Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (21)

Глава 18
Изчезналата любима

Беше сравнително спокоен ден в пожарната — всички бяха шумни и весели. Без да мислят за нещастия или лош късмет, огнеборците изпълняваха рутинните си ежедневни задължения — миеха прозорците, чистеха стените, метяха пода. Фреди се наслаждаваше на духа на колегите си, но в същото време харесваше дисциплината, която те внасяха в живота му. Беше прекрасно да работи в добре организиран екип. Всички бяха като идеално смазани елементи от една машина. Проверяваха всеки детайл — лостовете, двигателите, инструментите, екипировката: якетата и панталоните, ръкавиците, ботушите, апаратите за дишане и стационарните пожарогасители. Фреди описваше в рапорт повредения и нефункциониращ лост. Следваше проверка на оборудването и наличието на медикаменти за оказване на спешна медицинска помощ. След това имаше тренировка. Когато стана вре ме за обедна почивка, Фреди намери колегите си — Големия Дейв, Джени и Хънтър.

Той беше в отлично настроение. Нещата с Герт бяха спокойни след инцидента с него. С приятелите си все още се връщаха и анализираха събитията от последния голям пожар. Това беше обичайният разговор между тях по време на обяда. Спасената колежанка, Сейди, беше жива и се чувстваше добре.

— Какво се случи, човече? Ти обикновено си нашият лидер — попита Големият Дейв.

— Може да се случи на всеки в някакъв момент. Дори и на тези, които си шепнат с пламъците — каза Джени дълбокомислено.

Фреди отпи от пепсито си и се усмихна накриво, повдигайки рамене.

Джени му намигна и за секунда му мина през ума, че тя може би го харесва много повече от колега огнеборец. Сега, като се замисли, тя изглеждаше сладка с тези лунички и големи сини очи. Но за какво си мислеше той? Обичаше Герт. Нещата вкъщи бяха прекрасни.

— Ти се излекува доста бързо — отбеляза Хънтър, като се пресегна през масата, за да посочи белега от изгаряне на врата на Фреди. Рошавият ирландски младеж подсвирна и беше впечатлен. — Изглежда много добре, приятелю!

Раните от изгаряния при Фреди бяха зараснали много по-бързо отколкото при останалите смъртни, въпреки че би трябвало при него лечението да е мигновено.

След обяда получиха обаждане от лейтенанта, което се оказа доста незначително. Възрастен мъж слизал по стълбите в апартамента си и без да иска натиснал пожарната аларма. Той беше добре и ги изгони с цветисти епитети.

Работата приключи в пет и половина и Фреди отиде в гимнастическия салон, за да направи няколко обиколки в закрития басейн Олимпикс. Хрумна му, че плуването ще излекува белите му дробове, които бяха засегнати от пожара и оттогава се възстановяваха доста бавно. Свикна да ходи на басейна рано вечер и се пристрасти към това. Огънят и водата бяха любимите му елементи — неговите елементи като бог Фрир, — но сега огънят го беше предал. Ако способностите му намаляваха, трябваше да компенсира това по някакъв начин. Мислеше си как те бавно се превръщаха в смъртни и прие този факт. Той и Герт биха могли да живеят щастливо винаги, дори и когато остареят. Не беше толкова зле. Те се обичаха. Когато Фрея се върнеше, а той не се съмняваше в това, животът отново щеше да стане нормален. Беше се обадил на по-голямата си сестра Ингрид предишния ден и тя звучеше ужасно тъжна.

Всички бяха стигнали до ръба на отчаянието след изчезването на Фрея.

Бледата вечерна светлина се промъкваше през прозорците и се отразяваше в басейна. Фреди обожаваше мириса на хлор и влагата във въздуха, шумът от плуващите в другите коридори момчета, ехото от гласовете им и дори свирката на спасителя, която се чуваше от време на време.

Гмурна се, разсичайки с тялото си като с нож тюркоазената вода. Плуваше кроул и влезе в ритъм — плясък, тишина, дишане. Движенията му бяха изчистени. Когато стигна до края на басейна, се превъртя и притисна краката си към стената. След това се гмурна под водата като ракета. Тялото му беше бързо и подвижно благодарение на тези ежедневни тренировки и честия секс с Герт, който правеха винаги, когато и където можеха: в пералнята, точно срещу въртящите се сушилни и столовете за сгъване на дрехи, в колата късно през нощта, а един път и в килера на кампуса между метлите, в почивката между лекциите й. Плясък, тишина, дишане; плясък, тишина, дишане…

Когато силите му свършиха се изкачи по стълбичката на басейна, за да излезе. Задъхан, махна очилата си и избърса челото си. Отметна назад мократа си коса и изтръска водата от ушите си. Наведе се напред с ръце върху бедрата. Белите дробове все още го наболяваха, но се чувстваше по-добре.

Усещаше погледите на останалите мъже и жени в басейна, докато вървеше към шкафчето си, облечен в морскосинята си тениска „Спидо“. Добре, нека гледат. Още повече че той изглеждаше добре и го знаеше.

Усещаше приятната болка в мускулите си, докато изкачваше трите етажа до апартамента. Отключи вратата и я остави отворена. Любимото му прасенце се втурна към него толкова бързо, колкото му позволяваха малките крачета.

— Ей, момчета! Татко се върна! — извика Фреди.

Нямаше никакъв отговор.

Той погали любимеца си.

— Здравей, Бъстър, Мистър Златна Четина! Къде са всички?

Извика отново:

— Здравейте!

Нищо.

Провери в спалнята с Бъстър по петите. Леглото беше оправено, но Герт не беше там, седяща и зарита в купчини книги, както обичайно я заварваше всяка вечер. Беше почти седем. Обикновено по това време тя беше тук, четеше и го молеше да поръча тайландска пица от Китайския ресторант. Може би се беше забавила в библиотеката. Провери стаята на елфите. Леглата им не бяха оправени, всичко беше в хаос и мръсотия и нямаше никого. Дали всички бяха на кино или нещо подобно? Без него? Тъжна мисъл. Новата комедия „Небесни ботуши“ беше излязла наскоро по екраните и всички елфи говореха за нея напоследък. Той им беше обещал да ги заведе да я гледат заедно. Фреди наистина беше пораснал, откакто те бяха около него. Колкото и да не искаше да признае пред Герт, те запълваха една голяма празнина в душата му. Имаше нещо страхотно в мисълта да бъде баща, така да се каже. Напоследък тази мисъл често се появяваше в съзнанието му и само изчакваше подходящия момент, за да я сподели с Герт. Фреди искаше да бъде баща и вярваше, че е готов за това. Те бяха женени. Не беше ли именно това целта на брака?

Влезе в кухнята, за да си направи сандвич. Смяташе да го изяде до прозореца, за да наблюдава и чака семейството му да се появи. Можеше отново да вечеря с тях, ако не бяха яли. Беше гладен. Докато вървеше към хладилника, забеляза нещо, което беше пропуснал. На масата, в стил петдесетте, видя бележка. Разпозна бледия химикал на Герт с инициалите й „ГЛ“ и сърцето му падна като слънце, което изведнъж започва рязко да залязва на хоризонта.

„Фреди, съжалявам! Зная, че е малко неочаквано и последните няколко седмици бяха чудесни, но точно сега имам нужда от повече лично пространство. Наистина искам да си взема изпитите, без някой да ме разсейва. Имам още само един семестър до дипломирането и трябва да се концентрирам. Отивам да живея при приятели, които също учат. Надявам се да ме чакаш. Моля!?

Г“

Кои, по дяволите, бяха тези приятели? Джудит? Тази претенциозна кучка с мустаци, брада и каквото и да е там. Той още веднъж прочете бележката. Точно когато си мислеше, че всичко върви добре, Герт го прекрати. Какво не беше наред с нея? Тя беше толкова мила и любвеобилна, откакто стана инцидентът, а той дори й помагаше с ученето и я препитваше по материала след някое бурно изживяване вкъщи.

Какво имаше предвид под „разсейване“? Сексът ли беше? Или той? За трети път прочете бележката и почти не можеше да повярва на това, което чете. Очакваше всеки момент Герт да скочи върху него и всичко това да се окаже една голяма шега. Но явно не беше.

Почти не виждаше нищо. Събори нещата от масата на земята, разярен на самия себе си и на нея. Беше повярвал, че са се върнали заедно на пътеката. Че той се беше върнал. Брак. Деца. Дом. Моногамия.

Тогава видя виолетовата картичка с усмихнато лице, залепена под тази на Герт:

„Почувствай аромата. По нашия път да върнем тризъбеца. До скоро. Моля, напълни хладилника за нашето завръщане.“

Бяхме отишли в дома на енорийския свещеник с Мистър Пътнам. Трябваше да стоим в кръг около салона на пастора и да се молим за момичетата. Навън беше станало тъмно. Аби и Бети бяха доста спокойни, защото вече се бяха изтощили. Те винаги се успокояваха вечер, когато станеше време за вечеря и след това за сън. Бети седна на пода, а фустите й падаха около разкривените й крайници. Тя се лигавеше, докато се взираше надолу към тях, а главата й се клатеше като на кукла на конци. Междувременно Абигейл се влачеше около четиримата и хленчеше.

— Кой ви причини това зло? — попита преподобният Париш.

— Кажете ни! Кой ви стори това? — крещеше мистър Пътнам.

— Кажете ни? Коя беше вещицата?

Колкото повече ги притискаха, толкова по-раздразнителни ставаха момичетата.

Аби се изправи и хукна из стаята.

— Желая, желая, желая! — шепнеше тя и пляскаше с ръце, докато Бети се пльосваше на пода като риба.

Аби спря при камината и хвърли една голяма цепеница в стаята, след това се опита да се измъкне през комина, както го беше правила много пъти досега, но мисис Ингерсол, собственичката на таверната, я хвана и я дръпна назад. Най-накрая Аби се успокои, падна на земята и се сви на кълбо, криейки се под полите си.

— Кажи ни! Кажи ни! — настояваха мъжете с все по-гневни гласове, а лицата им бяха почервенели от ярост.

— Тя няма да ми позволи да кажа! — изкрещя Аби, като държеше ръцете си около врата, сякаш някой я душеше.

Бети допълни:

— Тя ме измъчва, но аз няма да се подпиша в книгата й!

— Кой е това? Кой ви кара да правите това? Кой ви кара да се подпишете в книгата на дявола, бедно дете? — попита преподобният Париш.

Аби седна и широко отвори очи, взирайки се. Бети направи същото.

— Не я ли виждате? — попита Аби, сочейки с пръст. — Защото тя стои там!

Всички се обърнаха към мен.

Фрея Бошан, март 1692 г.