Ники Пелегрино
Италианска сватба (23)

22

Сякаш всички бяха изчезнали. Родителите на Пиета бяха навън цяла сутрин, тя нямаше представа къде, а, когато се обади в „Малката Италия“ да пита Адолората дали има време за късен обяд, й казаха, че сестра й си е взела няколко дни отпуск.

— Сигурен ли си? — попита тя Фредерико. — Все повтаря колко работа имала. Как така изведнъж намери време за почивка?

— Не знам — Фредерико винаги се пазеше от семейни спорове. — Каза само, че изникнало нещо спешно и че трябва да си вземе няколко дни. Може да е свързано със сватбата.

Пиета се намръщи и затвори телефона. Нямаше представа какво толкова се беше случило, че Адолората да си вземе почивка. Пиета вече се беше погрижила за почти всички подробности по сватбата. Беше поръчала бял муселин, с който да покрие стените и тавана на „Малката Италия“ и бели ленени покривки, с които да замени карираните. В центъра на всяка маса щеше да изсипе кристали морска сол, които щяха да блестят, а сред тях щеше да постави малки чаени свещи. Беше поръчала вази с яркорозови орхидеи за контраст.

Тортата беше истинско чудовище, на четири етажа, с бяла глазура и украса от още розови орхидеи. Беше наела група, която да свири по време на вечерята, за да спазят италианската традиция да танцуват между различните блюда. После научи, че ще има шаферки и беше купила малки сладки феерични рокли. За какво толкова се притесняваше Адолората?

И тогава Пиета осъзна какво ставаше. Със свито от притеснение сърце изтича в стаята на сестра си. Вътре цареше обичайният хаос — купчини чисти и мръсни дрехи на едно място, неоправено легло и тоалетка, покрита с полупразни шишета фон дьо тен и размазани червила. Пиета погледна над гардероба. Куфарът, който винаги беше там, го нямаше.

Пиета премести чиния с трохи и размазано сладко и се отпусна на леглото.

— Проклета Адолората! — възкликна на глас тя. Знаеше, че ако провери чекмеджетата на раклата, няма да намери паспорта, нито кредитните карти на сестра си. Очевидно Пиета беше заминала за Рим да търси леля им. Беше казала, че ще го направи и го беше направила. — По дяволите!

Пиета се опита да се утеши с факта, че Адолората знаеше за съществуването на леля им само от няколко дни. Какви бяха шансовете да я открие в голям като Рим град? Проблемът беше, че сестра й беше много изобретателна и решителна. Никога не се питаше какво може да се случи или обърка преди да направи нещо. Вместо това просто го правеше.

Дори и да я намереше обаче, Изабела едва ли щеше да дойде на сватбата на племенницата си в Лондон? Едва ли беше толкова луда. Пиета се опита да убеди сама себе си, но нещо не й се получаваше.

Прииска й се да поговори с някого, който щеше да разбере сложността на ситуацията и да я посъветва какво да прави. В Рим майка й се беше доверила на гърка Анастасио. Той се беше оказал мъдър и мил. Точно такъв приятел й трябваше.

Пиета се върна в стаята си, където всичко беше под конец — нямаше мръсни чинии и купища дрехи по пода. Там можеше да мисли.

Легна за малко на леглото и впи поглед в тавана. Когато реши как да постъпи, седна пред тоалетката и не спря да разресва косата си, докато не стана лъскава и гладка. После се гримира грижливо. Сложи основа преди да нанесе фон дьо тена. Избра неутрални цветове за клепачите — слонова кост и кафяво. Накрая сложи черна спирала и гланц за устни.

Доволна от резултата, Пиета се зае да избере какво да облече. Спря се на тесни дънки и блуза, които подчертаваха фигурата й повече от обикновено, обу високи сандали, върза зелено фишу на шията и пръсна парфюм.

Не искаше да се бави, затова хвана такси и обясни на шофьора накъде да кара. Когато таксито спря пред магазина на ДеМатео, тя с облекчение забеляза, че Микеле е сам зад щанда.

Той се усмихна, когато я забеляза.

— Здрасти! Как си? Чух, че баща ти вече е вкъщи.

— Добре съм… Горе-долу. Всъщност се чудех имаш ли време да пийнем по едно.

— Да, разбира се — изглежда се изненада, но и се зарадва. — Майка ми отиде до банката. Ще я помоля да дойде да наглежда магазина за малко.

Майката на Микеле вдигна вежди, когато видя Пиета.

— Изглеждате много добре днес — каза й тя. — На някое специално място ли отивате?

— До кръчмата за по едно бързо питие — това събуди интереса на Гетана.

— Майка ви каза ли на баща ви за идването ми?

— Честно казано, не знам.

— Е, добре — студено приключи темата Гетана и застана зад щанда. — Направих каквото можах.

Пиета се надяваше, че Микеле няма да сметне внезапната й покана за прекалено дръзка, но всъщност не се беше сетила с кого другиго да говори. Приятелите й нямаше да разберат и щяха да си помислят, че преиграва. Микеле обаче познаваше семейството й, беше израснал с враждата между бащите им и знаеше какво може да се случи, ако се прояви италианският темперамент.

Отидоха в същата кръчма, но този път тя си поръча студена бира.

— Коктейлът беше вкусен, но после имах ужасно главоболие — призна тя.

— Нормално. Един е достатъчен, три вече е прекалено — усмихна се Микеле. — Все пак съм впечатлен.

Седнаха навън, защото тя искаше да пуши и продължиха разговора си, откъдето бяха стигнали. Лесно й беше да говори с него и много се смееха. Затова се изненада, когато той се притесни щом му разказа за Адолората и за подозренията си, че е в Рим.

— Всъщност, Пиета, аз знаех — призна той. — Адолората дойде да ме пита дали имам адреса им в Рим.

— От къде на къде ти ще имаш адреса им? — той срещна погледа й и сви рамене. — Ами защото братовчед ви Бепи ми е брат, разбира се.

Пиета се почувства засегната. Той беше знаел за съществуването на Бепи, а тя научи наскоро.

— Не каза нищо онзи ден — изрепчи му се тя.

— Не знаех какво е редно да споделя с теб. Съжалявам. Трябваше да ти кажа.

— Ти как разбра? — попита Пиета. — Родителите ли ти казаха?

— Не, но през годините много пъти съм ги слушал да се карат и да си крещят. Нямаше как да не разбера. Затова един ден, когато и двамата ги нямаше, прерових нещата на татко, намерих няколко от писмата на Изабела на дъното на едно чекмедже и преписах адреса й. Нямам други братя и сестри — напомни й той. — Той е единственият брат, когото имах и исках да го намеря.

— Виждали ли сте се? — вече беше събудил интереса й.

— Отидох в Рим. Също както татко се престорих, че имам работа. Когато пристигнах, веднага хванах такси и отидох на адреса.

— Намери ли го?

— Да. Отначало леля ти изпадна в шок, но после осъзна, че не отивам с лоши намерения и беше много гостоприемна. Харесах я. Много е забавна.

— И не изпитваш лоши чувства към нея, защото е наранила майка ти?

— Ами… Малко, може би — призна Микеле. — Баща ми беше също толкова виновен за връзката им, колкото и тя. Харесах и брат си. Исках да поддържаме връзка, а това значеше, че трябва да приема присъствието и на Изабела.

— Боже господи! И си дал адреса им на сестра ми? — Пиета скри лице в ръцете си. — Мамка му!

— Предупреди ме, че няма да го приемеш добре.

Пиета се опита да му обясни защо присъствието на леля й и братовчед й ще съсипе цялата сватба. Микеле обаче започнала спори с нея, настоявайки, че това е най-доброто решение в дългосрочен план.

— Повярвай ми, познавам баща си. Направо ще откачи — не отстъпваше тя.

— Виж, Пиета, разбирам защо не ме искаш на сватбата. Не се тревожи, казах на Адолората, че няма да дойда. Сватбата обаче е нейна, не твоя. Не мислиш ли, че е малко грубо да й нареждаш кого да кани? — думите му бяха тежки, но гласът му беше нежен и поради някаква причина, на Пиета й се доплака.

— Мисля единствено за баща си. Не искам да го виждам разстроен, особено толкова скоро след престоя му в болницата.

— Сигурна ли си, че баща ти е единственото ти притеснение? — тя изгаси цигарата си и извади друга.

— Вложих ужасно много в сватбата, не искам да се провали — призна тя.

— Може би няма да се провали — успокои я Микеле. — Може да събере отново семейството ти. А ако гордостта на баща ти е единствената причина, поради която не е търсил Изабела толкова години? Нима сватбите не са това? Има и други неща освен панделките, букетите и красивите рокли.

— Но Изабела е родила дете от мъжа, когото татко мрази — не се отказваше Пиета. — Папа може би го възприема като част от плана на Джанфранко да го съсипе.

— Баща ми… — започна Микеле, но спря. — Не е чак толкова лош човек. Имал е връзка, но много мъже имат.

— Да, но проблемът не е само в това.

— Би ли обяснила?

— Искам, но… това не е моя история и не знам дали е редно.

— Каквото и да се е случило, било е преди много време — настоя той.

— Баща ми не мисли така. За него все едно е било вчера — Пиета довърши питието си и се изправи. Очевидно беше сгрешила като говори с Микеле. — Няма значение. Благодаря за компанията, Микеле. До скоро.

Тръгна към къщи още по-съкрушена от преди. Искаше й се само да затвори вратата и да се скрие сред познатите стени на стаята си.

Никола Роуз се беше обаждал три пъти да пита кога ще се върне на работа и Пиета осъзна, че не може да отлага до безкрай. Заради болестта на баща си, беше взела още една седмица отпуск, но, колкото и да не й се искаше, трябваше да се върне към стария си живот.

Седна на стъпалата зад къщата и запали цигара с кафето. Имаше чувството, че ще се връща в затвора. Лошо й ставаше от мисълта, че трябва да се съобразява с Никола и с често сменящите му се настроения. Страхуваше се от дебнещите я на работа проблеми. Пищната рокля, която беше проектирала за годеницата на Микеле например. Чудеше се какво беше станало.

Докато седеше на слънце и се наслаждаваше на тишината и спокойствието, й се прииска да не се връща на работа, а да остане в къщата и да помогне на баща си в градината.

Накрая се изправи неохотно и се качи да се преоблече в елегантни дрехи. Напълни чантата си с всичко необходимо за работа — тефтер, скицник, любимите си моливи. Всички вещи обаче й се струваха някак чужди. Нямаше значение, че само преди три седмици бяха неразделна част от живота й.

Докато вървеше към Холбърн, се замисли над онова, което Микеле й беше казал в кръчмата. Изобщо не й се нравеше нарисуваната от него картина. Такава ли беше наистина? Не живееше собствен живот, поставяше чувствата на баща си винаги на първо място, беше се вманиачила в сватбата на сестра си? Все едно въобще нямаше личен живот.

Спря за момент пред салона на Никола Роуз. Надяваше се да е в добро настроение, иначе я чакаше дълъг ден.

Вътре цареше хаос, както и очакваше. Бюрото й беше заринато с листи, папките бяха почти пълни. Пиета седна и започна да разчиства внимателно. Когато прибра всичко на правилното място, осъзна, че няма да може да се съсредоточи.

Момичетата от шивашкото ателие се зарадваха, че я виждат. Дойдоха при нея да споделят последните клюки, но внимателно наблюдаваха вратата да не би Никола да се появи и да ги хване да си шушукат.

— В отвратително настроение е — промълви Ивет, главната шивачка. — Крещи без причина. Онзи ден запрати телефона си в стената и после ни нареди да му поръчаме друг телефон — Пиета нямаше как да не се усмихне. — Какво мислите, че се случва?

— Една от клиентките създава проблеми. Булката, за която направи онзи прекрасен дизайн с воланите и божурите. Жалко за роклята. Момичетата нямаха търпение да ушият роклята.

Пиета остана доволна, че Ивет е харесала дизайна. Тя имаше набито око и не се страхуваше да признае, че нещо не е добро.

— Никола я е преправил? — попита тя.

— Да, направи я по-класическа, елегантна и скучна. Разбираш защо горкото момиче не я хареса. Заяви, че иска твоя модел и тогава той запрати телефона в стената.

— Всъщност роклята изобщо не е в негов стил — призна Пиета. — Няма нищо общо с модната му линия.

— Може би трябва да смени модната си линия. Прави едно и също от години. Съвсем ни писна от него. Твоят модел беше различен и забавен.

Ивет се върна към шиенето, а Пиета продължи да разчиства. Почувства се малко по-добре след този разговор. Изведнъж отново й дойде настроение за работа.

Когато Никола се появи на вратата, в дизайнерското ателие отново цареше ред. Беше облечен с блед ленен костюм и носеше панамена шапка. Когато я видя, лицето му се разтегна в усмивка.

— Пиета, ти се върна! Просто прекрасно! Направи кафе и после ще ти разкажа какво се случи, докато те нямаше — целуна я по бузата, едва докосвайки я. — Много се радвам да те видя, скъпа. Повече няма да те пускам в отпуск. Разбрано? Не мога да се справя без теб.

Продължи да бъбри, докато тя приготви кафето му както на него му харесваше — двойно силно еспресо с една идея обезмаслено мляко. После й показа скиците, върху които работеха и календара с уговорените срещи. Програмата беше натоварена и Пиета се запита как ли наистина се е справял без нея. Ясно на какво се беше дължало лошото му настроение.

Никола остави скицата на Хелън Сийли на роклята с божурите за последно.

— А, да. Реших малкото ти залитане с тази рокля — вмъкна уж между другото той. — Махнах някои неща и направих роклята по-класическа. Така е по-добре, нали?

— А какво мисли булката? — не се въздържа Пиета. Никола се намръщи. — На нея харесва ли й? — настоя тя.

— Накрая ще й хареса, скъпа… Ще я обработиш. Има записана среща на обяд да облече първия пробен модел.

Пиета погледна скицата. Беше идеална. Никола беше превърнал модела в изчистена елегантна рокля без презрамки и беше направил долната част много по-бухнала, отколкото тя беше искала. Беше хубава, но скучна. Зачуди се как ще успее да убеди булката да я хареса.

— О, и аз няма да съм тук, когато дойде — съобщи й Никола. — Ти ще се справиш.

Нямаше смисъл да спори с него. Никога не го беше правила. Цяла сутрин обаче се беше притеснявала от срещата с нещастната годеница на Микеле. Досега никога не беше насилвала булка да приеме рокля, която изобщо не харесва. Други дизайнери може и да налагаха мнението си на клиентите, но за Пиета човек трябваше да установи връзка с булката, да вникне в душата й и да сътвори нещо, което идеално да пасне на вкуса на клиента.

Когато я покани в приемната, Хелън много се зарадва, че вижда нея, не Никола.

— Супер! Върнала си се! — възкликна тя и Пиета я настани на големия бял диван. — Малко се спречках с шефа ти. Той каза ли ти?

— Не е хубаво да се караш с него — отвърна Пиета. В скута си държеше папка, която изготвяха за всяка булка. Папката беше със сребърни корици, вързани с бяла панделка и вътре имаше мостри платове и скици на проектите на роклята, принтирани върху сребриста хартия.

— Защо не погледнеш моделите още веднъж, преди да облечеш макета?

— Няма смисъл. Сигурна съм, че няма да ми хареса.

Пиета се направи, че не я чува:

— Макетът ще ти помогне да си представиш силуета на роклята, а и ще проверим дали сме взели правилните мерки — продължи и добави рутинно — Ще изглежда много обикновена и платът няма да стои по начина, по който ще стои оригиналния, когато роклята бъде завършена.

Пиета подаде на Хелън папката и макар и неохотно, момичето я прие.

— Не искам тази рокля — заяви тя, докато разлистваше страниците. — Искам другата, която ти проектира.

— Но според Никола Роуз… — Пиета спря. Не можеше да продължава така. — Виж, моделът беше хубав, но няма да го направим. Вината е моя, изобщо не трябваше да ти го показвам. Подобна рокля никога няма да излезе от този салон.

— Ами добре, така да бъде — заяви решително Хелън. — Ще ми я ушиеш в свободното си време. Сигурно постоянно шиеш заразни хора за допълнително заплащане.

— Не, аз не…

— Има много време — прекъсна я Хелън. — С годеника ми още не сме определили нова дата за сватбата, така че ще работиш, когато можеш.

— Никола ще ме уволни, ако разбере — отвърна Пиета.

— И как ще разбере? Определено не смятам да го каня на сватбата си.

— Просто не мога. Съжалявам.

— Поне си помисли, моля те — настоя момичето. — Както ти казах, изобщо не бързам. Много ни се събра напоследък и ни трябва време. Това обаче е изключително важно за мен. Моля те, не ми отговаряй сега.

— Добре, ще си помисля — Пиета нямаше сили да спори повече. — Но те уверявам, че едва ли ще си променя мнението. — Хелън се усмихна.

— Човек никога не знае. Стискам палци.

 

 

Когато Никола се върна от обяд, още беше в добро настроение.

— Облече ли макета? Всичко наред ли е? — попита той.

— Всъщност не — Пиета знаеше, че следващите думи няма да му харесат. — Реши да отложи роклята за известно време.

— Наистина? — изненада се той. — Колко време има до сватбата?

— Това е проблемът. Отменили са първоначалната дата и още не са определили друго. Чудя се дали изобщо ще има сватба.

Никола поклати глава с престорена загриженост.

— Защо не ни каза? Сигурно се е надявала да се случи чудо през последните седмици. Може би затова направи сцената с модела, за да спечели малко време. Горкото момиче сигурно е откачило.

— Може би — съгласи се Пиета. Тогава осъзна, че Микеле беше споменал годеницата си само веднъж, много отдавна, когато му беше поднесла поздравленията си. Стори й се изключително странно.

Същия следобед се опитваше да се съсредоточи върху работата си, но мислите й непрекъснато се връщаха към молбата на Хелън. Незнайно защо роклята с божурите сякаш настояваше да се появи на бял свят. На Пиета й се прииска да превърне мечтата от скицата в истинска рокля, да помогне на Хелън да намери подходящи обувки и обици, да я посъветва за цветята. От друга страна обаче изобщо не й се искаше да види булката да върви облечена по този начин по пътеката в църквата точно към Микеле.

Вечерта се върна изтощена от работа. Въпреки това, когато усети миризма на готвено от кухнята, тя извади скицник и започна да рисува. На белия лист се появи рокля с асиметрична презрамка на едното рамо, обвита в бледорозови божури от плат и подплата, прихваната отпред в изчанчен волан, който разкриваше част от крака. Помнеше всеки детайл от роклята на Хелън, дори плата, който беше избрала за нея.

Ентусиазирано извади скиците на колекцията булчински рокли, които планираше да ушие един ден. От доста време не ги беше разглеждала и сега й се струваха някак еднообразни и безвкусни. Прекалено много приличаха на стила на Никола Роуз.

Извади още листи и отпусна въображението си. Роклите, които скицира бяха романтични и смели. Не всяка булка щеше да се осмели да облече такава рокля, но жените, които се интересуваха от мода със сигурност щяха да се заинтригуват. Още повече се въодушеви. Сигурна беше, че такива модели нямаше в сватбените списания.

След малко баща й извика да слиза за вечеря и тя с неохота остави молива. През деня обаче не беше имала време за обяд и беше гладна. А и от кухнята миришеше божествено.

Баща й беше приготвил лазаня — за пръв път, откакто беше излязъл от болницата. Макар и да беше използвал вече приготвената и изсушена паста от килера и сосът да беше замразен отпреди седмици, Пиета прие лазанята като знак, че силите му се завръщат.

През последната седмица баща й ходеше с бастун. Чувстваше се слаб и това го изнервяше. Никой не можеше да се скрие от лошо му настроение и всички край него страдаха. Сега обаче, когато извади лазанята от фурната, баща й се стори въодушевен. Гледаше храната с неприкрито задоволство.

— Жалко, че сестра ти я няма да я види, Пиета — измърмори той. — Погледни това!

— Красива е — съгласи се тя.

— И ще е толкова вкусна, колкото изглежда.

Докато баща й сипваше щедри порции в чиниите, тя го попита уж между другото:

— Папа, Адолората каза ли ти къде отива?

— Не. Мисля, че са заедно с Идън. Сигурно са решили да си починат. Може би стресът от предстоящата сватба да й е дошъл в повече.

Пиета успя да завърти очи, но единственото, което каза, беше:

— Може би.

Баща й направи обикновен дресинг на салатата от зехтин и лимонов сок и постави кюфтетата да се накисват в соса във фурната.

— Днес съм приготвил две неща — заяви той. — Направих вкусно полпете, защото трябва да възстановя силите си след онази отвратителна болнична храна. Горките болни! Трябва да ядат помия всеки ден! Мисли си за тях, докато пируваш с лазанята, Пиета.

Наистина беше вкусно. Тънките слоеве паста почти се топяха в устата, а бешамеловият сос беше зловещо прекрасен.

— Идеално — възкликна майка й и яде повече от обикновено.

— Тежка храна е, но на хората им харесва — заяви доволно баща й, докато сипваше допълнително в чинията на Пиета. Тя се опита да откаже, но той не й обърна внимание.

— Млъкни и яж — нареди той и тя не посмя да отвърне.

Вече бяха на второто ястие, когато майка й реши да започне разговор.

— Гетана ДеМатео се отби онзи ден — каза, сякаш беше нещо обичайно.

Пиета рязко вдигна поглед към майка си. Не беше в неин стил да започва разговор, който може да разстрои баща й.

— Дошла е тук? В тази къща? — невярващо отвърна Бепи.

— Точно така — майка й продължи да се храни.

— Каза ни за Изабела и детето й.

— Ох! — изсумтя той. — Сестра ми беше глупаво момиче, а сега е глупава жена — бутна настрани чинията си. Доброто му настроение се беше изпарило.

— Не затова дойде — продължи майка й. — Отправи една молба.

— Ох! — повтори Бепи и се направи, че не го интересува.

— Според нея е време да забравите миналото.

Баща й хвърли вилицата и бутна още веднъж чинията си, загубил интерес към кюфтетата.

— Не се дръж така, Бепи. Изслушай ме — настоя майка й спокойно. — Тя каза само, че спокойно можем да пазаруваме в магазина им и че би било добре от време на време да ходят в „Малката Италия“. И че като се срещнем на улицата или в „Свети Петър“ не е нужно да се държим глупаво.

— Защо?

— Защото е по-цивилизовано.

— Защо трябва да се държим по-цивилизовано?

— О, Бепи, знам, че те е наранил повече от когото и да е, но…

— Stai zitta! Не искам да говорим за това!

— Само не ми казвай да млъкна, Бепи. И не желая да ми крещиш. Факт е, че на тази вражда трябва да се сложи край. Никой не иска с Джанфранко да сте приятели. Може поне да се държите цивилизовано. Това е най-малкото.

Пиета погледна родителите си. Сега, като знаеше историята на живота им, й изглеждаха много по-различни, по-уязвими, не толкова сигурни.

— Според мен мама е права — осмели се да вметне. — Той е ужасен човек, но защо да наказваме жена му и сина му? Изглеждат ми много мили.

Баща й дори не си направи труда да изсумти.

— Помисли за онова, което каза Пиета. Звучи логично — каза майка й.

Бепи дръпна стола си назад.

— Тогава ходи в магазина му, figlia. Парите са си твои, сама си ги изкарваш. Давай му ги на него, щом така искаш. Но ще ти кажа едно нещо. Ти съсипа вечерята ми!

Пиета остана загледана след него, докато той изскочи от кухнята.

— Не мина много добре — обърна се тя към майка си.

— Не съм и мислила, че ще мине добре. Да му дадем малко време. Години наред мрази Джанфранко.

— Харесва му да го мрази, нали?

— Не е вярно. Разказах ти какво се случи, но ти не беше там. Нямаш представа какво беше. Има основателна причина да го мрази.

Пиета разчисти масата и изми чиниите. Докато търкаше тавата от лазанята, в съзнанието й нахлуха обичайни притеснения. Ако баща й отказваше изобщо да говори за Изабела, как щеше да се почувства, когато се появеше в „Свети Петър“ на сватбата?

Вечерта се сви в леглото и се опита да заспи. Дочу непознат звук от стаята под нея — родителите й спореха. И двамата повишиха глас и макар и да не дочуваше думите, осъзна, че майка й буквално крещи.

— Никога не са се карали! — промърмори на себе си Пиета, затвори очи и се зави през глава. — Какво, по дяволите, става с това семейство?