Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (15)

Глава 12
Салонът на отхвърлените

Всекидневната на Герт и Фреди беше изпълнена с цигарен дим, който се издигаше на облаци към тавана. Някой беше донесъл стара плоча, от която се чуваше песента на Джон Колтран „Синият влак“ блусарска, нежна и завладяваща музика.

Приятелите на Герт от училище бяха нарекли тези техни събирания в одимената и полумрачна атмосфера „Салонът на отхвърлените“. Френската дума обикновено се използваше за галерия, в която се излагаха картини, които са в противоречие с традиционните и консервативни модни тенденции, но в този случай именно тези деца се чувстваха отхвърлени като недооценени шедьоври. Те бяха насядали из целия апартамент и ядяха маслини, бисквити и сирене, пиеха червено вино и лениво пушеха цигари. Всички идваха от заможни семейства, но харесваха въздуха в сиромашките къщи. Говореха за Сартр и Камю, Ницше, Киркегор и Хайдегер и чувстваха себе си добре облечени, невероятно елегантни и красиви.

Сам — с тънки мустаци и кичур коса, който падаше над горната му устна, беше полегнал на една страна върху малка раница и поглеждаше иззад Рей-Бан Уейферър.

До него, скръстила крака, седеше сестрата на Герт — Касандра, известна още като Суануайт — висока, бледа и слаба като анорексичка. Беше станала част от тази компания, след като започна да излиза със Сам. Срещнаха се на едно парти, на което я беше поканила Герт в кампуса. Тя не говореше много, но наблюдаваше партито. Имаше една друга двойка, млад мъж с рошава брада и момиче с ниско подстригана коса, почти момчешка прическа и яркочервени устни. Фреди не можеше да си спомни имената им.

Според него, претенциозната група беше безвредна, въпреки че сред тях имаше и агресивни хора, например Джудит — специалист по философия. Гарвановочерната й коса беше ниско подстригана и неравните краища на бретона й падаха над широкото й чело. Гласът, който излизаше от тъмночервените й устни, беше леденостуден и подигравателен особено когато говореше на Фреди.

Джудит дръпна от цигарата си и издиша бавно.

— Кажи ни, Фред, когато говорим за смисъла на човешкото съществуване, какво точно влагаш в това да си пожарникар?

Тя намекваше за темата, която самият той беше повдигнал, след като се върна от Фейкланд.

— Това помага ли ти да заглушиш тишината? Или придава някакво значение на едно друго безсмислено съществуване? Или ти просто реализираш една момчешка мечта?

Децата в стаята се разсмяха.

Фреди беше доста раздразнен. Обикновено куклите го забавляваха, но този път не беше в настроение.

— Добре, Джуди — каза той, съкращавайки името й по същия начин, по който и тя беше съкратила неговото на Фред. — Ти, която казваш, че си горда модерна феминистка, все още използваш думата пожарникар, вместо огнеборец.

— О! — възкликнаха впечатлени всички в стаята.

— Туше! — отвърна Джудит. — Но ти все още не си отговорил на въпроса ми!

Въпреки че тя просто се опитваше да заинтригува останалите, Фреди реши, че въпросът й е глупав. Той наистина не заслужаваше отговор, но ако тя беше решила да го притиска, щеше да й отговори.

— Да бъдеш огнеборец е доста смислено, Джудит, не мислиш ли? Аз спасявам човешки животи!

— Аха! — каза тя. — Животи, които може би не искат да бъдат спасени!

Фреди не можеше да повярва какво чуват ушите му!

— И пак се връщаме на темата — намеси се Сам. — Пред лицето на този огромен абсурд има само един важен въпрос, който трябва да си зададем.

— Дали да живеем, или да умрем! — довърши Касандра. Сам се наведе и я целуна — неговата прекрасна ученичка.

Герт, която седеше на дивана се прокашля.

— Вие, деца, май се разболявате и ставате ужасни.

Най-накрая, помисли си Фреди, на жена му й писнаха всички тези глупости.

— Да, това е доста идиотско — добави той. — Ако се намирате в къща, която гори в пламъци, всички вие бихте искали да се спасите. Жаждата за живот надделява над всичко — и той се засмя. — Всички тези теоретични, празни, интелектуални концепции са спекулации. Те нямат нищо общо с истинския живот. Борбата с огъня е живот. — Ето! Каза нещо интелигентно и смислено. Можеше да се справи с тези колежанчета, дори и да се държаха така, сякаш беше под тяхното ниво. Погледна към Герт за одобрение, но тя извърна очи.

— Приятелите ми не са идиоти — репликира го тя.

Той не беше казал такова нещо и не можеше да повярва, че Герт не взима неговата страна.

— Не, не сме — каза Джудит, усмихвайки се така, сякаш отново щеше да ги замеря с резултатите си от изпита за SAT (образователен тест) или да размахва името на престижния университет, в който учеше, но Фреди не даваше и пукната пара за това. — И защо…?

— Какво защо? — Какво виждаше Герт в тези хора? Едва тогава забеляза Келда и Ниф да надничат от спалнята. Герт ги беше помолила да не се появяват до края на вечерта. Те казаха нещо с устни на Фреди, но той не можа да ги разбере. — Извинете ме! — извини се учтиво и напусна стаята.

— Още ли не се е отървал от малките си приятели? — обърна се Джудит към Герт, след като Фреди излезе с широки крачки и се отправи към стаята на елфите. Той чуваше как тя продължава да трови съзнанието на съпругата му, обяснявайки със силен шепот как един застаряващ мъж висеше с тийнейджъри и колко странно беше това и колко се тревожеше за Герт.

Вал свиреше на електрическа китара, която не беше включена. Кой знае откъде я беше взел! Свен лежеше в горната част на двуетажното легло и четеше „Сбогом, скъпа моя“ на Реймънд Чандлър. Ирдик дремеше на долното легло.

— Какво? — обърна се Фреди към Келда и Ниф, които го бяха сграбчили за тениската.

— Мразим Джудит. Ние я мразим! — каза Ниф.

— Да — каза Келда — Тя е ужасна и заслужава възмездие!

— Тя е приятелка на Герт! — каза Фреди — Предупреждавам ви, оставете я на мира!

— Но защо се държи толкова подло с теб? — попита Ниф — Ти си най-добрият!

— Сигурно го иска — каза Ирдик, оглеждайки наоколо.

— Очевидно! — добави Свен.

— Кой не иска Фреди? — подхвърли Вал, като прокара пръсти по китарата.

Фреди внезапно се почувства уморен и само сви рамене. Реши да отиде и да си легне в стаята. Предишната нощ не беше спал много. Имаше много тежък пожар — една къща в предградията беше изгоряла, а те бяха спасили едно бебе и тригодишно момиченце. Не бяха успели да намерят родителите. Полицията подозираше, че е било престъпление.

Легна в леглото си, слушайки оживения разговор в хола и скоро заспа. Събуди се внезапно от видение — беше погълнат от пламъци, които не му се подчиняваха, както обикновено ставаше.

Герт стоеше над него и разтърсваше раменете му.

— Къде е Джудит? — попита тя.

Фреди примигна. Трябваше му малко време, за да се ориентира в ситуацията.

— Не зная. Не е ли с теб? Аз преди малко дойдох тук, за да полегна.

— Всички си тръгват в момента, а Джудит е изчезнала. Мислех, че е отишла в банята.

Фреди протегна ръка към бузата на Герт и я погали.

— Може би си е тръгнала, без да ти каже.

Герт се извърна, пренебрегвайки ласките му.

— Ще ги изпратя!

Фреди я наблюдаваше как излиза от стаята. Чу как изпрати приятелите си, а след това се върна при тоалетката в банята. От елфите не се чуваше нито звук. Сигурно бяха заспали или се подготвяха за следващите си подвизи. Може би имаше някакъв шанс той и Герт да са щастливи тази вечер и да останат насаме.

След малко тя влезе в спалнята. Фреди се изправи в леглото и я наблюдаваше, докато се съблича. Свали дънките си, след това и моряшката си тениска, а русата й коса се разпиля върху раменете й. Стоеше само по бельо, а гърбът й беше издължен и мускулест. Имаше малки вдлъбнатини в основата на гръбначния стълб — малки хлътвания над хълбоците, които той намираше за много секси. Облече една стара тениска, качи се в леглото и се обърна на другата страна. Фреди въздъхна. Бяха се превърнали в стара, мълчалива и апатична двойка.

От другия край на апартамента се чу силен удар, а след него и още.

Герт въпросително се обърна към него.

— Какво беше това?

— Удари — каза Фреди. Звучеше все едно идва от терасата. Той стана и Герт го последва.

Когато дръпна завесите от плъзгащото се стъкло на вратата към терасата с Герт зад гърба си, и двамата се втрещиха. Там беше Джудит със запушена уста с една от шарените кърпи на Фреди, завързана за един стол, който беше поставен точно срещу стъклото, така че челото и раменете й се удряха в него. Тя гледаше към тях с разширени и уплашени очи. Вероятно й беше отнело доста време да придвижи стола сантиметър по сантиметър, за да се озове пред тях и да вдигне шум. Косата й, която обикновено беше добре оформена, сега беше разрошена. Тя трепереше и издаваше приглушени сумтящи звуци, с които искаше да ги накара да излязат навън.

Герт бързо отвори вратата.

— О, господи, Джудит! Какво се е случило?

Тя махна кърпата и видя, че Джудит беше завързана за стола с някои от коланите на Фреди.

— Тези твои приятели — промърмори Джудит — малките същества!

— Ти ги въвлече в това — каза Герт, като размахваше обвинително пръст срещу него. — Фреди, как можа! — Чувстваше се напълно предадена, докато развързваше коланите и освобождаваше приятелката си. — Навън е студено. Можеше да умре тук!

Но тя искаше ли да живее? Фреди едва се стърпя да не й зададе въпроса.

— Не бях аз, кълна се! — Той повика Келда и Ниф, но те бяха изчезнали.

Фреди знаеше, че малките елфи се опитваха само да помогнат, но всички тези техни усилия можеха да му донесат единствено развод.