Ники Пелегрино
Италианска сватба (4)

3

Именно в такива моменти баща й беше най-щастливият човек на света — когато семейството му се събираше около масата в кухнята и заедно се смееха и спореха, докато споделяха вкусната, приготвена от него храна. Обичаше да сяда начело на масата със съпругата си отдясно и дъщерите му отляво. Сега обаче имаше още един стол и още един мъж в семейството. Колкото и Бепи да се стараеше да го скрие, напрежението започваше да личи. Макар и да харесваше Идън Доналд, не такъв мъж искаше за дъщеря си Адолората.

Бащата на Идън беше шотландец, а майка му беше от Гана. Идън беше строител и кожата му имаше цвят на млечен шоколад, целият му нос беше обсипан с лунички, имаше пълни устни и тъмна, чак лилава коса, която носеше на расти. Когато сядаше на стола в другия край на масата на Бепи, атмосферата видимо се променяше. Тази вечер не беше по-различно.

— Та, Идън — започна Бепи. — С дъщеря ми вече говорихте ли със свещеника от „Свети Петър“ да запазите дата за сватбата?

— Не, още не — Идън явно се чувстваше неловко.

— Е, трябва да побързате. „Свети Петър“ е популярна църква и няма да е свободна на датата, която сте избрали, ако се мотаете.

Идън кимна. Вече го бяха уведомили, че сватбата им с Адолората ще бъде в „Свети Петър“ — италианската църква в Кларкънуел, както и че приемът ще е в „Малката Италия“.

— А, Ернесто ми каза, че трябва да направите и още нещо — Бепи беше толкова зает да говори, че почти не беше докоснал лазанята си. — Имало специални курсове за сгодени двойки. Били задължителни, така ми каза.

Адолората вдигна поглед от чинията си.

— Папа… — започна тя, но се поколеба.

— Si, cara. Знам, имаш работа в ресторанта. Аз ще говоря със свещеника, ако ти нямаш време.

— Не, не го прави още — тя заби вилицата си в тънките слоеве паста, сос бешамел, месо и домати. — С Идън решихме първо да видим и други места. — Бепи сякаш се обърка.

— Други църкви? Защо?

— Не… Не други църкви. Искахме нещо по-различно като зала или хотел. Или частен клуб. Има много красиви места.

— И там ще ви венчае свещеник?

— Ами, там ще сключим граждански брак, папа. Най-хубавото обаче е…

— Mannaggia chi te muort! — Бепи тресна чашата си с вино толкова силно, че тя се разби и образува огромна локва на масата.

— Това е само идея, папа. Искахме малко да си помислим — примоли му се Адолората.

— Искаш да обидиш мен и моето семейство? — обърна се директно към Идън Бепи. — Нямаш ли грам уважение?

Идън срещна погледа му, но не каза нищо.

— Va bene, va bene. — Бепи вдигна ръце във въздуха. — След като дъщеря ми държи да се омъжи за теб, така да бъде. Тя обаче ще се омъжи за теб в „Свети Петър“ и никъде другаде. Ясно?

Никой не каза нищо. Бепи склони глава и изяде и последната хапка паста в чинията си. После хвърли вилицата си, бутна стола назад и изхвърча от стаята.

Няколко секунди беше тихо, после Катрин промълви изморено:

— Да не искаш да разбиеш сърцето на баща си, Адолората?

— Не, мамо — всеки момент щеше да заплаче.

— Защо тогава с Идън искате да се жените на друго място, не в „Свети Петър“?

— Защото… това е моята сватба и… Защо всичко трябва да е както татко казва?

— Защото той е глава на семейството — обясни простичко Катрин.

— О, за бога!

— Живееш под покрива му, изкарваш си прехраната в ресторанта, който той е създал с толкова труд. Всичко, което баща ти прави, го прави за теб и сестра ти. А сега отказваш да направиш единственото, на което той държи — Катрин бутна чинията си с неизядена лазаня и тихо излезе от стаята.

Адолората закри очи с ръце.

— Боже господи!

— Ами, казах ти — рече Идън тихо.

— Искам само да видя и други места, това е. Нима е проблем?

— Очевидно — само Идън ядеше още.

— Пиета? — обърна се Адолората към сестра си. — Толкова ли е неприемливо това, което искам?

— Честно? — Пиета се замисли. — Не, но все пак мисля, че трябва да се ожените в „Свети Петър“.

— А, значи вече е решено? Писна ми да ми казват какво да правя, писна ми от това семейство и всеки да се меси в живота на всеки! — Адолората се изправи. — Повече няма да търпя! — каза и тряс на вратата на излизане от къщата.

Идън обра соса от чинията с парче хляб.

— Ще говоря с нея — обърна се той към Пиета.

— Накарай я да запази дата в „Свети Петър“. За всичко друго решавате вие — обеща Пиета. — За почти всичко друго.

— Да, да, добре — още дъвчейки хляба, Идън стана от масата. — Трябва да я настигна. После ще се видим.

Пиета остана сама. Масата беше затрупана с мръсни чинии и парчета счупено стъкло, покривката беше цялата в петна, на печката имаше натрупани използвани тигани и чинии. Тя въздъхна и започна да раздига. Адолората беше права — понякога не беше лесно да си член точно на това семейство.

Пиета спа лошо и се събуди късно. Изпи кафето си на крак, докато гледаше през кухненския прозорец как баща й, гол до кръста, копаеше в зеленчуковата градина. С бързо, почти бясно темпо обръщаше земята с правата лопата. До него имаше стар касетофон, от който звучаха неаполитански любовни песни. От време на време припяваше с писклив глас. Изглеждаше достатъчно щастлив, но пък гневът на баща й пламваше като барут и също толкова бързо изгаряше, нямаше ли какво да го подхрани. Майка й беше различна. Докато се мотаеше из градината и плевеше или връзваше доматите, тя щеше да мрънка за случката снощи и вероятно щеше да измисля нови проблеми, за които да се тревожи.

След като изпи кафето си, Пиета се качи по стълбите до таванската си стая. Къщата беше поделена етаж по етаж между членовете на семейството. На първия етаж имаше голяма кухня и малка дневна, която почти не ползваха. На втория беше спалнята на родителите й и шивашкото ателие на майка й. Адолората се беше разположила над тях, макар и в момента да я нямаше (сигурно беше прекарала нощта при Идън). На тавана беше царството на Пиета. Имаше две стаи — в едната спеше, а другата с годините беше превърнала в огромна гардеробна.

Пиета никога не изхвърляше дрехи. Винаги можеше да ги промени и да ги носи отново. Ходеше по пазари, разпродажби и магазини втора употреба и жадно пълнеше гардероба си. В единия край на помещението имаше цял рафт със закачалки с рокли от 20-те и 30-те години на миналия век. Бяха започнали да се разпадат, но Пиета още ги обличаше от време на време. Имаше дълги цигански поли на цветя, комбинезони, рокли, ушити набързо на машината на майка й само часове преди някакво събитие. Имаше и скъпи дизайнерски дрехи, за които съжаляваше, че е похарчила толкова пари. Всеки рафт беше така претъпкан, че се огъваше по средата, но Пиета винаги успяваше да намери място за нещо ново и специално.

Всяка сутрин обичаше просто да постои за малко сред дрехите си, сякаш бяха стари приятели. Едва после избираше какво да облече. Днес се спря на обикновена черна памучна рокля с оранжев шал около кръста, който приличаше на пояс и две широки кехлибарени гривни. После обу платнени обувки на висока платформа и беше готова.

Когато не валеше, Пиета обичаше да ходи пеш до работа. Винаги минаваше по един и същи път. Тръгваше по алеите на градината пред църквата „Свети Джеймс“, които се виеха сред просторни морави и вековни дървета. После пресичаше Кларкенуел Грийн и завиваше по оживената улица към „Малката Италия“. Обикновено по това време още миеха тротоара.

Малко след ресторанта Пиета долови аромата на печено кафе. В италианското магазинче „При ДеМатео“ сами смесваха различни сортове кафе. Пиета обаче никога не си взимаше кафе от там, защото членовете на семейство Мартинели не трябваше да говорят с Джанфранко ДеМатео и сина му Микеле. Враждата между тях беше отдавнашна и ожесточена.

Още от дете Пиета помнеше как баща й обръщаше гръб на семейство ДеМатео пред църквата „Свети Петър“. Това се случваше винаги, когато им се налагаше да се видят. Всеки януари местните италиански семейства се събираха да отпразнуват Ла Бефана и да дадат подаръци на децата си. На празника семейство ДеМатео заставаше в едната част на помещението, семейство Мартинели — в другата. През юли, на процесията на Нашата дама от планината Кармел и на фиестата след това, те демонстративно се пренебрегваха.

Така и никой не беше обяснил на Пиета за какво е враждата. Баща й отказваше да говори, а майка й не казваше нищо конкретно. Понякога, когато бяха малки, Адолората се опитваше да налучка, но идеите й бяха толкова абсурдни, че често разсмиваха Пиета. Враждата беше една от много мистерии в живота на баща й. Макар и да обичаше гръмките изказвания, той рядко говореше за себе си.

Тази сутрин вратата на магазина на ДеМатео беше отворена и ароматът на кафе беше силен и изкусителен. Пиета беше сигурна, че на плота ще има вкусно сфолиателе, каквото толкова много обичаше. Хрупкава коричка, мека ароматна рикота, портокалова кора, ванилия и канела — беше комбинация, на която не беше възможно да устоиш. Пиета бързо се огледа. Не забеляза познати наоколо. През витрината на магазина виждаше как Микеле ДеМатео редеше кутии с паста на един рафт, баща му го нямаше. Пиета реши да рискува.

— Добро утро. Бих искала кафе с мляко и сфолиателе, моля — тя погледна часовника си. — И вече закъснявам, така че…

После се обърна и взе да рови из италианските списания в поставката, докато Микеле й приготвяше кафето. Взе последния брой на италианския „Вог“ и запрелиства страниците.

— Госпожице, не пипайте списанията, ако няма да купувате — Джанфранко ДеМатео се беше появил и гледаше вкиснато.

— Добре, добре — изчерви се Пиета и остави списанието на щанда. — Ще го купя, става ли?

Възрастният мъж обаче явно държеше да се скара и не беше готов да се откаже.

— Това да не е библиотека! Трябва да се изхранвам някак. Мислите си, че може да влизате тук ида…

Още мърмореше, когато Пиета сложи парите на щанда, взе поръчката си и тръгна към вратата. Хвърли един бърз поглед към Микеле, който още стоеше зад кафе машината. Той й се усмихна в отговор и сви рамене извинително. Нямаше обаче да се застъпи за нея. Знаеше, че няма смисъл.

Докато гризеше сладкиша и бързаше към Холбърн, Пиета се зачуди какво щеше да каже възрастният мъж, ако знаеше, че първата й задача за тази сутрин беше сватбената рокля на годеницата на единствения му син. Щом не искаше да пипа списанията му в магазина, едва ли щеше да е доволен да я види с бъдещата госпожа ДеМатео.

Никола никога не идваше рано и всеки работен ден Пиета се наслаждаваше на няколко часа свобода в дизайнерското ателие. Тази сутрин отиде до мострите платове и изрезките от международни списания, които беше забола на корковата дъска и се замисли колко много работа й предстоеше. Досега не бяха имали толкова булки и всяка следваща рокля сякаш й отнемаше повече време от предишната. А и трябваше да направи роклята на Адолората. Пиета нямаше никаква идея как щеше да намери време да се справи с всичко.

Въздъхна, отвори скицника си и разгледа бележките, които беше нахвърляла за роклята на ДеМатео. Моделите на Никола Роуз винаги бяха изчистени — характерни форми, красиви тъкани и изящна изработка. Когато обаче Пиета отвори папката с изрезките на Хелън, осъзна, че годеницата на Микеле си пада по по-натруфени неща. Страница след страница извираха дълги поли с дантела върху дантела, апликации, пера и волани. Въздъхна отново. Щеше да се наложи да се потруди, за да я насочи към изчистения стил, който Никола Роуз изискваше. Пиета се зачуди дали да не спести на всички много неприятности и да я убеди да отиде в друг салон за булчински рокли.

Още разгръщаше папката, когато Никола се появи. Този път беше облечен с широк костюм от туид и имаше червено фишу около врата.

— О, боже! — възкликна той като погледна през рамото й и видя една от по-екстравагантните рокли с волани. — Какво е това?

— Какво ли не — отвърна мрачно Пиета.

— Да, виждам. И защо го зяпаш така? Да не е някакъв нов вид мъчение, на което си решила да се подлагаш? Да гледаш грозни рокли по пет минути на ден? Или пък е нещо, което изгражда характера? — тонът му беше саркастичен и си личеше, че се наслаждаваше на собственото си остроумие.

— Не, такива рокли харесва една от новите ни булки, Хелън Сийли. Беше тук вчера сутринта, помниш ли? Видя я в рокля с раздвижен силует и ментовозелена панделка.

— А, да.

Пиета вдигна една снимка на рокля с пера и дантела от папката.

— Проблемът е, че не съм сигурна дали е подходяща за булка на Никола Роуз. Може би трябва да откажем услугите си.

— Какво? — възмути се Никола. Тя усети как идеята погъделичка суетата му. Досега не беше отказвал на клиент, а така щеше още повече да се наложи като дизайнер с изключителен поглед.

— Да откажем — повтори с надежда Пиета.

— Не, не — алчността победи. — Такава малка, сладка красавица, нали? Не можем да й откажем рокля. Може би ще трябва да промениш първоначалните си идеи. Виж нещо по-детайлно и… хм… обемно.

— Искаш да проектирам бухта? — Пиета съжали, че изрече думата, още докато я произнасяше.

В отговор Никола само изсъска през зъби и излезе от стаята. Вървеше, както винаги на пръсти, с наведена глава, сякаш се пазеше от бурен вятър.

Пиета нещастно се изправи от бюрото си и тръгна да търси утеха в шивашкото ателие, където имаше шум, смях и безброй чаши чай. Може би жените щяха да й помогнат да измисли дизайн за ДеМатео, който да удовлетвори и булката, и Никола Роуз.

Пиета работи до късно и когато си тръгна от салона, Лондон вече беше във вихъра на купона. Масите пред пъбовете гъмжаха от хора и ресторантите се пълнеха с пълна сила. Пиета се зачуди дали смяната на Адолората в „Малката Италия“ вече свършва. Щеше да е добре да си поговори с нея преди да се прибере.

Вървеше бавно, притиснала непрочетения брой на италианския „Вог“ до гърдите си и все още прехвърляше различни модели и идеи в главата си. Очевидно не гледаше къде върви, защото изведнъж се сблъска с някого, който вървеше срещу нея.

— Пиета, съжалявам. Добре ли си? — беше Микеле ДеМатео. Той леко се изчерви и се наведе да вдигне списанието, което беше изпуснала.

— Да, да, добре съм.

— Съжалявам за сутринта — той забеляза празния поглед на Пиета и поясни, — че татко ти се разкрещя така.

— О, няма проблем — протегна ръка за списанието, но той го стискаше здраво.

— Враждата е тяхна, не наша — гласът му издаваше леко колебание. — Няма причина ние да не бъдем приятели.

Пиета не знаеше какво да отвърне.

— И не виждам защо да не идваш при нас за кафе и сладкиш, ако ти се прииска — вече звучеше по-уверено. — Ела утре и ще те черпя да ти се реванширам за днес сутринта.

— Микеле? — досега не се беше сещала да го попита. — Знаеш ли какво се е случило? За какво е враждата между бащите ни?

— Не. А ти?

— Папа не говори за това. Мисля обаче, че е нещо, което се е случило още докато са живели в Италия.

— Странно как и двамата накрая са се озовали тук, в един и същи квартал, нали?

— Така е. Нещо не се връзва. Иска ми се да разнищя историята.

— Ако успееш, ще ми кажеш, нали? До утре сутринта — той пусна списанието. — Кафе с мляко и сфолиателе.

— Точно — отвърна Пиета. — Нали баща ти няма пак да ми вика?

— Няма — Микеле се замисли. — Надявам се.

Пиета завари Адолората да седи сама на една от масите пред „Малката Италия“. На масата имаше купа с маслини и чаша червено вино.

— Чакаш ли някого? — попита Пиета и седна на стола срещу нея.

— Всъщност се надявах ти да дойдеш — Адолората наля чаша вино на сестра си и бутна купата с маслините към нея.

— Как си? — Пиета отпи от виното.

— Изморена. Беше дълъг ден. А ти как си?

— И аз съм изморена. Случи се какво ли не. Да ти разкажа ли? — и тя сподели с Адолората всичко от гневния изблик на Джанфранко ДеМатео до неочакваното добро отношение на Микеле. — Но и той не знае за какво са се скарали бащите ни — завърши тя.

— Много изнервящо, нали? — Адолората замислено отпи от виното. — Всичко е станало толкова отдавна, че вече не би трябвало да има значение. Иска ми се обаче да знам истината.

— Чудех се дали има нещо общо със сестрата на папа.

— С Горката Изабела? — всички винаги я бяха наричали така.

— Да, той почти не говори за нея.

— За много неща никога не говори — изтъкна Адолората. — Как се е запознал с мама, как са дошли тук…

Пиета се засмя.

— Открих красива англичанка и й обещах да я последвам до края на земята — имитира баща им тя.

— Точно. Папа няма да каже нищо, а Горката Изабела отдавна е мъртва, така че е направо безнадеждно. Никога няма да разберем.

— Може би. Поне утре сутринта Микеле ще ме черпи кафе и сладкиш.

Адолората вдигна вежди.

— Нали ти казах, че той винаги си е падал по теб?

— Нищо подобно. В момента работя по сватбената рокля на годеницата му. А това е съвсем друга история — Пиета се усмихна. — Хайде да си ходим. Ще ти разкажа по пътя.

Пиета успя да разсмее сестра си толкова много с описанията на роклите, които харесваше бъдещата ДеМатео, че още се кикотеха, когато пристигнаха и доловиха сладникавия аромат на пържен лук още от улицата.

Майка им седеше на кухненската маса и чистеше грах от градината, баща им беше на печката.

— Какво има за вечеря? — Адолората вдигна капака на тигана.

— О, само pasta е piselli и риба в неаполитански сос със салата — каза Бепи. — Лазанята снощи беше прекалено тежка. Цяла нощ имах киселини. Тази вечер съм приготвил нещо по-леко за разнообразие.

— Папа, това са две ястия — отвърна Пиета. — И изобщо не е „по-леко“.

— Пиета, cara, когато и ти сготвиш нещо в тази къща, едва тогава ще имаш правото да коментираш. Иначе…

— Чакай, папа — прекъсна го Адолората преди Бепи да избухне. — Трябва да ти кажа нещо. Днес говорих със свещеника на „Свети Петър“. Запазих дата за сватбата.

Бепи пусна дървената лъжица, обгърна лицето й с ръце и я целуна по двете бузи.

— А, доброто ми момиче — каза той. — А курсът за младоженци, за който Ернесто ми каза? Там записахте ли се?

— Не, папа.

Той я погледна разочаровано.

— Но ще говоря с организаторите и ще се запишем — завърши Адолората.

— Добре, добре. Вечерята скоро ще стане. Пиета, ще настържеш ли малко пармезан? И Адолората, откъсни салата от градината. Майка ви ще сложи масата.

Катрин вдигна поглед от гевгира с пресния грах.

— Идън ще дойде ли?

— Не и тази вечер.

— Жалко — каза малко прекалено ентусиазирано Бепи.

— Нищо, и утре е ден.

Пиета харесваше pasta е piselli. Грахчетата и зеленият лук бяха добър заместител на парчетата мазен бекон, които тя винаги отделяше от ястието. А тази вечер беше гладна.

— Вижте дъщеря ми! Най-накрая има апетит! — възкликна Бепи, докато я гледаше как яде. — Пиета, изглеждаш уморена. Прекалено много ли работа имаш?

— Доста сме заети — отвърна тя, без да споменава роклята на ДеМатео. Баща й щеше да се ядоса също колкото Джанфранко.

— А и трябва да направиш роклята на сестра си. Как ще успееш?

— Не знам — призна Пиета.

Катрин поръси още малко пармезан на пастата си и добави масло.

— Каква ще е роклята? Така и не ни каза.

— Ами… — тя погледна сестра си. Адолората беше дала пълна свобода на сестра си, но Пиета още не смееше да я опише. Страхуваше се, че сестра й няма да успее да си представи колко красива ще стане накрая.

— Ще е от тафта и ще е дълга, а отзад ще продължава в шлейф. Ще е с корсет и широки презрамки и ще има широка панделка до пода. Цялата рокля ще бъде обсипана с малки кристали Сваровски и ще блести отдалеч.

— Звучи прекрасно — каза Адолората.

— Наистина — съгласи се майка й. — Но и те чака много работа. Баща ти вече го каза. Как ще се справиш?

Пиета сведе поглед към масата.

— Не знам, но ще успея някак. Трябва.

За миг настъпи тишина и после майка й каза колебливо:

— Ако искаш… мога да ти помогна.

— Наистина?

Катрин кимна. Преди години беше работила като шивачка, но отдавна не бе доближавала шивашкото ателие и не беше ползвала шевната машина.

— Да, мога да ти помогна. Бих искала. Кристалите… ще ни отнемат часове работа — явно идеята й доставяше удоволствие.

— Адолората, коя дата запазихте в „Свети Петър“? — гласът на Пиета прозвуча леко притеснено.

— Сватбата ще е точно след два месеца. Отпада им един ангажимент и реших да се възползвам от случая.

— Нямаме много време — колкото и да беше странно Катрин звучеше все по-въодушевено. — Пиета, поръчай колкото може по-скоро плата и кристалите и да се залавяме за работа.

Пиета кимна. Мислено вече отменяше срещи с приятели за кино и нощни излизания. Щеше да си заслужава обаче — Адолората щеше да има съвършената рокля. Макар и мисълта, че ще се наложи да бъде насаме с майка си часове наред малко да я притесняваше, тя си наложи да не се тормози и за това.