Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (48)

Глава 45
Мъжът в бяло

Беше минала една седмица, откакто Фрея и Джеймс бяха хванати и отведени в затвора в Бостън. Сложиха ги в отделни килии. Фрея се беше свила на кълбо до една стена и притискаше полата си към носа и устата си. Мръсотията и миризмата почти я задушаваха. Беше в килия с други жени, които бяха обвинени, че си имат работа с дявола. Досега много от тях бяха признали, защото им беше казано, че ако го направят, както и ако посочат имената и на други вещици, може да се отърват от бесилото.

Не беше минал и ден и времето вече й се струваше като цяла вечност. Жените, които бяха признали, не бяха обръснати от глава до пети, за разлика от тези, които продължаваха да твърдят, че са невинни. Освен това не бяха оковани. Но като всички останали затворници и те бяха съблечени. Някои бяха разменили дрехите си срещу допълнителна храна. Влачеха се наоколо в мръсните си затворнически дрехи или седяха апатично до стената на мръсния под. Някои тракаха по масата, викайки съпрузите, децата си или някой приятел, който беше в съседна килия.

Фрея извика към Джеймс, но нямаше отговор. Опита отново, но й заповядаха да пази тишина. Фрея продължаваше да вика, докато гласовете не станаха груби. Но независимо от острите нотки в гласовете на съкилийничките си, тя продължи да вика, докато не се изтощи.

Всички се молеха и шепнеха наоколо. Някои дори опяваха. Затвори очи и обърна главата си към стената. Тя също се молеше, въпреки че досега не беше осъзнала това. Насили се да замълчи, да успокои дишането си и се опита да намери тишината в себе си. Някой сложи ръка на рамото й и тя подскочи. През сълзи се вгледа в жената. Отне й малко време, докато започна да различава очертанията на лицето и тялото й. Някога кожата й е била хубава и нежно кафява, а сега беше отпусната и сбръчкана, покрита с мръсотия. Пухкавото й лице беше отслабнало, а блясъкът в очите беше изчезнал. Беше облечена в дрипи и се взираше във Фрея с влажен поглед.

— Титуба! — прошепна Фрея. — Защо си тук?

А после си спомни — момичетата, обвинителите, процесът. Титуба беше една от първите жертви.

— Толкова много съжалявам! — проплака тя. — Той дойде при мен! Един висок мъж с бяла шапка. Даде ми една игла, за да му дам кръв и ме накара да се подпиша в книгата. Накара ме да го направя… Аз много съжалявам! — В очите й имаше нещо налудничаво. — Дяволът дойде! Той просто се появи и ме накара да го направя!

Младата жена беше ужасена от нещо или някого. От кого? От мистър Пътнам или от преподобния Париш? Или от някой друг? Кой е високият мъж с бялата шапка? Може би Титуба беше загубила ума си?

— Тихо, тихо, не плачи! — протегна ръката си към нея и я приспа. Остави я да лежи на пода. В коридора имаше слаба светлина зад масата. Надзирателят идваше с порциите вода и бисквити. Стомахът й се сви от глад.

Някой я повика по име и когато Фрея погледна натам, видя един мъж да стои до масата. Беше окован.

— Нейт! Какво правиш тук?

— Помогнах на Джеймс да те отведе далеч от тук. И ето, обвиниха ме, че правя заговор с вещица. — Той се поклони с глава. — Съжалявам за чичо ми. Но можах да го спра. Всичко беше идея на Пътнам от самото начало. Беше си го наумил. Дадох пари на Джеймс да те отведе колкото се може по-далеч от това място. Съжалявам! Не мислех, че Мърси ще ви открие.

— Ти си ни помогнал? Защо? След всичко, което ти причиних, когато те отпратих? — каза тя, спомняйки си събитията от един предишен живот.

Тя се беше влюбила в него, когато се беше представил като Бран Гарднър, но той я беше предал. Беше само трик, за да я накара да се влюби в него. Но тя обичаше Килиан и го беше предпочела пред Бран, както беше и в далечното им минало. В своето отмъщение Бран беше причинил много смърт и болести в Норт Хемптън, стоварвайки гнева на боговете върху града. Тогава тя го изтри от съзнанието и сърцето си завинаги или поне така вярваше.

— Не е ли очевидно? — той погледна към нея и тя можеше да го види по-ясно, наистина да го види — злото в очите му, любовта му към нея и дивото в него, което винаги я беше привличало… Локи. — Обичам те, Фрея. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам!

Думите му раздвижиха магията в нея и някак тя се озова извън мрачния и мръсен затвор и стоеше в горите на Асгард, в началото на всички времена. Беше млада, красива и сама. Вдигна поглед към звездите. Бяха толкова ярки и блестящи в тъмнината, а тя чакаше своята любов.

Стоеше там, красивият младеж, на когото беше подарила сърцето си. Името му беше Балдер и това беше преди всичко, преди отровата, преди разпадането на световете, преди Салем. Беше толкова отдавна, когато те бяха само духове, млади и жизнени.

Тогава той я целуна и тя цялата се изпълни с радост. Дрехите им паднаха на тревата. Тя го обгърна с ръце и ги сложи на силния му гръб, докато устните му целуваха гърдите й. Ръцете й бяха върху стегнатото му и горещо тяло. Бяха възбудени и влюбени и точно тогава по средата на интимността им…

Тя почувства нечии поглед върху себе си. Друг чифт очи. Но това не бяха очи на завист или ревност, а на любов. Тя отвори своите и там, в сенките на дърветата, стоеше Локи и ги наблюдаваше, както Килиан щеше да я гледа един ден, когато Бран я взе в леглото си. Един от тях винаги стоеше в сенките, наблюдавайки, докато тя беше в прегръдките на другия брат му. Един от тях винаги оставаше извън кръга, докато другите двама бяха хванати в прегръдка.

Когато това се беше случило толкова отдавна при раждането на Вселената, Фрея беше спряла, извикала и след това го беше отпратила. Отровната ревност разяждаше сърцето му и нарастваше през вековете, докато в един момент той не реши, че е време за отмъщение. Но може би имаше и друг начин, който щеше да ги спаси дори от това.

— Любов моя, не сме сами — говореше тя, докато той я целуваше. Благословеше я и тя знаеше, че ще продължи, но нямаше да я откаже да направи това, което си беше наумила и което смяташе, че може да ги спаси.

Отправи се към Локи зад дърветата. Щеше да отнеме болката в очите му. Щеше да замени ревността и гнева и вековното желание за разрушение и отмъщение с любов. Тя беше любов. Това беше любов. Тя го обичаше. Винаги го беше обичала. Така че протегна ръката си и се приближи до него.

— Любов моя — извика тя — ела при нас…