Ники Пелегрино
Италианска сватба (21)

20

Няколко часа по-късно Пиета се събуди с главоболие и пресъхнало гърло. Направи си кафе и препечени филийки сякаш беше сутрин, а не късно следобед, и седна на стъпалата по халат да се съвземе. Докато отпиваше от кафето, не спря да си мисли за Микеле. Беше изключително нежен и внимателен. Трудно й беше да си представи, че е син на човека, който се беше опитал да унищожи баща й.

Когато изпи кафето, Пиета впи поглед в зеленчуковите лехи и се зачуди как да уплътни времето си, тъй като вече почти беше завършила роклята на сестра си. В градината се бяха появили плевели, а къщата тънеше в прах и паяжини, но се почувства изтощена само като си помисли за чистене.

А имаше и друг проблем. Адолората очевидно все така упорито изпитваше вина и срам и я избягваше. Няколко пъти се беше обаждала и беше идвала в болницата, но стоеше далеч и от къщата, и от Пиета. Пиета не можеше да реши какво да прави. Да отиде да види дали е добре или да я остави да се оправя сама?

След малко се качи в стаята си и облече удобни дънки и широка блуза. Взе си плетена жилетка да не й стане студено, излезе и тръгна бавно към „Малката Италия“. Когато обаче се озова на главната улица, промени мнението си. Едно свободно черно такси мина и тя се възползва от възможността. Седна на задната седалка и поръча на шофьора да я закара в болницата, при баща й. Изпита облекчение, че проблемът със сестра й щеше да почака още един ден.

Когато пристигна, Пиета се зарадва, че беше дошла тук. Баща й крачеше нервно, а майка й седеше в един фотьойл и изглеждаше сякаш тя беше болната. Дни наред бяха шили до късно и се бяха поболели от притеснение за Бепи и това си личеше.

— Мамо, виж се само! — възкликна Пиета. — Трябва да си отидеш вкъщи и да си починеш. Аз ще остана с папа. Трябва да отдъхнеш.

— Добре съм…

— Не, не си — прекъсна я баща й. — Върви, Катерина. Скоро ще съм при теб. Вече съм здрав. Лекарите ме натъпкаха с какво ли не. Ти обаче изглеждаш ужасно, cara. Прибери се и си почини.

Когато обаче майка й си тръгна, той легна, затвори очи и Пиета забеляза промяната, която беше настъпила с него. Част от силата и увереността му се бяха изпарили. Беше остарял с пет години, не с няколко дни.

— А, горката ми жена — промърмори той. — Как ли се справя без мен?

— Тя е добре, папа. Не се притеснявай.

— Но какво яде, Пиета? И изобщо спи ли? Тя не е силна, не може да се справи сама.

— Успявала е, когато е живяла в Рим, нали — напомни му Пиета.

По принцип в такъв момент баща й винаги отклоняваше темата, но сега изглежда нямаше нищо против да си спомни миналото. Може би скуката в болницата му беше дошла в повече и го беше направила по-разговорлив или се дължеше на шока, че тялото му го беше изоставило.

— В Рим майка ти живееше на отвратително място, пълно с проститутки. Собственичката беше луда — спомни си той. — Не мога да повярвам, че беше отседнала там.

— Какво се случи с нея, папа?

— Какво искаш да кажеш?

— Как така се промени толкова много?

Баща й затвори очи и за момент Пиета си помисли, че ще заспи. После обаче той започна да разказва историята от своята гледна точка.

* * *

Разбрах, че нещо се случва с нея, когато накара баща си да боядиса апартамента в онези ярки цветове. Mannagia chi te muort — яркочервено, лилаво, оранжево. Щеше да умреш, ако ги беше видяла. Когато Маргарет и Ернесто се нанесоха, първата им работа беше да пребоядисат всичко.

Мислех, че всичко ще се оправи като се изнесем в собствена къща, но стана още по-зле. Светът й се сви до там. Известно време успявах да я убедя да работи като сервитьорка в ресторанта. Разбрахме се за две вечери на седмица. Маргарет или майка й щяха да гледат децата. Мислех, че постепенно ще се оправи, но издържа само шест месеца, после отново се затвори в къщата.

Винях себе си. След като отворих „Малката Италия“, трябваше да работя много, за да успея. В самото начало разликата между печалбата и загубата беше много малка. После обаче, когато бизнесът потръгна, реших да го разширя, за да имат красивите ми дъщери всичко, което поискат. Не исках да научат какво е да си гладен или да ти е студено, както когато аз бях дете в Равено. Бях много зает и не обръщах никакво внимание на Катерина. Накрая тя се затвори в себе си.

Маргарет все повтаряше, че повечето жени изпадат в депресия след като родят. Уверяваше ме, че Катерина ще се оправи и отново ще бъде същата. Това обаче така и не се случи. Може би и Джанфранко има пръст в цялата история. Постоянно изникваше в живота ни и макар и тя така и да не сподели с мен, имах чувството, че я следи. Оказа се, че съм му вярвал прекалено много. Че съм бил сляп за истинската му същност и че тя е успяла да прозре истината от самото начало.

Това беше една от причините, поради които обикнах Катерина. Беше много умна. Беше и много чувствителна. Все се притесняваше за нещата, още преди да се случат и трябваше да я успокоявам и да я уверявам, че всичко ще е наред. Понякога се ядосвах и й крещях. На моменти се карахме толкова много, че събуждахме бебетата и се разпищяваха.

Скоро ми беше по-лесно да оставам в „Малката Италия“. Когато не бях в кухнята, сядах на масите отвън и играех карти с Ернесто. Не ми се прибираше и си намирах всякакви извинения да ходя тук и там. Затварях ресторанта и отивах с Алдо в Сохо. Той беше ерген и обичаше да ходи в един фламенко бар близо до улица Оксфорд. Край нас винаги имаше красиви момичета. Алдо често си тръгваше с някоя нова позната, но аз винаги се прибирах сам. Имаше обаче една жена, която беше събудила интереса ми. Танцьорка на фламенко, която танцуваше сякаш й се искаше да убие някой мъж. Толкова страстно, толкова пламенно. След представлението сядаше при мен за по чаша сангрия. Музиката беше силна и за да я чувам, се навеждаше толкова близо до мен, че усещах топлия й дъх по бузата си. Беше потна от танца, гримът й беше размазан и лицето й лъщеше, но на нея не й пукаше. Изглеждаше силна и свободна и накрая малко се влюбих в нея.

Как изобщо научи Катерина? Все това се питах. Тя се беше заключила в собствения си свят и аз бях в безопасност. Да, някои нощи изобщо не се прибирах. Понякога си тръгвахме от бара на съмване и отивахме в малкия апартамент на Инес на площад Фицрой. Оттам директно отивах в „Малката Италия“. Катерина така и не каза нищо. Мислех, че не я интересува.

Инес започна да иска все повече и повече от мен. Един ден дойде в ресторанта, защото искала да види къде работя. После започна да идва всеки следобед, защото знаеше, че играя карти с Ернесто на масите пред заведението. Той ме предупреди да я държа далеч. Не бях споделял с него, но се беше сетил какво става. На мен обаче ми харесваше да я виждам. Беше прекрасна с червеното си червило и лъскавата си силно прибрана назад коса. Но беше и истински ураган. Щом осъзна, че никога няма да напусна Катерина, започна да прави сцени.

Когато сестра ми Изабела ми писа, че мама е болна и че трябва да се прибера в Равено, много се натъжих, че трябва да напусна ресторанта и момичетата си, но и изпитах облекчение, че ще избягам от Инес.

Почувствах се странно в Италия. Животът ми се беше променил неимоверно много, но всичко в Равено си беше останало същото. Дори дядото, който продаваше зеленчуци сякаш изобщо не беше ставал от стола. Отивайки там, успях да оценя новия живот, който имах и изпитах огромна благодарност към Катерина, че ме беше подтикнала към него.

Когато видях мама, знаех, че няма да живее дълго. Нямаше нужда лекар да ми казва колко е болна всъщност. Седях на леглото й и държах ръката й с часове. Искаше ми се да вярвам, че се чувства по-добре като знае, че единственият й син е при нея.

Ужасно е да загубиш майка, да знаеш, че си съвсем сам и че никой няма да те обича както тя те е обичала. Денят, когато мама затвори очи за последен път, се почувствах изгубен. Отново осъзнах какъв късметлия съм, че имам Катерина — единственият човек на този свят, който някога ме беше обичал почти колкото майка ми. Изпитах вина, че се бях отнесъл зле с нея.

След погребението Изабела ми каза, че вече няма защо да стои в Равено и че ще се премести в Рим. Чувствахме се неловко един пред друг, защото беше направила нещо, което ме ядоса ужасно и за което ми беше трудно да й простя. Заради мама бяхме загърбили враждата за няколко дни. Мама обаче вече я нямаше и отново се скарахме.

Не разбирах защо иска да се премести в Рим. Не познаваше никого, нямаше нито приятели, нито роднини.

— Според мен трябва да останеш тук и да се грижиш за къщата — казах й аз. — Ще ти изпращам достатъчно пари.

— Не ми пука за мнението ти и не ти искам парите — сопна ми се тя. — Отивам в Рим.

Започна да хвърля дрехите си в един куфар, облече палтото си, тресна вратата зад гърба си и отиде да чака автобуса на площада. Сигурен бях, че няма да стигне далеч, затова останах два-три дни. Оказа се, че греша. Тя така и не промени мнението си и не се върна. Започнах да се притеснявам. Изабела беше живяла в Равено цял живот и не можех да си представя как щеше да се справи в големия град.

Равено ми действаше все по-депресиращо с всеки изминал ден и накрая нямах търпение да си тръгна. Затворих всички прозорци, заключих къщата и оставих ключа под един камък в градината, в случай че някой все пак реши някога да се върне.

Хванах влака до Рим и когато пристигнах, се убедих, че всичките ми притеснения са напълно основателни: имаше джебчии, които само чакаха някой като нея и мъже, които дебнеха млади момичета. Искаше ми се да знам къде е, но Рим е голям град и не се и надявах да я открия.

Вместо това отидох до площад Навона и тръгнах из тесните улици, потънал в спомени за времето, когато още ухажвах Катерина. Дори спрях в заведението, където тя работеше и истински се зарадвах като видях зад бара стария собственик — един грък на име Анастасио. Пихме кафе и му разказах за успеха си с „Малката Италия“. Когато попита за Катерина, не знаех какво да кажа. Истината беше, че трудно щеше да я познае, ако я видеше сега.

— Вече е майка. На две съвършени момиченца — похвалих се аз и извадих снимката на дъщерите си, която винаги носех в портмонето.

По пътя към къщи имах достатъчно време да мисля за нещата, които бях загубил и за онези, които имаше опасност да загубя. Обещах си да прекъсна връзката си с Инес още щом пристигна.

Не беше никак лесно. Катерина беше по-дръпната от всякога и бях самотен и нещастен. Не след дълго наново започнах да се утешавам с Инес. Бях бесен на себе си за слабостта си, но беше много по-лесно да се виждам с нея, отколкото да я държа далеч.

Година по-късно получих картичка от Изабела. Отпред имаше снимка на Испанските стъпала, а отзад беше написала, че има проблеми и че има нужда от мен. Ядосах се, но тя ми беше сестра и не можех да й откажа. Върнах се в Рим и я намерих в един двустаен апартамент не далеч от Термини. Жилището беше грозно, претъпкано с мебели и задушно, а Изабела изглеждаше съсипана. Беше се забъркала с някакъв мъж, разбира се. Помогнах й да се премести в по-добър апартамент и започнах редовно да й изпращам пари.

На Изабела не й беше никак лесно, защото беше горда жена, но нямаше избор.

Тогава, на път към дома, се замислих за човека, в когото се бях превърнал. Осъзнах, че не съм много по-различен от негодника, създал толкова проблеми на Изабела. Засрамих се от себе си и за втори път си обещах да сложа край на лудостта с Инес.

Отначало тя все си намираше причини да минава през „Малката Италия“. Твърдеше, че пазарувала наблизо или че имала среща с приятели на обяд. Скоро обаче осъзна, че този път съм категоричен. Съжалявах, защото не беше лош човек, но Катерина ми беше съпруга и най-много копнеех за нейната любов.

Наистина не беше лесно. Нощем Катерина спеше с гръб към мен, не влизаше в стаята, ако аз бях там и почти не говореше с мен. Надявах се да не е станало прекалено късно и още да ме обича.

Наех още един готвач и започнах да прекарвам все по-малко време в „Малката Италия“. Вместо да работя или да играя карти с Ернесто, си стоях вкъщи. Катерина изглеждаше объркана, сякаш се срамуваше от мен, а аз се чувствах неловко в къщата, сякаш отнемах от личното й пространство. Затова и когато дойде пролетта и времето се стопли, започнах да прекарвам повече време в градината. Обработих почвата както мама ме беше учила, когато бях дете и засях подправки и зеленчуци. Растенията поникнаха и душата ми се изпълни с радост. Засях още. Понякога Катерина ме гледаше през прозореца на кухнята, обгърнала чаша чай с ръце. Един следобед видях да чисти корен домати.

— Баща ми винаги ме караше аз да го правя — обясни тя и влезе в къщата.

С настъпването на лятото тя все по-често идваше при мен в градината. Очевидно й доставяше удоволствие да работим рамо до рамо. Заедно се борехме с голите охлюви по зелената салата, чистехме гъсеници и плевяхме лехите. Навън, докато растенията в градината избуяваха, любовта на Катерина се засили за пореден път.

Тя се беше променила. Момичето, което някога беше, го нямаше. Беше се превърнала в по-крехка и несигурна жена. Бавно започнах да приемам този факт.

* * *

Пиета забеляза, че очите на баща й се затварят. След малко щеше да заспи. Загледа се в лицето му — бръчките се трупаха една върху друга, кожата му се беше отпуснала, а бузите му бяха посивели. Баща й винаги беше забавен, все играеше и се бореше с нея и Адолората, люлееше ги с часове, оставяше ги да се цапат на воля, даваше им да ядат сладолед повече, отколкото беше полезно и им разрешаваше да стоят до късно. Нощем, когато се пъхаха в леглата, двете си говореха как предпочитат баща си пред майка си.

Сега, години по-късно, Пиета почувства вина. Надяваше се, че майка им не беше подслушвала на вратата на стаята и не беше разбрала какво мислеха дъщерите й. Родителите й бяха правили грешки като всички нормални хора, но любовта им беше неизменна. Лицето й се обля в сълзи, когато се сети, че майка й и баща й остаряват и че един ден ще я оставят. Както беше казал Бепи, щеше да се почувства изгубена. Облегна глава на леглото на баща си, стисна ръката му и заплака.

Беше късно, когато си тръгна от болницата, но Пиета не се чувстваше уморена. Объркана от второто пътуване из миналото за деня, тя се залута из ярко осветените коридори към изхода. Имаше нужда от вино, реши тя, когато се настани на задната седалка на едно такси. Бутилка совиньон блан и добра компания.

Помоли шофьора да я остави пред „Малката Италия“ с надеждата Адолората да е втора смята. От една страна не й се искаше да се среща с вината и тъгата на сестра си, но, след като беше чула историята и от гледната точка на баща им, не искаше да отлага повече разговора с нея.

Федерико разчистваше една от масите навън.

— Тук ли е? — попита Пиета.

— Разбира се. От дни е тук и денем, и нощем. Не се отразява добре нито на нея, нито на когото и да е — не беше типично за Фредерико да е толкова директен и Пиета само си представи колко напрегната е всъщност атмосферата в тясната кухня на „Малката Италия“.

Той й донесе чаша вино и докато чакаше и отпиваше бавно от чашата, Пиета се замисли какво да каже. Сестра й не обичаше дълги истории. Държеше само да знае основните факти.

— Предполагам дойде да говорим какво ще стане, когато татко излезе от болницата — Адолората изглеждаше напрегната, изтощена и мрачна. — Искаш да знаеш дали ще си тръгна от „Малката Италия“? — Пиета отпи щедра глътка вино.

— Всъщност изобщо не става въпрос за това. Дойдох, защото трябва да ти кажа някои неща.

— Какви неща?

— Седни и поръчай на Фредерико да ни донесе вино. Чака ни дълъг разговор.

Когато спря да говори, Пиета осъзна, че сестра й беше преминала през безброй много и различни емоции — шок, тъга, удивление, дори ужас.

— Как така не сме знаели за всичко това? — попита Адолората. На масата имаше бутилка вино, която вече беше почти празна.

— Нямам представа. Не знам какво да мисля. Знам, че трябва да направя нещо, но не и какво — призна Пиета.

Адолората огледа познатите стени на „Малката Италия“.

— Аз знам какво трябва да направя.

— Ще останеш?

Сестра й кимна:

— Мога ли да постъпя по друг начин след всичко, което ми каза току-що? Мислех, че е просто ресторант, а се оказа, че тук е целият му живот. Затова и почти го убих, когато му казах, че ще напусна.

— Но той те обича… Не иска да си нещастна — напомни й Пиета.

— Да, знам — призна Адолората. — Значи трябва да намеря начин да бъда щастлива тук.