Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (29)

Глава 26
Неочаквани удари

Хъдсън вдигна една малка розова рокличка с балетна пачка от тюл, за да я покаже на Ингрид. Върху горната й част имаше картинка с малко прасенце, което прави пирует с островърхи обувки.

— Какво мислиш?

Светлината се отрази върху стъклата на очилата му, с рамки от черупка на костенурка.

— О, Табита нямаше ли да има момче? — каза тя.

Измъкнаха се от работа в обедната почивка, защото бяха решили да отидат на пазар и да купят подарък за бебето на Табита от близкия бутик „Тейтър Тотс“.

— И какво от това? — каза тъжно Хъдсън и сложи малката рокличка обратно. — Защо да няма и момиче? Това е толкова сладко!

Както винаги, Хъдсън беше облечен безупречно. Само той можеше да направи така, че едно сако с дебело райе да изглежда тънко и елегантно. Но днес у него имаше нещо различно. Преди няколко месеца най-накрая беше успял да накара майка си, госпожа Рафърти, с която отношенията им от много време бяха доста студени, да намери сили в себе си да приеме неговия приятел и да се срещне с тях. Макар че темите за политика бяха избягвани, в един момент тя и Скот така се увлякоха да дискутират, че Хъдсън се почувства излишен. А той обикновено повдигаше темата за политика само за да създаде малко напрежение помежду им.

Ингрид грабна малкото туту.

— Да я вземем! Защо не? Тоест, мисля, че бебетата са си бебета. Не можеш ли просто да ги облечеш, както ти искаш? Те са като кукли! Нали?

— Е, не точно. Остави я обратно, Ингрид! — каза Хъдсън и сега в тона му звучеше гласът на разума. — Ако той иска да носи розово туту, това ще бъде негово решение, когато стане готов да го вземе.

Тя въздъхна, върна тутуто обратно на рафта и продължи да разглежда другите бебешки дрешки.

— Не зная — каза Хъдсън с копнеж, — всичко това не те ли кара да се чувстваш като…

Тя се обърна към него и го погледна с ужас в очите.

— Като какво? Като че ли аз ще имам бебе?

— Да!

Тя сви рамене. Никога не беше мислила за това.

— Да, и аз се чувствам така! — Той отново започна да разглежда рафтовете, а пръстите му се движеха бързо и умело. — Само те проверявах. — Вдигна нещо, което приличаше на малки кожени панталонки, но бяха изработени от зелен хавлиен плат. — Трябва да признаеш, че тези са изключително сладки и че пазаруването на бебешки дрешки е много забавно.

Тя погледна подозрително към него, но продължи:

— Искам да поговоря с теб за нещо.

Хъдсън изцъка с език.

— Знаех си, че нещо не е наред и ме държиш в пълно неведение. Беше разсеяна днес и то не в добрия смисъл на думата. Познавам този поглед. Какво става?

— Попаднах на тях в новото кафене — Мат, Маги и майка й, Мариза. Неговата бивша приятелка. Те изглеждаха толкова щастливи заедно! Мариза е поразяваща. Прилича на италианска филмова звезда и се държи като такава.

— Зная какво имаш предвид, затова спри дотук! — предупреди я Хъдсън, като я хвана за ръката. — На първо място всички имена започват с „М“, нали? Напълно идиотско! И второ, Мат избра теб, не София Лорен. Ако искаше, досега да се е оженил за нея. Но той не го е направил. Причината да се държат интимно е не само че имат общо минало, а защото освен това имат дете — затова са приятели. И приятели е важната дума тук.

— Приятели.

— Хората трябва да бъдат такива, ако искат да са добри родители, а и доколкото разбрах от думите ти, хлапето е страхотно, нали така? Добре, това означава, че родителите й са достатъчно зрели за това.

— Предполагам.

— Няма за какво да се притесняваш.

— Добре — мрачно се съгласи тя. Макар съветите на Хъдсън да бяха верни, нейните съмнения не изчезваха.

Междувременно стигнаха до касата с пълни ръце. Незнайно защо бяха взели и тутуто, както и кожените панталонки, халат с качулка на хипопотам, една модерна плюшена играчка, която се очакваше да създава добро настроение на бебето, и още различни други неща, които според тях бяха изключително необходими.

Навън духаше хладен бриз и по тротоарите беше навял сняг. Двамата се движеха от слънчевата страна на улицата. Хъдсън предложи да изпият по един коктейл след лудото пазаруване, което го беше накарало да ожаднее. Ингрид му напомни, че трябва да се връщат на работа, защото нямаха богати работодатели. Освен това, трябваше да помислят и какво е необходимо за къпането на едно бебе.

— Говорим само за бебета, домакини и брак — каза Хъдсън, докато самодоволно вървеше до нея. — Забравих да ти кажа, че аз и Скот решихме да опитаме това с възела.

Ингрид спря на средата на тротоара.

— Сега ти ми кажи! Аз ли съм само тази, която крие информация?

— Добре де, засега само го обмисляме. В Ню Йорк това е законно. Мислехме да отидем за един уикенд до там, в хотел Ганзвурт в област Мийтпакинг — след Сити Хол, разбира се. Въпреки че чух, че в Бруклин е по-добре, защото е по-малко натоварено, отколкото в Сити Хол, центърът на Манхатън. Така че…

— Не! — каза раздразнено Ингрид.

— Извинете! — каза един висок мъж, който стоеше зад Ингрид, но нито тя, нито Хъдсън го бяха чули да се приближава. Той погледна невярващо към нея.

— Какво имаш предвид под това „не“?

Бяха предизвикали малко задръстване на тесния тротоар и мъжът се изкашля, за да привлече вниманието им.

— Извинете! — повтори учтиво той. Опитваше се да мине на тротоара покрай тях с всичките им пазарски торби от „Тейтър Тотс“. Но Ингрид и Хъдсън не помръднаха и не му обръщаха никакво внимание. Тя сложи ръка на кръста си и се намръщи.

— Ако ти и Скот възнамерявате да се ожените, тогава ще направите истинска сватба. Помисли най-малко за заглавията в Таймс!

Младият мъж стана нетърпелив.

— Извинете ме! — избоботи той с глас, напомнящ на гръмотевица в далечината.

Ингрид изпуфтя, обърна се и застана лице в лице с него. Хъдсън погледна нагоре, за да види мъжа, който беше висок около два метра. Носеше елегантен раиран костюм, стилно черно кашмирено палто и сако, разкопчано върху широките му гърди. Ингрид се вгледа в квадратните челюсти на лицето му; големите бледозелени очи, обградени от светли червено-кафяви мигли, вежди в същия цвят и прав нос. Сякаш я порази светкавица и почти изпусна торбите на земята.

— Ерда? — попита непознатият.

— Тор! — каза тя и сключи вежди.

— Какво става? — попита Хъдсън. — Причува ли ми се, или ти наистина го нарече Тор?

Ингрид се взираше в гиганта с буйна червеникава коса срещу себе си. Фрея й беше казала, че докато е живяла в Ийст Сайт в Ню Йорк и е държала Холидей Лаунд на Сент Марк, техният добър приятел беше отворил своя клуб в съседство. Разбира се, Фрея беше направила няколко тайни шпионски посещения на конкуренцията и докладва на Ингрид, че той е открил малък, тъмен нощен клуб до магазинчето на ъгъла — място, което човек би могъл лесно да пропусне, ако не внимава. Беше известен само на хора от елита, които искаха да будуват нощем — Падналите и Валкириите. Всяка седмица те влизаха с нова парола. „Червената врата“ имаше малка сцена, на която се изявяваха танцьори на бурлеска, духовити артисти, горещи изпълнители на хавайските танци хула-хула и дори клоун с червен нос.

— Най-горещото място в града в този момент и аз нямам предвид клуба — беше казала Фрея със самодоволна усмивка. — Трябва да видиш как жените полудяват по него!

— По-скоро не бих искала да видя точно това! — беше отговорила Ингрид.

Тор, богът на гръмотевиците!

Нейната стара любов.

Той търсеше Ерда от векове. Тя беше различна от другите богини, които се хвърляха в краката му, и колкото повече тя го отблъскваше, толкова по-упорито той я търсеше. Но Ерда знаеше за репутацията на Тор. Беше разбил много сърца сред безсмъртните и затова го държеше винаги на дистанция.

— Моя скъпа Ерда — каза той, повдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Сега съм Ингрид — отвърна тя рязко.

— Може ли някой да ми обясни какво става? — попита Хъдсън — Някой ще ме представи ли на големия човек или това наистина е Тор? Или аз сам трябва да го направя?

Ингрид успя най-накрая да си поеме дъх. Обърна се към Хъдсън и го погледна разтревожена.

— Съжалявам — и направи безпомощен жест с ръце, — това е…

— Трой Оувърбрук — каза червенокосият гигант и с очарователна усмивка протегна ръка.

Лицето на Хъдсън засия, когато си стиснаха ръцете. Беше очевидно, че вече е попаднал под влиянието на магията на бога.

— Хъдсън Рафърти. Всеки приятел на Ингрид е и мой приятел — отвърна той.

Трой наклони глава към нея.

— Имаме много неща да наваксваме, Ингрид. — Намигна й, когато произнесе името й. — Изглеждаш великолепно.

Ингрид се изкашля.

— Добре, но ние с Хъдсън трябва да се връщаме на работа. Вече закъсняваме.

— Кога мога да те видя пак? Ще остана тук, в Норт Хемптън, до края на зимата. Да пием кафе някой път? — предложи Трой и се облегна предизвикателно на стената, като се опита да изглежда срамежлив, гледайки към маратонките си. — Знаеш, че скоро идва денят на Свети Валентин.

— Аз работя в местната библиотека — каза тя безразлично. — Ела и си вземи няколко книги.

Хъдсън я сръчка с лакът в ребрата.

— Не ставай глупава, Ингрид. Дай на стария си приятел телефонния си номер!

Ингрид се поколеба за момент, преди да се пресегне към чантата си и да подаде на Трой една визитка.

Той я сложи в джоба си и й намигна.

— Ще ти се обадя — обеща, преди да се разделят.

След като се отдалечи, Хъдсън започна да говори:

— Не мога да повярвам, че беше готова да избягаш от всичко това!

— Нямаш никаква идея за какво говориш, Хъдсън!

— О, така ли? — взря се той в нея.

— Трой и аз имаме история — намръщи се тя.

— Моля те, разкажи ми.

— Това е дълга и скучна история. Освен това, аз имам приятел, нали помниш?

Пресякоха улицата и се отправиха към библиотеката.

— Това е една чаша кафе! Господи! — Хъдсън се засмя. — Не съм казал иди да спиш с него. Въпреки че ако ти не го направиш, аз ще го направя!