Ники Пелегрино
Италианска сватба (2)

1

Манекенът стоеше изправен в ъгъла на таванската стая на Пиета. Роклята, която му беше метнала, беше обикновена, грубо тропосана басма, но Пиета вече виждаше какво щеше да се получи. Изящните мъниста, линията на кройката, панделката на кръста. Щеше да е прекрасно.

Именно този момент Пиета харесваше най-много. И роклята, и бъдещето на булката нашепваха обещания. По-късно можеше да има разочарования, дори разбити сърца. Сега, когато роклята само намекваше за истинската си форма и красотата й още цъфтеше само във въображението на Пиета, беше съвършеният миг.

Обикновено Пиета знаеше каква ще е роклята още преди да опознае булката. Какво ще създаде от топовете дантела, тюл и коприна биваше напълно оформено в главата й още в края на първата консултация. По-късно, по време на безкрайните проби, подчиняваше булката на волята си, но го правеше толкова внимателно и убедително, че булката все си мислеше, че идеята е била нейна. Забрави цветята на ханша, отърви се от подгъва. Да, да, точно това искаш.

На последната проба, когато булката се изправеше в Залата с огледалата, когато обуеше обувките и сложеше булото, Пиета винаги се натъжаваше — трябваше да изпрати творението си навън, в големия свят (както и жената, която го беше облякла) и кой знаеше какво щеше да се случи. Имаше и по-лоши неща от скъсана дантела и раздърпан подгъв, Пиета знаеше това.

А тази рокля, парчето плат върху манекена в спалнята й, беше различна. Беше по-важна от другите и щеше да й е по-трудно да се раздели с нея. Пиета седна в леглото, подпря се на възглавниците и се втренчи в плата. Това нещо щеше да се прероди в сватбена рокля за малката й сестричка и всичко трябваше да е идеално.

Пиета чу да се отваря и затваря врата и после нечии стъпки по дървения под на долния етаж. Зачуди се кой ли е. Сестра й Адолората, прекалено заета да крои планове за бъдещето, за да спи? Или майка им, която си беше легнала часове по-рано, но пък можеше да се е събудила и да е осъзнала, че е пропуснала да глътне хапчето или сиропа, на които разчиташе напоследък?

Стъпките бяха някак по-тежки, чу се и друг шум — трополене и трясък на тигани и чинии в кухненските шкафове. Явно беше баща й Бепи. Не го свърташе на едно място, и умът, и тялото му не знаеха почивка и не можеше да прекара и една нощ в сън. Разбира се, тогава отиваше в кухнята, къде другаде. Сутрин, когато Пиета слизаше за първата си чаша силно черно кафе, често на кухненската маса се сушеше прясно приготвена паста или намираше дълбок тиган с доматен сос и телешко, задушено на бавен огън.

Сякаш вече нямаше достатъчно храна. Шкафовете бяха натъпкани с внимателно изсушена паста, увита в ленени кърпи; грижливо надписаните от майка им буркани със сосове и супи вече преливаха от фризера за дълбоко замразяване. А Бепи продължаваше да готви.

Пиета обичаше храната на баща си, но тя просто беше прекалено много. Понякога си представяше как напуска четириетажната къща, в която всички живееха, как отива да живее някъде сама и започва сама да готви. Например обикновена супа със спанак, овкусена с малко бекон. Щеше да похапне скромна порция на спокойствие, вместо екстравагантните купи и чинии, които баща й сервираше сред врява и хаос.

Пиета се прозя и погледна за последно манекена. Мислено промени леко линията на деколтето и направи презрамките на рамената по-широки. После угаси нощната лампа, сви се под завивките, затвори очи и след минута беше заспала.

* * *

Рано на другата сутрин Пиета слезе на долния етаж и изобщо не се изненада от онова, което намери в кухнята. Жълти ленти фетучини, посипани с брашно, бяха пръснати в единия край на дългата чамова маса. Другият беше заринат с тънки кори за лазаня. На малкото празно пространство в центъра майката на Пиета Катрин беше сложила купата си със зърнена закуска и чаша чай.

Катрин изглеждаше бледа и изморена, сивеещата й коса беше силно опъната назад и беше облякла халат на цветя. Тя разсеяно поднасяше лъжица към устата си.

— Добро утро, мамо. Как си днес? — Пиета отвори вратата и веднага се насочи към кафето.

— Нито добре, нито зле.

— Искаш ли кафе?

— Не, не. Сутрин мога да пия само чай, знаеш това — Катрин заби ядосано пръст в пастата на масата. — А и нямам представа къде ще седнеш да закусиш. Виж това!

— Няма проблеми — сви рамене Пиета. — Искам само кафе и цигара. Ще изляза на стълбите отзад.

— Пушиш. Все пушиш! — оплака се Катрин. — Кога ще ги спреш? Сестра ти не пуши. Не знам изобщо защо започна?

Едно и също всяка сутрин. Майка й винаги се будеше първа, хващаше вестника и започваше да мрънка по повод лошите новини в него, докато зърнената й закуска омекваше в купата с мляко. Така Пиета я заварваше на кухненската маса. Устните на майка й винаги бяха стиснати, сякаш ядеше нещо горчиво и тя често четеше на глас новините, които особено я отвращаваха.

Ако Адолората беше до късно на работа в ресторанта предната вечер, обикновено слизаше при Пиета на стълбите за едно бързо кафе и няколко скрити дръпвания от цигарата й и после се връщаше отново в леглото.

Едва когато баща им Бепи станеше от сън обаче, цялата къща се събуждаше. Ако беше в добро настроение, нахлуваше през вратата на кухнята, грабваше наполовина пълната купа на жена си и я хвърляше в мивката, шумно си наливаше кафе и не спираше да говори:

— Добро утро, бела Катерина. Добро утро, Пиета. Пушиш навън? Влез и хапни нещо, момиче, преди да отидеш на работа.

Ако не беше в настроение обаче, беше различно. Суетеше се из кухнята, стискаше носа си с палец и показалец и пъшкаше високо.

Тази сутрин Пиета седеше сама на стъпалата, пиеше кафе и гледаше малката градина, където баща й сам отглеждаше зеленчуците си, докато майка й преглеждаше ежедневните вестници.

Както винаги, навън се чуваше лондонският трафик, но Пиета почти не го забелязваше. Беше родена тук, в тази висока къща из задните улички на Кларкънуел и тук беше живяла цял живот. Когато беше на любимото си място, притваряше очи, наслаждаваше се на сутрешното слънце и чуваше само онова, което искаше — песента на птиците в клоните на дърветата в двора на църквата отсреща, виковете на децата от малката площадка наблизо. Дворът беше с висока ограда и всеки сантиметър от него беше старателно обработен. Това беше най-безопасното място за нея. За съжаление, не можеше да стои там цяла сутрин. Още една чаша кафе, последна цигара и трябваше да върви. Както всеки ден, и днес изпита страх при мисълта какво я чака.

— Какво има? Малко си бледа тази сутрин, Пиета.

Отвори очи. Беше Адолората, разбира се. Сестра й се наведе да вземе цигарата от ръката й и всмукна жадно.

— Нищо няма — Пиета направи място на сестра си да седне до нея. — Просто се бях замислила, това е.

— Искаш да кажеш, че нещо те притеснява.

Адолората допълни чашата кафе на Пиета от своята и за последно си дръпна от цигарата преди да й я върне.

Двете момичета не си приличаха. Адолората имаше чертите на баща си — беше с къдрава, рошава коса, големи бузи и малки кафяви очи. Очите на Пиета бяха по-светли, имаше гъст бретон до веждите, косата й беше по-тъмна и винаги я носеше вързана на кок. По темперамент също бяха различни, но, въпреки че цял живот се караха за какво ли не, бяха най-добри приятелки.

— Днес на работа ли си? — Пиета хвърли фаса на пътеката и я угаси с върха на чехъла си.

— Ммм, да. И трябва да отида сравнително рано. Искам да пробвам нещо ново. Мислех си за паста мидички с броколи и праз, задушени в лек пилешки бульон. Бекон, може би малко чили и една идея лимон — Адолората звучеше замечтано, докато описваше ястието. — Защо не наминеш по обяд и ще ти го приготвя?

— Може. Ще го вмъкна в програмата.

— Трябва ти половин час. Той не може да иска да работиш без почивка. Дори и той трябва да признае, че се налага да ядеш.

— Цял ден имам уговорки с булки за консултации и проби. Трябва да съм там.

Адолората завъртя очи с досада.

— Честно, не знам защо го правиш. Краде ти идеите, иска да си постоянно в ателието, кара те да вършиш всичко сама…

— Знам, знам. Но той е Никола Роуз и може да прави каквото си иска.

— Напусни, Пиета. Отвори свое ателие. Знаеш, че ще се справиш.

— Още не мога — поклати глава Пиета. — Моментът не е подходящ. Не съм готова.

— Ако се притесняваш за парите, татко ще ти помогне.

— Знам. Казва ми го поне веднъж на седмица. Не ме тормози, моля те — Пиета подаде цигарата на сестра си и тя си я прибра в джоба.

Веднага след това Пиета чу тропане на тигани от кухнята и миризма на пържен лук. После баща им се появи с ножици в ръка и хукна из двора за пресни подправки, почти препъвайки се в дъщерите си на стъпалата.

— Момичета, защо все висите на стъпалата като селянки? За какво съм ви купил кухненски столове? Влезте и седнете като цивилизовани хора. И Пиета… — повиши той глас — Закуси нещо. Трябва да ядеш повече.

— Нямам време, папа, съжалявам. Ще вървя на работа.

— Тогава поне се върни навреме довечера. Ще правя прекрасна лазаня и искам да я споделя с цялото семейство — усмихна й се той щастливо и размаха връзка пресни подправки.

Пиета го целуна бързо по бузата. Докато минаваше през кухнята с надеждата първа да влезе под душа, чу майка си да се оплаква:

— В тази къща винаги мирише на готвено, Бепи, още от сутринта.

Не за пръв път Пиета се зачуди защо баща й беше напуснал Италия преди толкова много години. И как един толкова ярък човек се беше влюбил в толкова скучна жена като майка й? Но пък какво кара един мъж да се влюби в една жена? Пиета беше почти на тридесет и не знаеше отговора.