Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (56)

Глава 53
Смъртта на Пролетта

Фрея беше мъртва. Беше обесена в Салем. Когато пристигна в долния свят, кожата й все още блестеше, устните й имаха розово прасковен цвят, а косите й блестяха. Тя се изкачи до последния етаж на сивия небостъргач, облечена в робата, с която беше обесена, и шапката, която беше махнала от главата си, когато усети въжето да се плъзга по шията й. Отказа да носи памучната маска. Искаше всички да гледат лицето й, докато умираше. Искаше да осъзнаят чудовищното действие, което бяха извършили.

Когато асансьорът тръгна, тя разхлаби връзките на престилката си, махна корсета и съблече тежката риза и робата, изритвайки всичко в единия ъгъл. Остана само по долна риза, която беше избродирала сама с разноцветни цветя. Искаше по-бързо да стигне до последния етаж. Рецепционистката посочи офиса на Хелда и леко вдигна очи. Когато Фрея приближи до вратата, отвътре чу музика. Разпознаваше резките промени в ритъма, нотите и сребърните звуци от цигулката и челото, стряскащото кресчендо на Четирите сезона на Вивалди. Това беше Пролет и имаше много специфично соло, ефирно, изключително секси и драматично. Тогава чу мърморене. Отвори вратата, след като никой не чу почукването й. Музиката, която вътре се чуваше по-силно, направо я връхлетя.

— Лельо Хелда? Ехо! Здравей!

Концертът на Вивалди свърши и стаята утихна. Тогава Фрея чу мърморене и някой излезе от килера.

Фрея се стресна.

— Мамо? — шокирана попита тя. — Какво правиш тук? — Внезапно разбра. Майка й беше в долния свят.

Душа за душа. Живот за живот. Смърт за смърт.

— Не! — настояваше Фрея. — Това моята съдба. Не можеш…

Джоана прегърна хубавото си момиче, махна къдриците от лицето му и я разцелува.

— Вече беше направено, скъпа. — Тя хвана Фрея за ръката и я заведе до бюрото на Хелда. Започна да търси в бъркотията от документи, докато се натъкна на една плътна черна книга и прочете заглавието й „Книга на мъртвите“, написано на избледняващ златен лист. Отвори я, прокара пръст надолу към колоната с последните приети и посочи името си, изгравирано на последния ред.

— Не се очаква майките да надживяват дъщерите си — каза Джоана.

Фрея непреклонно поклати глава.

— Мамо, не!

— Винаги ще бъда с теб, скъпа моя. — Джоана хвана лицето на дъщеря си в дланите си. — Винаги!

Джоана усещаше любовта, изпълнила майчиното й сърце. Най-накрая тя беше тук — все още толкова жива; като Пролетта на Вивалди.

От коридора се чуха силни звуци и шум — рецепционистката протестираше — и когато вратата се отвори, Джоана не можа да повярва на очите си.

— Норман! — каза тя. — Какво правиш тук? — Изглеждаше така, сякаш е уловил пленник в мрежите си. — Това Один ли е?

— Да — каза Норман. — Дълга история!

— Но как се озова тук? Това е много дълбоко на дъното.

Той се приближи към нея.

— Не знаеш ли? — В очите му с цвета на тъмнозелено море, напираха сълзи. Онзи ден я беше видял на плажа и когато тя влезе във водата я беше последвал. — Където и да отидеш, идвам и аз!

Джоана остана без думи, виждайки бурята, която бушуваше в него.

— Но… ти не можеш! Не принадлежиш на това място. Не можеш да останеш! Обичаш средния свят!

— Както и ти! — усмихна се той, — но теб и децата ни обичам повече.

Джоана го прегърна силно, хлипайки.

— Мислех, че няма да те видя отново никога.

— Имаме пред себе си цял живот, скъпа моя. Тук — усмихна й се той.

— Фреди? — извика Фрея и прегърна своя брат близнак появил се иззад гърба на баща си. — Ти също си тук! Какво се случи?

— Пътят към Ада е осеян с добри намерения! — усмихна се Фреди. Беше убил дракона, но явно така беше убил и себе си. Хелхайм искаше смърт и така баща му й я беше дал. Той и Фрея си приличаха толкова много! Беше смешно до нелепост.

— Хайде, сестро! Да си ходим вкъщи — каза той, нежно отдръпвайки я от родителите им, преди всички да са изпаднали в истерия. Фреди мразеше да се сбогува.