Ники Пелегрино
Италианска сватба (18)

17

Писах на родителите си, че се прибирам. Представих си как седят в тъмната кухня сред аромата на зеле и печено месо и четат писмото ми. Добавих още едно изречение. „Няма да съм сама, написах аз ще доведа и съпруга си“.

Това трябваше да свърши работа. Щяхме да се разберем като се видим. Ужасявах се от тази среща, но с Бепи вече бяхме женени и никой не можеше да направи нищо. Бяхме в безопасност.

Седмица по-късно хванахме влак от гара Термини. Някой явно беше казал на Бепи, че в Англия е много по-студено и той си беше купил дълго палто втора ръка от една сергия. Беше сиво, проядено от молци и с около три номера по-голямо.

— Напускам Италия, Катерина — натъжи се той. — Кой знае кога ще се върна!

Бяхме запазили места в спален вагон и той малко се разведри, когато осъзна, че ще сме сами в купето. Вечерта един служител дойде и спусна шест кушетки за спане от стените. Някак успяхме да се сместим на едната. Така прекарахме първата си нощ като съпруг и съпруга.

Когато се събудих на другата сутрин, Бепи беше на пода. Беше паднал при едно по-силно друсване на влака и понеже бил смъртно изморен, предпочел да остане да спи там.

И двамата бяхме изтощени. Напрежението от изминалите седмици, притесненията около Джанфранко и усилията да намерим начин да останем заедно ни се бяха отразили много повече, отколкото осъзнавахме. Затова и пътуването с влака беше нашият меден месец. Нямаше какво да правим, освен да говорим, да гледаме през прозореца и да се разхождаме до вагон-ресторанта, хванати за ръце, докато влакът се люлееше по релсите.

— Разкажи ми за Англия — не спираше да пита Бепи. — Имате ли паста? Червено вино? Ще ми хареса ли?

— Скоро ще видиш — отвръщах аз.

Понякога, докато гледахме през прозореца, се притеснявах, че ще намрази дъжда и студа и че сивият Лондон ще го направи нещастен.

Когато пристигнахме, валеше силно. Бепи взе багажа ни и заедно побягнахме към навеса на автобусната спирка. Чувствах се странно отново сред хора, които говореха собствения ми език. Миризмите и звуците на дома ми бяха някак чужди. Бях сигурна, че Италия ще ми липсва и още повече се притесних, че Бепи няма да се пригоди към новия начин на живот.

Бепи обаче изглеждаше въодушевен. Не спираше да задава въпроси, докато автобусът бавно се движеше сред колите.

— Къде е Сохо, където приятелят на Анастасио има ресторант? — попита той.

— В тази посока — посочих аз. — Не е далеч от тук.

Той скочи на крака.

— Хайде, да отидем още сега.

— Току-що пристигнахме! Първо трябва да се приберем и да те запозная с родителите си.

— Няма ли да ме посрещнат по-добре, ако вече имам работа? Хайде! — настоя той. — Да слезем от автобуса и да видим какво ще направим.

Гръцкият ресторант беше в едно мазе. Няколкото стъпала към него миришеха силно на дезинфектант. Бепи сбърчи нос. Според него един ресторант трябваше да мирише на пържен лук или на печено месо с чесън. Все пак почука и поиска да се види със собственика.

Оказа се, че не търсят сервитьор, а готвач, който да приготвя мусака, сувлаки и телешко стифадо с пържени картофи и да прави зелена салата.

— Няма проблеми — отвърна Бепи. — В хотела в Рим готвех подобни неща постоянно.

Малко преувеличаваше, разбира се. Там работата му беше по-скоро да изнася представление, а не да готви. Правеше креп сюзет фламбе пред клиентите или приготвяше паста до самата маса като забъркваше сосове и ръсеше сирене в чиниите. Не беше истинско готвене, а и Бепи не се беше задържал достатъчно дълго.

— Няма значение — каза ми той, когато отново се качихме в автобуса. Изглеждаше много въодушевен. — Никой не ходи в такъв ресторант заради качеството на храната. Хранят се там заради ниските цени и големите порции. Ще се справя, ще видиш.

Доброто му настроение се запази до отбивката за Есекс. Тогава му казах, че скоро ще слизаме и той се притесни.

— Баща ти ще се ядоса ли? Какъв човек е той? Не си ми казвала нищо за него.

И аз бях нервна. Не се страхувах от гнева на баща ми, защото той беше тих човек и почти никога не повишаваше глас. Знаех обаче, че ще е много разочарован и това беше много по-ужасно от всичко друго.

Татко остана назад и пусна майка ми напред да ме прегърне със слабите си ръце. Погледнах през рамото й и забелязах, че татко изглежда остарял. Косата му беше по-сива, а очите му бяха някак уморени зад големите, дебели стъкла на очилата, които винаги носеше.

И двамата бяха много мили с Бепи, за което им бях изключително благодарна. В трапезарията имаше чай, свински ребра, хляб с масло и салата от краставици. Майка ми дори беше сложила хартиена салфетка на чинията и ме погледна многозначително преди да успея да направя някакъв коментар.

Насочиха цялото си внимание към Бепи. Докато той се хранеше, го разпитваха за живота и семейството му, опитвайки се да преценят що за човек е.

— А сега какво ще правиш в Лондон? — попита баща ми.

Бепи им каза, че вече има работа като готвач и че започва още утре. Баща ми кимна одобрително. За него животът беше само работа и Бепи не можеше да му даде по-удачен отговор.

Цяла година живеехме на горния етаж в къщата на родителите ми. Всеки ден Бепи взимаше автобуса до Сохо и отиваше на работа в гръцкия ресторант. Понякога оставаше толкова до късно, че изпускаше последния автобус и вървеше цял час до вкъщи, но никога не взимаше такси, за да не харчи излишно пари.

Първата ни задача беше да върнем парите на Анастасио и когато го направихме, Бепи сякаш малко се отпусна. Няколко пъти излиза с баща ми на заведение, научи се да играе дартс и да пие топла бира.

Все така изпращаше пари в Равено и пестеше каквото можеше, затова се изненадах, когато започна да ме води на вечеря в италиански ресторанти. Излизахме в почивните му дни и всеки път отивахме в различен ресторант. Някои бяха евтини, забутани заведения на улица Шарлот, други бяха много по-помпозни и скъпи.

Бепи винаги успяваше да намери недостатъци. Или храната не беше хубава, или обслужването не беше на ниво. Смешно беше да го гледам как се храни. Поднасяше намръщено вилицата към устата си, но в мига, в който вкусеше храната, се усмихваше широко.

— Има прекалено много захар в соса. Опитали са се да прикрият горчивината на доматите, които са ползвали — заявяваше той доволно. — Ужасно е, ужасно е!

Колкото повече се оплакваше, толкова по-щастлив изглеждаше.

— Сложили са сметана, защото са решили, че на англичаните ще им хареса — казваше друг път. — Не са нарязали правилно рибата. Варвари! Сервират месото и спагетите в една чиния. Не знаят ли нищо за храната?

После, също толкова внезапно, спряхме да ходим по ресторанти. Когато не беше на работа, обикаляше пазара на улица Бъруик и купуваше най-евтините зеленчуци, които успяваше да открие. Идваше си със странни парчета месо и рибешки глави и завземаше кухнята на майка ми. Когато дойде пролетта, зася най-различни подправки в градината — магданоз, босилек, розмарин, градински чай. Винаги вършеше нещо — вареше боб или си водеше записки за храната, която беше сготвил предния ден. Седнеше ли за малко, на часа затваряше очи и заспиваше.

Една нощ с татко отидоха на кръчма и стояха, докато заведението затвори. После седнаха в кухнята и говориха до късно. Сутринта намерих пепелник с две пури. Зачудих се какво ли са празнували.

По-късно същата сутрин татко обясни, докато закусваше варени яйца. Беше спал до късно и косата му стърчеше на всички страни. Очите му бяха кървясали.

— Ресторантът, който Бепи иска да отвори… Смяташ ли, че ще потръгне, както той вярва? — попита татко.

Не знаех нищо по въпроса, но се опитах да не показвам изненадата си.

— Той е добър готвач — отвърнах.

— И аз мисля така. Повечето неща, които готви, изглеждат странно, но са вкусни. Онази нощ оризът със зеле и бекон беше прекрасен, макар и да беше сложил прекалено много чесън.

Усмихнах се, защото се сетих, че татко си сипа допълнително и внимателно отдели меките парчета чесън и мазните парчета бекон.

— Но пък чак ресторант… Не знам — продължи той и изгълта яйцата. — Казах му, че ще си помисля.

— Ще си помислиш за какво?

— Дали да му дам заем, за да започне, разбира се.

Отсервирах чинията на баща ми и забърсах масата, чудейки се какво е намислил Бепи.

Същата нощ той обясни, докато лежахме един до друг на неудобното легло в стаята на горния етаж. Ходенето по ресторантите и готвеното били един вид проучване. Беше твърдо решен да отвори собствен ресторант и беше планирал всеки детайл.

— Открих едно помещение до оживен пазар. Близо е до Кларкънуел. Идеално е — въодушевено обясняваше той. — Трябват ми само пари да започна.

Бепи ме беше изненадал. През цялото време си мислех, че ще поиска да се върнем в Италия. Знаех, че майка му липсва и че се чувства виновен да я остави сама за по-дълго време. Още беше ядосан на Изабела, но бях сигурна, че и тя му липсва.

— Ако направиш ресторант, ще останеш в Лондон — отвърнах колебливо. — Сигурен ли си, че искаш това?

— Това е възможност да направя нещо сам. Може да нямам друг шанс — заяви гордо и въодушевено Бепи. Аз се притесних.

— Но Италия ти липсва, нали? И майка ти?

Той кимна.

— Когато ресторантът потръгне, може да отида да ги видя. Сега обаче трябва да направя нещо. В Рим има стотици ресторанти като онзи, който искам да отворя. Тук няма нито един. Това е големият ми шанс, Катерина.

На другия ден ме заведе да ми покаже помещението. Беше тясно и мрачно. Приличаше на тунел. По една от стените се виждаше теч, мазилката беше подпухнала и мухлясала. Бепи обаче вече беше решил.

— Ще замажем стените и ще ги боядисаме бели. Кухнята ще бъде отзад. Ще има прозорец, през който ще наглеждам ресторанта. Ще сложим маси и пейки край онази стена и на всяка маса ще има панер с хляб, кана с вода и гарафа вино. Все едно хората ще ми идват на гости и ще готвя специално за тях.

Огледах се.

— Ужасно е, Бепи. Как ще го превърнеш в ресторант, където хората да искат да идват и да се хранят?

— Ще го ремонтирам сам, в почивните си дни.

— И откъде татко ще намери пари?

— Ще вземе от банката срещу ипотека на къщата.

— А ако не успееш да ги върнеш?

— Нали върнах парите на Анастасио? — обиди се Бепи.

— Те бяха много по-малко от онова, което ще ти трябва за ресторанта.

Не исках да потъпквам мечтата му, но се страхувах от риска, който поемаше. Имаше работа, бяхме заедно — това не беше ли достатъчно?

— Защо винаги търсиш проблеми, Катерина? — ядоса се Бепи. — Спри да се тревожиш поне веднъж. Всичко ще е наред. Аз ще се погрижа за това.

Следващите няколко седмици почти не спа. Когато баща ми направи ипотеката и получи парите, Бепи си направи смешна малка шапка от вестник и започна да разчиства помещението. Когато не готвеше в гръцкия ресторант, ремонтираше.

Пестеше пари както можеше и при всеки удобен случай, сключваше сделки с хора и се уговаряше да им плати с храна, не с пари. По стените закачи семейните фотографии, които майка му прати от Италия. Познах снимките — на едната малкият Бепи ядеше паста, а на другата той и Изабела се смееха на мотопеда. Помнех ги закачени над скрина в къщата в Равено. Колко и да ми беше неудобно, постави и нашия семеен портрет. Аз бях с вълнения бежов костюм и бяхме пред фонтана на площад Навона, присвили очи на слънцето.

— Не можеш да я закачиш — казах му аз.

— Да, мога. Искам хората да изпитат усещането, че са сред семейството си. А и искам да видят красивата ми съпруга — Катерина.

Когато поставихме голяма табела, на която с яркочервени букви пишеше „Малката Италия“, се почувствах много горда с Бепи. Беше успял и сега имаше собствен ресторант.

Трудностите обаче тепърва предстояха. За да спечелим достатъчно пари за вноската по ипотеката, ресторантът трябваше да работи от сутрин до вечер седем дни в седмицата. Денем бях на работа в един магазин на улица Оксфорд, но в пет тичах към „Малката Италия“ и цяла вечер сервирах. Дори нямахме меню. Хората ядяха онова, което Бепи беше решил да сготви — супа, паста или ризото, месо или риба със зеленчуци и салата. Отначало аз казвах на клиентите какво предлагаме за деня. После обаче купихме малка черна дъска и на нея пишех с тебешир менюто за деня.

Беше евтино, най-вече защото виното и хлябът бяха включени в цената на ястията. Бепи обаче винаги готвеше вкусно. Понякога толкова се въодушевяваше, че се случваше да изскочи от кухнята с купа пресни миди и да обяснява на клиентите как ще ги приготви с домашните спагети, които бил направил предния ден.

Невинаги успявахме да намерим продуктите, които му трябваха, затова и менюто не беше богато. Не можехме да си позволим и да хвърляме храна. Бепи беше открил, че собственикът на гръцкия ресторант държеше ниски цени, защото използваше всички продукти докрай. От изрезките от зеленчуците правеше бульон, а с мазнината от месата подправяше сосовете. Бепи правеше същото.

Купуваше евтино месо, обезкостяваше пилешките бутчета, напукваше месото и го пълнеше със сирене и шунка, за да направи инволтини. Супите му бяха натъпкани с боб и листа целина и подправени с мазнина от бекон. Задушаваше рагуто с часове, за да стане евтиното месо наистина крехко. Бепи много внимателно записваше седмичните ни приходи в малка тетрадка и всички пари, които изкарваше, инвестираше обратно в ресторанта.

Отначало идваха само италианци, но скоро и англичаните откриха „Малката Италия“ и повечето вечери пред ресторанта се виеше дълга опашка. Често се налагаше хората да чакат по половин час да се освободи маса. В кухнята Бепи работеше като маниак и често-често бършеше чело със стара кърпа, а аз тичах сред масите, разнасях храната, която беше приготвил и събирах празните чинии.

Поне веднъж седмично Маргарет идваше на вечеря, но така и не намерихме време да поговорим.

Най-накрая успяхме да изплатим ипотеката и къщата на родителите ми беше в безопасност. Не отпразнувахме случая, нямахме време. Когато обаче обявиха апартамента над „Малката Италия“ под наем, Бепи реши, че можем да си го позволим и се отделихме от родителите ми.

Ако мислех, че най-накрая Бепи ще се укроти и че ще е щастлив, грешах. Той искаше още. Взе друг заем, този път директно от банката и нае съседното помещение. Разширихме кухнята, съборихме някои стени и свързахме двете помещения, за да стане по-голяма трапезарията. Бепи нае Фредерико като сервитьор и неаполитанеца Алдо да му помага в кухнята. Оказа се, че помощта на обучен готвач е незаменима. Опитвах се да не се съсредоточавам върху проблемите, но се притеснявах, че всичко се случваше прекалено бързо.

Беше лято и в „Малката Италия“ беше оживено и горещо. На няколко пъти, докато отивах към кухнята да дам поръчка, ми ставаше лошо и трябваше да поседна за малко. Причерняваше ми и се боях, че ще повърна.

— Не се тревожи, скъпа, и аз така се чувствах като бях бременна — каза една редовна клиентка весело. — Ще мине след няколко месеца.

Бях толкова заета, че не бях забелязала промените, които настъпваха в тялото ми. Щом осъзнах, че съм бременна, забелязах и променената си талия — стомахът ми приличаше на купа за спагети.

Бепи започнала се суети около мен.

— Трябва да наемем сервитьорка. Не можем да те държим на крак по цяла нощ — настоя той. — Трябва да спреш да работиш и да си почиваш.

Когато обаче гаденето премина, се почувствах достатъчно добре да се върна в ресторанта при Бепи. Иначе почти не го виждах. Излизаше рано сутрин и отиваше на пазара, където оставаше, докато не си тръгнеше и последния клиент.

Бях бременна в седмия месец, когато Бепи за пореден път разшири ресторанта като този път монтира навес над тротоара и изнесе маси навън. Това стана повод за сериозен скандал между нас.

— Така поне през лятото няма да връщаме клиенти — обясни той. — Ще имаме повече място.

— Ами аз, Бепи?

Той се обърка:

— Ти няма да работиш. Сестрата на Алдо ще започне при нас, забрави ли?

— Не това имах предвид. Ще имаме бебе, а ти си създаваш все повече работа в ресторанта. И сега почти не те виждам.

— Работя, за да подсигуря бъдещето на бебето, Катерина. Знаеш това.

Отпуснах се тежко на един стол и отправих поглед към оживения пазар.

— Ами аз? — повторих тихо аз.

— Не се тревожи… Всичко ще е наред… Ще видиш — напоследък постоянно повтаряше това.

Избягах нагоре по стълбите към малкия ни апартамент и си легнах. Още не го бяхме обзавели и мястото изглеждаше запуснато и депресиращо. Мразех тапетите с избелели алени рози, опушения таван и пожълтелите рамки на прозорците. Сега щях да стоя затворена тук сама с бебето, докато Бепи работеше в ресторанта. Част от мен се страхуваше и всяка майка имаше право на това, друга част обаче негодуваше срещу бебето, тъй като се появи прекалено рано. Още не се бях наситила на Бепи, а сега трябваше да го деля.

Започнах да си пиша с Одри. Тя беше отвъд океана, но положението й беше като моето. Всъщност нещата при нея бяха по-сериозни, защото още живееше със свекърва си, а Луис още работеше извънредно, за да спести пари за жилище. Когато получавах писмо, сякаш бях на седмото небе от щастие. Успокоявах се като четях колко изморена, ядосана или тъжна се чувства Одри и как й липсват безгрижните ни дни заедно.

Когато обаче бебето се роди, дори и писмата й не можеха да ме утешат. Сякаш се разпадах като розите по тапетите. Всеки ден беше един и същ — хранене на бебето, смяна на пелени, спане. Правех всичко колкото можех по-добре и чаках да дойде моментът, когато щях да заобичам бебето.

Виждах как другите се отнасят с нея, как я притискат към гърдите си и миришат бебешката й главичка, как възхваляват красотата й. Винаги, когато имаше възможност, Бепи се качваше от ресторанта, сядаше до кошарата й и вперваше поглед в нея. Аз обаче виждах само задачите, които ме чакаха и безкрайните задължения. Всъщност исках само да се свия на леглото, да затворя очи и да забравя всичко.

— Трябва да кръстим бебето — каза Бепи една нощ. Беше се прибрал късно, както винаги, седеше на ръба на леглото и я гледаше. — Хората все ме питат как се казва и ме е срам, че не мога да отговоря.

— Кръсти я както искаш — отвърнах равнодушно аз.

Бепи ме погледна разочаровано, но не каза нищо. Не знаеше как да се държи около мен, тъй като все бях в странно настроение.

— Искам да я кръстим Пиета — реши той.

По-късно разбрах, че това значи „съжаление“. Името изглеждаше подходящо за дете, чиято майка беше забравила какво е да чувства.

Родителите ми предложиха да отида да живея с тях за седмица-две и баща ми да направи ремонт на апартамента и аз склоних. Оставих ги да ме натоварят в едно такси и да ме настанят в детската ми стая, все едно аз бях бебето.

Избрах цветове за стените на апартамента от мострите, които баща ми донесе — червено за кухнята, жълто за дневната и синьо за спалнята. Бяха най-ярките цветове сред мострите.

— Сигурна ли си? — обърка се баща ми.

— Да, трябва да освежим стаите — заявих аз.

— Ами, добре. Щом така искаш.

Майка ми щеше изцяло да поеме грижите за бебето, ако й бях позволила. Струваше ми се обаче, че е редно аз да сменям пелени, да къпя бебето и да го храня и еднообразната рутина на ежедневието продължи все така.

Знаех, че родителите ми се притесняваха за мен. До късно през нощта ги чувах да говорят и ако напрегнех слух, успявах да доловя какво казват.

— Ще се справи. Само й трябва малко време — често казваше баща ми.

Майка ми обаче не беше убедена. Опитваше се да ми помага с каквото може, но аз се отдръпнах и щом баща ми заяви, че апартаментът е готов, натоварих бебето на едно такси и се прибрах.

Бепи беше на седмото небе, че имаме свой дом. Изглежда беше забравил, че се държа като непознат човек. След няколко седмици обаче започна да ме избягва. Ако имаше свободно време, слагаше бебето в количката и сядаше с нея на масите навън да играе карти с приятеля си Ернесто.

Аз стоях горе в собствения си свят и не ми пукаше какво прави. Повечето дни дори не си правех труда да се обличам. Ако ми станеше студено, обличах няколко пижами една върху друга, за да мога да си легна веднага, когато реша. Накрая Бепи изгуби търпение.

— Катерина, стига толкова — започна той една сутрин. — Денят е прекрасен. Стани, облечи се и изведи Пиета на разходка с количката.

Знаех, че е прав и че трябва да изляза, затова кимнах:

— Добре.

— Наистина? Ще го направиш ли?

— Да.

— Ще чакам да слезеш и ако не се появиш до половин час, ще дойда да ти помогна — беше притеснен и звучеше някак ядосано.

Почувствах се странно да облека истински дрехи и да обуя обувки, вместо чехли. А и трябваше да се закопчая плътно вместо да навлека широки дрехи. Краката ми трепереха, сякаш бях болна от дълго време и светът изглеждаше някак по-голям, по-ярък и по-шумен.

Бутах количката между щандовете на пазара и се правех, че търся най-добрите продукти, а всъщност се чудех колко време трябва да стоя навън. Може би след час можех да се върна?

Обиколих улицата и се върнах през Хатън Гардън, покрай бижутерските магазини. В края на разходката осъзнах, че нещо в гледката не е наред. Бях разпознала лице, чието място не беше тук. Край витрината на един от бижутерските магазини, до една жена в напреднала бременност, забелязах Джанфранко.

Изписках и притиснах ръка към устата си. Няколко човека се обърнаха, но бързо извърнаха поглед. Само очите на Джанфранко останаха впити в мен. Не ме доближи и не се опита да ме заговори. Просто стоеше до бременната жена и ме гледаше.

Притиснах още по-силно ръка към устата си, наведох глава и тръгнах бързо. Главата ми гъмжеше от въпроси. Какво правеше тук? Нима ни беше последвал? Появата му съвпадение ли беше? Почти изтичах до „Малката Италия“, за да разкажа на Бепи какво се беше случило.

Когато обаче бутнах количката през вратата, той вдигна поглед и каза:

— Рано се връщаш — прозвуча толкова разочаровано, че не му казах нищо и се качих в апартамента без да спомена Джанфранко.

Всяка сутрин, освен ако не валеше силно, Бепи ме караше да разхождам бебето. И всяка сутрин се опитвах да му кажа, че имам основателна причина да не излизам, но думите така и не се отрониха от устата ми.

Не всеки ден виждах Джанфранко, защото се стараех да минавам по различни маршрути, но понякога го зървах на отсрещния тротоар. После минаваше автобус и когато погледнех отново, него го нямаше. Един-два пъти го видях да стои в един магазин и да ме наблюдава. В началото бременната жена беше постоянно с него, но след около седмица го виждах все сам. Бях убедена, че играе същите игри като в Рим.

Накрая казах на Маргарет. Тя все още идваше веднъж в седмицата да вечеря в „Малката Италия“ и винаги преди това се отбиваше да ме види в апартамента.

— Мисля, че ме следи — признах аз. Макар и да не й бях казала за нощта в Амалфи, когато Джанфранко се опита да ме убеди да прекарам нощта с него, нито какво беше сторил на Изабела, Маргарет никога не го беше харесвала. Затова и знаех какво ще ми каже:

— Катрин, трябва веднага да кажеш на Бепи. Как си могла да скриеш от него такова нещо?

— Но той ще се ядоса и… — не знаех как да обясня страховете си. — Може да не ми повярва. Откакто бебето се роди, не се разбираме много добре.

— Разбира се, че ще ти повярва. Все пак говорим за Бепи.

Досега винаги се държах на положение пред Маргарет. Тя нямаше и представа колко труден беше станал животът за мен.

— Не мога да му кажа — не отстъпвах аз. — Той е щастлив. Радва се на ресторанта, а това само ще го ядоса. Ще разваля всичко — Маргарет поклати глава.

— Не мога да повярвам, че онази откачалка е дошла тук. И не казва нищо, само те зяпа? О, това е ужасно!

Обещах й да говоря с Бепи преди да се видим другата седмица. Джанфранко обаче направи така, че обещанието ми стана абсолютно безсмислено — оповести присъствието си в Лондон пред Бепи и пред целия свят.