Ники Пелегрино
Италианска сватба (10)

9

Бързо изядоха храната и изпиха чая си. После почистиха всичко и внимателно измиха ръце преди да подновят работата си по роклята. Пиета се изненада колко много кристали беше успяла да пришие. Беше работила чисто, кристалите улавяха светлината и платът сякаш оживяваше, както си го беше представяла.

— Ще стане красиво, нали? — каза майка й. — И Адолората ще я облече на сватбения си ден и ще знае, че е ушита с любов.

Пиета погледна останалите кутии с кристали.

— Имаме още много работа.

— Знам. Ще гледам да не се разсейвам и да работя по-бързо.

— Не това имах предвид, мамо. Става късно. Имахме дълъг ден и изглеждаш уморена. Върви си лягай.

— Не мога да легна в онова голямо легло сама и да мисля за баща ти в болницата. Предпочитам да стоя тук и да си говоря с теб.

Пиета взе иглата. Искаше да чуе цялата история и реши да не спори.

— Разкажи ми как сте минали Франция на стоп — насърчи я тя. — Бързо ли хванахте кола на другия ден? Много ли трябваше да чакате?

— О, едва ли ти се слушат такива неща.

Майка й се наведе над плата. Известно време не каза нищо. После Пиета видя как лицето й се промени — омекна, и устните й се извиха в лека усмивка. Накрая отново започна да говори.

* * *

Бяхме изключително доволни от първия си ден на стоп и Одри не спираше да повтаря, че ако има повече хора като Жан-Люк, ще стигнем до Италия за нула време. На другата сутрин отново си взехме кафе и кроасани за закуска. Помня, че ме изуми ароматът на кафето. Вкъщи го наливахме от бутилки и имаше вкус на цикория. Нямаше нищо общо със силния, горчив вкус на френското кафе. Приятелките ми обаче явно го харесваха и аз се насилих да го изпия. После повървяхме малко с платнените торби на рамо и спряхме край един оживен път.

Този път Маргарет вдигна палец и една кола спря почти веднага. Отиваше до близко село, но решихме да се качим.

До обяд Одри се изнерви ужасно. Макар и да се бяхме возили в три коли, те пътуваха на кратки разстояния и не бяхме изминали много път. Постепенно пейзажът се смени и нивите бяха заменени от лозя. Отворихме картата, която Маргарет беше взела и осъзнахме, че се намираме в областта Шампан.

Накрая една възрастна двойка спря и ни взе на прилично разстояние. Багажникът на древната им кола беше пълен с клетки с пилета, които не спираха да писукат и да се кълват едно друго. Маргарет не искаше да се качва, но Одри я накара. Трите едва се сместихме на задната седалка. Пружините се бяха развалили, а пътят не беше хубав и друсането ни дойде в повече. Жената се притесни за нас и не спираше да говори нещо на френски. Маргарет успя да разбере само, че са фермери и че отиват до град Троа, където имали малка ферма.

През цялото време кимахме и се усмихвахме, докато бузите ни заболяха. Жената не млъкваше, а пилетата отзад не спираха да писукат в отговор. Накрая видяхме табелата на Троа и фермерът бавно подкара по тесните му улички, между високи дървени сгради, улични пазари и заведения с ярки раирани чадъри над масите навън.

— Да ги помолим да ни оставят тук — предложи Одри.

Маргарет опита, но жената само поклати глава и започна да говори дори още по-бързо, а мъжът продължи да кара.

— Защо не спират? Нали няма да ни отвлекат? — попитах притеснено.

Когато колата заподскача по тесен черен път, почти си разбихме главите в тавана на колата. Жената изписка нещо, но съпругът й се приведе още повече над кормилото и не й отговори.

Накрая спряхме пред ниска, покрита с бръшлян ферма с изкривен керемиден покрив. Навсякъде из двора щъкаха кокошки и патици, а няколко стари котки се излежаваха на слънце. Жената се обърна и ни показа беззъба усмивка.

— Nous sommes ici — заяви тя.

— Пристигнахме — преведе Маргарет. — Където и да се намираме в момента.

Една по-млада жена излезе от къщата, избърса ръцете си в ленена кърпа и си размени няколко бързи реплики на френски с жената, докато ние излизахме от колата. Изпитах облекчение да разгъна схванатите си крака и да се освободя от натрапчивия мирис на птиците в багажника, макар и да бях притеснена и да се чудех защо ни доведоха тук.

Старците ни поведоха към къщата и ни настаниха около чамова маса в тъмна стая. Донесоха ни студена лимонада и сухи бисквити.

— Родителите ми искат да ви нагостят — каза младата жена колебливо на английски. — Можете да спите тук, но имаме място само в плевнята и може би няма да ви е много удобно.

И трите се почувствахме неловко — не ни се искаше да приемаме такава гостоприемна покана от непознати. Опитахме се да откажем учтиво, но старицата извади няколко тигана и една голяма тенджера.

— Няма смисъл да спорите — усмихна се момичето. — Майка ми вече е решила.

И така, вечерта ядохме гювеч със заек, който явно те сами бяха заклали. Ястието беше приготвено на бавен огън и месото само падаше от кокала, а сосът ухаеше на пръст и гъби. После ни дадоха одеяла и се настанихме в плевнята върху купи сено. Сламата бодеше ужасно, а и беше прашна и не спряхме да кихаме. И трите обаче бяхме уморени и спахме непробудно цяла нощ.

На сутринта ни събуди кукуригането на петлите. Старицата ни донесе хляб, сладко и силно кафе за закуска. После, точно преди да тръгнем, ми пъхна в ръцете кафяв пакет. Беше вързан с връв, а вътре имаше варени яйца, шунка и сирене. Усмихна ни се и наклони глава. Явно най-накрая беше осъзнала, че не разбираме и дума от онова, което говореше.

Съпругът й ни закара обратно до Троа със старата си очукана кола, само че този път бяхме без пилетата.

— Au revoir. Bonne chance — каза той, когато стигнахме. Това бяха единствените му думи за цялото време.

Докато пътувахме из Франция попаднахме и на други мили хора — сервитьори ни даваха допълнителни питки хляб към супата, пекари ни предлагаха безплатно кроасани за из път, шофьори разменяха с нас шоколади за цигари. Сервитьорът в Кале се оказа прав — в селските региони животът беше друг. Може би защото споменът за войната още беше жив в съзнанието на по-възрастните хора или защото бяхме три момичета и бяха очаровани от нас.

Онова, което най-много ми направи впечатление във Франция, бяха планините. По-старите коли едва се изкачваха по пътищата. Един французин ни накара да пеем, докато мъчеше ситроена си по стръмния баир.

— Тя е стара, стара дама — обърна се той към Маргарет. — Трябва й стимул.

Франция започна да ми харесва. Заобичах високите църкви с красиви камбанарии и пълните с лавандула поля. Допадна ми и храната. Не всичко, но обожавах печените сандвичи с топящо се сирене и крехка шунка и сладкишите с масло и бадеми. Единственият ми проблем беше ходенето до тоалетна. Често ни се налагаше да използваме тоалетните на заведенията — мизерни помещения с дупка в средата и две места отстрани, където трябваше да стъпим. Бяха мръсни и най-лошите ми моменти бяха свързани с клечането над смрадливи дупки.

Много от хотелите, където отсядахме, също бяха отвратителни. Една нощ спахме в легло, пълно с бълхи.

— Да сложим торбите върху гардероба. Бълхите със сигурност не скачат толкова високо — предложи Маргарет.

Знаехме, че е безсмислено, но поне опитахме да се спасим.

Когато приближихме Швейцарската граница, започнаха да спират все по-малко коли и се налагаше да чакаме доста по-дълго. Една сутрин стояхме на пътя почти час, докато накрая спря нова лъскава кола.

— По дяволите, вътре има двама мъже — каза Маргарет като надникна през прозореца. — Не ми се струва безопасно. Да им кажем, че отиваме в друга посока.

Одри обаче вече беше една крачка напред и се качваше в колата.

— Те са военни — прошепна тя. — Американци са. Влизайте бързо.

Бяха късо подстригани и с униформи. На коленете им беше разпъната карта.

— Може би ще успеете да ни помогнете, момичета — каза единият с висок, провлечен глас. — Опитваме се да намерим едно място. Имаме нареждане да отидем там. Нарича се Дуан, но не го намираме на картата.

— Douane? — попита Маргарет. — Това означава „митница“. Швейцарската граница ли търсите?

— Да, точно така — облекчено въздъхнаха те и бутнаха картата към нея. — Слава богу! Може би ще се справите по-добре от нас.

Не беше особено трудно. С Маргарет разчетохме картата и ги насочвахме, а Одри седеше помежду ни, леко приведена напред, и бъбреше с войниците. Колкото повече пътувахме, толкова по-оживена ставаше тя, черпеше ги с цигари и се смееше на шегите им, отмятайки глава назад.

Стигнахме границата и показахме паспортите си на митничарите. Най-накрая бяхме в друга държава — Швейцария. Виждахме снежните върхове на Алпите и уединените селца, до които се стигаше по криволичещи, пълзящи нагоре по склоновете пътища. Войниците бяха тръгнали към Италия и заедно пресякохме границата. Гледката към планината и езерата беше зашеметяваща, но Одри сякаш не я забелязваше. Беше прекалено заета да говори, да пуши и да се смее.

Когато ни оставиха в Аоста, Одри размени адреса си с войниците и остана на пътя да маха след изчезващата кола. После скри лице и май си поплака малко.

— Бяха приятни момчета — отбелязах аз.

Ръката на Одри стоеше на джоба на жилетката, където беше прибрала набързо надрасканите адреси.

— Така е — заяви тя равнодушно.

Аз обаче бях въодушевена. Най-накрая бяхме в Италия и край мен звучеше езикът, на който ни учеше Ромео.

Акцентът беше по-различен, говореха прекалено бързо и думите се сливаха, но определено беше италиански.

— И сега какво? — попитах и едва се въздържах да не заподскачам от възбуда. — Ще се опитаме да хванем друга кола на юг или ще търсим къде да отседнем през нощта?

Одри сви рамене. Май й беше все едно.

— Да останем тук — реши Маргарет. — Хората идват да карат ски през зимата и сега, през лятото, трябва да има много свободни хотелски стаи. Сигурно ще намерим нещо евтино.

Открихме стая в хотел, който приличаше на планинска хижа. Одри веднага си легна, но с Маргарет останахме да пием вино и да празнуваме пристигането си в Италия.

— Горката Одри! Много хареса войничетата — казах аз и се облегнах на Маргарет, замаяна от виното.

— Ще се запознае с някое ново италианско момче и ще ги забрави. Ще видиш — каза уверено Маргарет.

Докато пътувахме из Италия обаче, Одри се затваряше все повече и повече в себе си. Върза косата си на стегната опашка и остави Маргарет да спира колите. Стигнахме в Генуа и тръгнахме по крайбрежието. Спряхме в Пиза и се наложи да влачим след себе си отчаяната Одри, за да видим прочутата наклонена кула. Маргарет се пристрасти към малките чаши силно черно кафе и в Гросето най-накрая й се отдаде възможност да яде бленуваните от нея спагети с рагу. Одри си купи непозната марка цигари и каза, че са прекалено силни.

Тоскана беше красива местност, но исках по-бързо да стигнем Рим. Беше ми писнало да живеем на път и копнеех да се спрем за малко на едно място, да имам време да свикна със сградите и лицата наоколо и да потъна в еднообразен ритъм на живот. Гористите хълмове на Тоскана, рушащите се кули и морето не бяха достатъчни да ме задържат още дълго на път.

А и ми беше дошло до гуша да се стряскам до смърт от бясното шофиране на разни хора. Едни караха прекалено бързо, други — прекалено бавно и колкото по на юг пътувахме, сякаш толкова по-безразсъдни ставаха шофьорите. Всеки имаше собствен стил. Някои се навеждаха силно над волана, други караха с една ръка на кормилото, отпуснати небрежно на седалката.

Сутринта, когато пристигнахме в Рим, се возехме в кола, пълна с цветя. Бяхме се качили при шофьор на ван, който караше ароматни, красиви цветя с дълги дръжки към пазара в Кампо дей Фиори.

— Мисля, че това беше площад в самия център на Рим — каза Маргарет и се опита да отвори картата в тясното пространство. — Не можеше да стане по-добре. Ще намерим евтин pensione някъде наблизо.

Шофьорът ни остави до площад Навона и с платнени торби на гръб, бавно тръгнахме край фонтаните и уличните заведения, пълни с добре облечени туристи, които се наслаждаваха на чаша кафе с мляко или прясно изцеден портокалов сок. И трите се чувствахме смачкани и не особено чисти. Почти невъзможно беше да перем дрехите си, докато пътувахме, успявахме само да изплакнем набързо бельото си. Панталонът ми беше целият в петна от чай и намачкан и дори лятната пола на Одри беше изгубила блясъка си.

— Искам само да облека красиви дрехи, да седна на някоя маса и да гледам хората — въздъхнах аз.

— Ще го направим, но не днес — Одри най-накрая започваше да прилича на себе си. — Да тръгнем по някоя от уличките от площада и да потърсим къде да отседнем. После ще се изкъпем, ще изперем всичко и утре сутринта ще сме готови за Рим.

Шмугнахме се в лабиринта от тесни калдъръмени улички между площад Навона и река Тибър и започнахме да чукаме по вратите на всеки pensione, покрай който минехме. Цените бяха по-високи, отколкото очаквахме, и решихме да продължим да търсим, както бяхме направили в Кале.

— Ако ни предложат прекалено добра цена, трябва да имаме едно на ум — напомних им аз. — Не искам да спя с легло до вратата всяка нощ.

Маргарет се оплака, че е жадна и изморена и затова спряхме за малко в едно заведение. Беше прекрасно кафене с джубокс в ъгъла, малки червени сепарета покрай едната от стените и много блестящи хромирани повърхности и огледала. Собственикът говореше италиански със силен акцент и трудно го разбирахме.

— Аз съм грък — обясни той и протегна ръка през бара да се здрависаме. — Казвам се Анастасио. Приятно ми е.

Понякога човек просто усеща близост с някого, така стана и с Анастасио. Имаше широко, усмихнато лице и дълги, ситни, черни къдрици, които се спускаха около ушите му. Седнахме на бара на по чаша кафе и му разказахме как пристигнахме в Рим и че няма къде да отседнем.

— Наблизо има едно евтино място. Там живеят много млади момичета — обясни той.

— Нещо като пансион? — попита Маргарет.

— Нещо такова, да. Елате с мен да ви покажа къде е. Никога няма да го намерите сами.

Застанахме на ъгъла на заведението и той посочи една арка четири сгради по-надолу.

— Минавате под арката и продължавате по една тясна алея — обясни той. — В края на алеята ще видите стълби към една врата. Почукайте и попитайте за сеньора Луси.

— Как се казва пансионът? — попита Маргарет.

— Не знам. Там обикновено не отсядат туристи. Всички момичета там са италианки.

Алеята беше тъмна, а стълбите бяха още по-тъмни. Не бях сигурна какво ще намерим, но Одри изтъкна, че няма да имаме проблеми, ако не се делим.

Както Анастасио ни беше обяснил, на върха на стълбите имаше врата. Беше стара, от тежко, тъмно дърво с месингово чукче, което не беше чистено от доста време. Одри почука и накрая вратата се открехна.

— Да? Кой е? — каза бавно и неуверено една жена.

Маргарет отговори:

— Синьора Луси, имате ли свободна стая?

— Колко сте?

— Три. И трите сме англичанки.

Вратата се отвори и жената зад нея ни огледа внимателно. Вперихме погледи в нея. Беше облечена с избелял пеньоар на цветя, но лицето й беше грижливо гримирано — беше с руж, пудра и червило, а черната й коса блестеше и падаше на меки вълни. Носеше големи златни обици. Изглеждаше забележително и внушително.

— Не давам стаи само за една нощ, най-малко за седмица — заяви тя.

— Това е чудесно — отвърна й Маргарет.

— Искам сумата предварително.

И трите кимнахме. Тя впи поглед в нас.

— И никакви мъже, разбрахме ли се? Тук е забранено за мъже и през деня, и през нощта. Ако нарушите това правило, ще ви изхвърля на улицата и няма да ви върна парите.

Прозвуча заплашително и сигурно сме изглеждали доста стреснати, защото започна да затваря вратата под носовете ни.

— Не, не, всичко е наред — каза бързо Маргарет. — Разбрахме, никакви мъже. Това не е проблем.

Жената отвори вратата отново и ни пусна. Вътре беше тъмно, също като на стълбите. Синьора Луси ни поведе нагоре по още стълби. Изкачихме четири-пет етажа и стигнахме до последния.

Стаята беше просторна с голяма спалня и две отделни легла. Имаше малък прозорец с гледка към покривите на Рим и обща баня в дъното на коридора. Беше идеално и Анастасио се оказа прав — предложиха ни най-ниската цена досега.

Първото, което направи всяка една от нас беше да се накисне във ваната. После изпрахме дрехите си и ги простряхме на въже, което Одри купи от един магазин наблизо и което опънахме от единия край на стаята до другия.

Изтощени се пъхнахме в леглата.

— По-късно ще отидем в заведението на Анастасио и ще му благодарим — каза Одри, облегна се на възглавницата и затвори очи. — Може и да хапнем нещо при него. Сега обаче искам само да лежа и да се чувствам чиста.

Сигурно съм спала поне два часа, защото, когато се събудих, нямах представа къде съм. Някъде по коридора жени говореха на италиански и се смееха.

— Одри, будна ли си? — прошепнах аз.

— Ммм… Да — отвърна тя дрезгаво.

— Да ставаме. Искам да отида на фонтана ди Треви — тя изстена.

— Дай ми пет минути.

Оставих я да поспи още малко и накрая не издържах:

— Одри, Маргарет, хайде, събудете се. Да вървим да видим фонтана ди Треви.

— Закъде е това бързане? — оплака се Одри.

— Искам да хвърля монета в него, за да съм сигурна, че един ден ще се върна в Рим.

Маргарет се засмя сънено.

— Току-що пристигна, а се тревожиш, че няма никога пак да дойдеш.

Поради някаква причина това беше вярно. Пътуването беше дълго и изтощително и някак самото пристигане в града ми се струваше нереално. Имах усещането, че Рим ще се изпари, ако се разсеях и за момент. Затова и исках да пусна монета във фонтана — да се застраховам.

— Добре, ще отида сама — заявих аз.

Облякох най-сухите си дрехи, излязох от стаята и слязох по стръмните, изкривени от времето стъпала на синьора Луси. Вероятно Маргарет и Одри не вярваха, че ще тръгна сама. Аз бях най-свита от трите.

На улицата беше светло и се наложи да присвия очи. Погледнах картата на Маргарет и реших, че не е чак толкова далеч и мога да отида пеш. Тръгнах, така мислех, в правилната посока. Навсякъде имаше старинни сгради и красиви фонтани. Имах чувството, че вървя през история.

Представях си фонтана ди Треви в центъра на широк площад. Затова, когато го открих сгушен сред високи сгради, наистина се изненадах. Седнах да го погледам. Бях убедена, че това ще е много специално място за мен. Намерих монета в джоба си и внимателно я пуснах във водата.

Щеше да ми е приятно да остана повече, но се тревожех Одри и Маргарет да не се притеснят за мен. Затова на връщане вървях по-бързо, отколкото на идване. Намерих ги в заведението на Анастасио да пускат монети в джубокса и да танцуват. Млади мъже се бяха събрали да гледат красивата русокоска и чаровната й червенокоса приятелка. Анастасио не можеше да насмогне да им носи питиета и сладолед.

Цяла седмица разглеждахме Рим. Почти не ядяхме, за да ни стигнат парите за по-дълго време. Когато платихме наема на синьора Луси за следващата седмица, не ни беше останало почти нищо.

— Какво ще кажете за идеята на Одри да даваме уроци по английски? — предложи Маргарет. — Сигурно много италианци искат да научат езика. И момичетата в пансиона може да проявят интерес.

Рядко виждахме жените, които бяха отседнали при сеньора Луси. Излизаха постоянно. Понякога засичахме някоя да говори по телефона в дъното на стълбището. Винаги изглеждаха прекрасно, ходеха силно гримирани, с ярки дрехи и високи обувки. Като синьора Луси, повечето боядисваха косата си в ръждиво червеникави оттенъци. Някои ни се усмихваха и ни казваха Ciao, но и трите се чувствахме неловко в тяхно присъствие, дори Одри.

— Да пуснем обява, че даваме уроци по английски в Il Messagero — предложих аз. Много хора купуваха вестника и бях сигурна, че някой ще ни потърси.

Пуснахме обявата още на другия ден. Написахме, че сме три момичета от Лондон и че сме готови да даваме уроци по английски. Посочихме телефонния номер на пансиона, тъй като сметнахме, че синьора Луси няма да има нищо против. Тя се интересуваше единствено в сградата да не се промъкват мъже и изпадаше в истерия, ако някой опиташе.

Телефонът започна да звъни постоянно, но, тъй като беше на първия етаж, италианките винаги го вдигаха първи. На няколко пъти чувах думите „fare una passeggiata“ и после момичето си уреждаше среща с онзи, който се обаждаше. Никой не знаеше какво се случва.

После Маргарет чу една от италианките да казва: „Не, не, те са добри момичета. Аз ще изляза с вас.“

Анастасио се засмя, когато разбра какво сме направили. Оказа се, че всички момичета в пансиона на сеньора Луси са проститутки и че отсядали там, ако не можели да си позволят нещо по-добро. Обявата ни за уроци по английски беше изтълкувана погрешно. Всички се ужасихме, Одри най-много. На часа отиде и купи огромна бутилка дезинфектант и с часове търка стаята.

— Тук не са стъпвали мъже — опита се да я убеди Маргарет. — Синьора Луси няма да го позволи.

— Знам, но не искам да рискувам — заяви Одри, докато ръсеше дезинфектант из стаята.

Така и не намерихме желаещи за уроци по английски, но и не се изнесохме от пансиона. Стаята беше хубава и там се чувствахме в безопасност. Освен това опознахме някои от момичетата и се оказаха много приятни. Една вечер синьора Луси попита дали може да настани някого в стаята ни за една нощ. Момичето беше красиво, идваше от провинцията и според мен не проституираше отдавна. Въпреки това Одри извади бутилката дезинфектант в мига, когато тя си замина.

За да докаже на всички, че сме благоприлични жени, Одри опъна простор между сградите. После демонстративно простря всичките ми кюлоти. Имах шест чифта огромни дълбоки до кръста кюлоти. След това чухме как италианките се кикотеха на бельото ми. Те носеха оскъдни бикини от дантела и едва ли изобщо бяха виждали досега подобни гащи.