Ники Пелегрино
Италианска сватба (20)

19

Роклята стоеше на манекена в ъгъла на ателието. Беше точно такава, каквато Пиета искаше — красива, елегантна, блестяща. Вече беше сигурна, че сестра й ще прилича на принцеса.

Щастието, което изпитваше обаче, беше помрачено от по-сложни чувства. Историята на майка й беше объркала Пиета ужасно много. Докато се суетеше наоколо — покриваше роклята да я защити от праха, събираше конци, парчета плат и паднали кристали, се опита да свърже Бепи и Катерина от историята с двамата души, които познаваше като възрастни хора.

Пиета затвори вратата на ателието и се замисли дали да не се обади на Адолората. Знаеше, че е редно да сподели част от семейната история с нея, но не можеше да се насили да вдигне телефона. Все пак сестра й беше получила любов от майка си, за разлика от нея, и сега се изкушаваше да запази историята за себе си.

Пиета се опита да си спомни детството и да намери разлика в отношението към нея и сестра й. Сети се само как повечето дни майка й се затваряше в спалнята и лежеше с часове, за да се излекува от постоянното си главоболие и че много често изглеждаше тъжна без очевидна причина. Нямаше случай, когато да не беше чувствала любовта й.

С наближаването на обяд Пиета стана още по-неспокойна. Дни наред живя в ателието на майка си и болничната стая на баща си. Беше време да излезе, да напълни дробовете си с бензинови пари и да се разходи по оживените улици.

Краката я отведоха към Хатън Гардън — мястото, където майка й за пръв път беше видяла Джанфранко в Лондон. Наистина ли ги беше последвал тук, луд от ревност и любов към майка й или имаше нещо друго, чудеше се Пиета. Докато си мислеше как приятеля на баща й от детството се беше превърнал в негов доживотен враг, зави зад ъгъла и тръгна към магазина на ДеМатео.

Спря пред вратата и се загледа през витрината в италианската паста по рафтовете, висящите бутове от куките и сирената в хладилните витрини. Баща й сигурно се беше зарадвал ужасно много на магазина преди да разбере кой е собственикът.

Микеле беше зад щанда. Вдигна поглед и й се усмихна за поздрав.

Когато приключи с клиента, излезе да я види.

— Добре ли си? — попита той.

— Баща ми получи инфаркт — обясни тя.

— Знам, чух. Но вече е добре, нали?

— Да, така мисля. Лекарите са доволни от лечението и ангиопластиката мина добре.

— Майка ти как е? А сестра ти?

— Мама е добре, предвид всичко. Най-накрая започна да спи. Адолората обаче съвсем откачи. Не съм я виждала от дни. Мисля, че вини себе си за случилото се.

Микеле се притесни и я хвана за ръката.

— Влез, ще ти направя кафе — предложи той.

— Не… Не трябва — поради някаква причина, колкото по-мило се държеше с нея, толкова повече й се искаше да заплаче. — Знаеш баща ми какъв е. Ако чуе, че съм била тук, ще побеснее, а сега не трябва да го разстройваме. Изобщо не трябваше да идвам.

Микеле протегна ръка, пусна табелата, на която пишеше „Затворено“ и затвори стъклената врата на магазина.

— Хайде — подкани я той, — имаш нужда да пийнеш нещо.

— Баща ти няма ли да се разсърди, ако разбере, че си затворил?

— Може би — призна той, като отново я хвана за ръка и я поведе.

Отидоха до една кръчма на Фарингтън Роуд, където Пиета още не беше ходила, но пък която се оказа, че Микеле посещава редовно. Собственикът го поздрави по име и му наля чаша бира без да пита.

— Приятелката ми има нужда от нещо ободряващо — обърна се към него Микеле и Пиета получи силен коктейл с джинджифилово вино.

Седнаха в ъгъла, далеч от другите клиенти и заговориха за баща й и за шока от внезапната болест.

— Винаги е изглеждал много здрав — каза Пиета и изгълта питието много по-бързо, отколкото възнамеряваше. — Не можеше да стои без работа и за минута.

Микеле се усмихна:

— Сигурно е италианска черта. Баща ми е съвсем същият.

— Знаеш ли, че са били приятели като деца? — Пиета се запита дали Микеле изобщо знаеше нещо за миналото на баща си. — Живели са в някакво отвратително планинско село в южна Италия.

— Знам. Бил съм там.

— Наистина? — той пресуши бирата си.

— Когато бях дете, през лятото ходехме там поне за месец. Баба и дядо бяха още живи. Не помниш ли, че баща ми затваряше магазина през август?

— Всъщност не.

Микеле се намръщи и направи знак на бармана да донесе по още едно питие.

— Мразех Равено, защото нямах какво да правя. През цялото време трябваше да посрещаме роднини, да слушам и да се държа прилично. Хубаво беше само когато татко ни водеше на плажа, но пък това значеше да пътуваме с часове по планинските пътища. Ти май не си ходила там?

Пиета поклати глава:

— И татко почти не е ходил. Все е зает покрай ресторанта. Спомням си, че отиде, когато майка му почина и после още веднъж пътува до Рим, но не ни взе.

— Сега може да реши пак да отиде. Беше болен и сигурно ще му се иска отново да види Италия.

— Едва ли. Там вече няма никакви близки. Само няколко братовчеди, но почти не говори с тях.

— Ами сестра му?

— Изабела? Тя почина.

Микеле се изненада:

— Кога?

— О, преди години.

— Не е възможно — не можеше да повярва Микеле.

— Защо мислиш така?

Той замълча за момент, сякаш обмисляше какво и как да каже.

— Защото с баща ми си пишеха постоянно — обясни накрая. — Помня, че стана голям скандал, когато майка ми намери писмата.

На Пиета й се зави свят. Вече беше на второто питие, но отпи голяма глътка.

— Искаш да кажеш, че още е жива?

— Да, доколкото знам. Защо мислиш, че е починала? — попита Микеле. — Баща ти ли ти каза?

— Май да… Не знам — изведнъж се замисли дали някой някога беше казал, че Изабел е починала или тя и Адолората й бяха предположили, че е мъртва, защото баща им почти не я споменаваше.

— Писмата й пристигаха от Рим, не от Равено — добави Микеле.

— Не разбирам защо баща ти си е писал с нея — каза тя, а той се засрами.

— Може би са имали връзка — обясни той и Пиета се зачуди дали не знае повече, отколкото всъщност показваше. — Майка ми се опита да го спре, но дали е успяла е друг въпрос. Татко не обича да му нареждат какво да прави.

Пиета беше толкова изненадана, че прие трето питие и го изпи бързо, като първите две. Бузите й се зачервиха и усети, че трябва да се прибира, но не й се тръгваше от Микеле и уютното сепаре в бара. Постоя още половин час и говориха още за Италия и бащите си. Накрая Микеле й каза, че изглежда уморена и предложи да я изпрати.

За един кратък миг пред къщата на родителите й, й се стори, че Микеле ще се наведе и ще я целуне за довиждане. Вместо това я докосна по рамото и й каза да се грижи за себе си и че се надява скоро да я види отново.

— Адолората не може да е права — помисли си сънено Пиета, докато заключваше. — Изобщо не си пада по мен.