предположи тя.

— Точно така — баща й дръпна от пурата. — Искаше да има власт над мен и над всичко друго.

Микеле слушаше внимателно, но изражението му не се промени.

— Мислил си много за това всичките тези години, нали? — попита той тихо.

Бепи се изненада, сякаш беше забравил, че говори на двамата сина на Джанфранко.

— Имах много време да мисля — отвърна също толкова тихо той. — Не смятам, че цялата вина е на баща ви. Можех да откажа да го следвам. Да тръгна по собствен път. В Равено обаче нямаше какво толкова да се прави, а с Джанфранко винаги беше интересно. Бях наивен и не ми мина и през ума, че един ден може да се обърне срещу мен. После направи ужасни неща. Опита се да открадне моята Катерина, направи постановка и ме уволниха от работа. Дълго време му се сърдех, но после осъзнах, че всъщност Джанфранко винаги е бил такъв. Че никога не е бил приятелят, който исках да бъде.

Микеле не се въздържа и се опита да защити баща си.

— Сгрешил е, всички грешим. Но не е лош човек. Беше добър баща към мен. Обича ме.

Бепи сви рамене.

— Лесно е да обичаш децата си — отвърна той презрително. — Това обаче не значи, че е добър човек.

Двамата мъже впериха погледи един в друг и Пиета се уплаши сватбата все пак да не завърши с бой.

— Но не може ли да бъде както предложи майката на Микеле, папа? — намеси се Пиета. — Да сложим край на враждата. И да се държим цивилизовано един с друг.

— Да, cara, мога да се държа цивилизовано. Да се усмихвам като се разминаваме, да кимам за поздрав. Но няма да е искрено. Затова какъв ще е смисълът?

Пиета погледна Микеле безпомощно. Изглежда нищо нямаше да се промени.

— Добре, ти мразиш баща ми — каза Микеле по-скоро тъжно, отколкото ядосано. — Така да бъде. Защо обаче мразиш мен? Не разбирам защо си го изкарваш на мен и на брат ми.

Бащата на Пиета наля още бренди на всички.

— И аз може да съм допуснал някоя грешка — заключи той. — Исках да защитя семейството си от Джанфранко, това е. Най-добрият начин беше да стоим далеч от него.

— След толкова много години? — рече Микеле.

— Времето какво общо има? Вие тримата не осъзнавате, че след тридесет години ще сте същите хора, само ще сте по-стари и по-уморени. Времето лети и не може дави промени, както си мислите.

— А сега? — продължи Микеле. — Пием заедно бренди. Правиш го, само защото днес за теб беше пълен с емоции ден и защото си пиян? Утре отново ли няма да ни познаваш?

Пиета погледна баща си с надеждата да отговори.

— Аз съм пиян? Е, може би малко — Бепи замислено отпи от брендито. — За мен това е моментът в живота ми, когато затварям една врата и отварям друга. Не ме молете да се държа нормално с баща ви. Това няма да се случи. Никога. Мразя го както го мразех преди години. Вие обаче, момчета… Не бях прав да прехвърлям чувствата си към вас — той погледна племенника си, който толкова много приличаше на него самия. — Изгубих толкова време…

— Не е прекалено късно, папа — каза Пиета и сложи ръка върху неговата. — Още има време да опознаеш братовчеда Бепи… и Микеле.

Седяха навън дълго и се увиха с връхните си дрехи, когато стана много студено. Никой не искаше да си тръгне пръв. Когато видя небето да просветлява обаче, Пиета осъзна, че е време да се разделят.

Каза довиждане на Микеле до отрупаната с цветя арка.

— Днес ще ходиш ли в магазина? Ще ти донеса обяд — обеща той.

— Ще съм или там, или горе в апартамента. Чака ме много работа.

— До скоро тогава — Микеле бързо я целуна по бузата.

— Да, до скоро.

Макар да беше уморена, Пиета не беше готова да се прибере у дома. В къщата беше някак тъжно, а още й се празнуваше. Вместо това отключи вратата на магазина и влезе вътре.

Мястото сякаш я чакаше. Манекенът беше облечен с роклята с божурите, чисто новия диван и рафтовете, по които вече беше започнала да трупа аксесоари, стояха както ги беше оставила. Седна на дивана и въздъхна. От една страна изпитваше облекчение, че сватбата на Адолората беше минала. Стресът й беше дошъл в повече. Когато обаче загазиха лампите на „Малката Италия“, почувства и тъга, защото това беше краят на една ера.

Пиета впи поглед в роклята с божурите. Това беше моментът, когато всички трябваше да се отърсят от миналото. Адолората вече щеше да живее при Идън, родителите й бяха се превърнали в номади, а тя сама си беше шеф.

Изправи се и се зае да сваля роклята от манекена. Не можеше да се въздържи. Никой не беше обличал вече завършената рокля и искаше да види как пада платът, да й вдъхне живот за пръв път.

Напъха се в нея и накрая успя сама да се закопчае. После се обърна към огледалото. Да се види облечена в булчинска рокля беше нещо изключително. Беше създала ужасно много рокли, но така и не облече нито една от тях. Тази не й беше по мярка, но Пиета остана доволна от резултата.

Роклята с божурите беше секси, но не прекалено. Беше закачлива, но не и претенциозна. Имаше детайли, но не беше претрупана. Завъртя се бавно да види отражението си и отзад и се сети за годеницата на Микеле — Хелън. Това беше нейната рокля-мечта. Жалко, че никога нямаше да я облече.

Пиета се разходи из магазина да провери как се държи моделът и се завъртя пред огледалото. Мъчно й беше за Хелън, но се чувстваше добре. Микеле беше намерил начин да се провре в живота й и колкото и да не й се искаше да изкушава съдбата, вече си представяше, че се виждат все по-често и по-често. По-късно днес щеше да й донесе обяд. Утре можеха да отидат на вечеря. После… кой знае?

Разбира се, имаше вероятност нищо да не се получи, но за пръв път в живота си Пиета се осмели да мечтае. Докато стоеше пред огледалото в малкия си магазин и гледаше отражението си, облечено в булчинска рокля, в огледалото, си позволи да повярва, че един ден може наистина да облече такава рокля.

* * *

Седя на скалите пред малката ни бяла къща и гледам как Бепи плува в морето. Всеки ден отива малко по-навътре и се ужасявам от мисълта, че скоро ще стигне до мястото, където цветът на водата е по-скоро черен, отколкото син. Не знам какво ще правя, ако нещо се случи. Определено не бих могла да скоча да го спасявам. Но пък се чувствам по-добре тук и да гледам как посивялата му глава пори вълните.

— Не влизай много навътре — все казвам аз, но той не ме слуша. Ръцете му загребват вода и така се чувства по-млад и по-силен, отколкото на сушата.

Бепи не може да седи дълго на едно място. Всеки ден ходи с колело до селото да купува храна, макар че пътят е много стръмен. Лицето му е почерняло от слънцето, погледът му е по-бистър. Казва, че няма болки в гърдите, но не мога да спра да се притеснявам. Болницата е толкова далеч, че само се надявам нещо да не се обърка.

Нека опиша къщата ни. От соления въздух всичко беше потъмняло и първото, което Бепи направи, беше да я боядиса отново бяла. Плати на един мъж от селото да я боядиса, но цял ден му вися на главата, за да е сигурен, че ще стане както трябва. После лакира всички прозорци и посади цветя в сандъчетата на прозорците. Мое задължение е да ги поливам всяка вечер, иначе ще увехнат и ще умрат в лятната жега.

Сега започна да прави зеленчукова градина зад къщата. Рано сутрин се съблича гол до кръста и започва да пренася тор. Целият се облива в пот, когато слънцето изгрее. Когато много се сгорещи, скача в морето и се пробва да види колко ще издържи. Тогава излизам от къщата и сядам на скалите. Вземам книга и се правя, че чета, но всъщност не откъсвам поглед от него.

Когато излезе от водата, ходим заедно с колата до селото. Обичаме да сядаме в едно малко заведение да пием кафе със сладкиш. Собственикът вече ни поздравява като редовни клиенти и там научаваме последните клюки. Мислех, че селото е малко, но се оказа, че много неща се случват.

Понякога се чувствам самотна. Липсва ми къщата в Лондон и ми се иска да съм там. Тук обаче се чувствам по-млада и по-силна, като Бепи, докато плува.

След няколко седмици всички ще дойдат — Адолората с мъжа си и бебето, Пиета с годеника си Микеле. На Бепи му трябваше малко време да свикне с двамата нови мъже в семейството, най-вече с Микеле заради всички онези неща, които се случиха в миналото. Всичко вече е наред. Няма проблеми.

Бепи е на дълбокото. Обръща се и маха към мен. Знае, че не обичам да влиза толкова навътре и съм сигурна, че само ме дразни. Обръща се, сякаш ще плува още, но не си правя труда да викам по него. Оттук няма да ме чуе, а и да ме чуе, няма да ме послуша.

После променя мнението си и започва да плува към мен. Загребва водата сигурно и силно като младеж, а аз стоя горе на скалите, с книга на коленете, гледам го и го чакам.