Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (50)

Глава 47
Среща със смъртта

Значи това беше смъртта. В действителност не беше толкова ужасно, само сиво и неясно, сякаш беше влязла в черно-бял филм. Беше умряла в средния свят и се събуди тук. Един шумен вентилатор разреждаше застоялия въздух. Беше й отнело много време, за да стигне точно до тази почивна стая, един от многото офиси във византийски стил на сестра й Хелда, обзаведен в забележителен сив небостъргач в Тартар, центърът на Ада. Троловете на Хелда изпратиха Джоана на дълга разходка из сградата. Но този път, когато пристигна на покрива, Джоана хвърли поглед към гравираната табелка на бюрото на рецепционистката. Джоана смяташе, че най-после беше по-близо до намирането на сестра си.

Прочете табелката — мисис Делия Дилей. Името й беше познато. Тя разглеждаше личното съобщение на Хелда за смърт, но едва се беше обърнала към жената и вече участваше в ожесточен спор. Мисис Дилей сега я гледаше над плътните рамки на очилата си, които имаха котешка форма и рамката им беше покрита с изкуствени диаманти. Борбата на погледите им беше започнала, по време на която Джоана усети миризмата на неприятен одеколон.

Когато за първи път се приближи към мисис Дилей, тя забеляза, че жената зад бюрото явно беше на някаква диета. Пред всички добре подредени папки, моливи и химикали имаше табелки и сред тях пред една консервна кутия — табелка само с две думи „риба тон“.

— Да? — попита мисис Дилей, продължавайки да я гледа над очилата си.

— Казах, че съм Джоана Бошан!

Мисис Дилей прочисти шумно гърлото си.

— Зная!

— Наричат ме и по друг начин, Скади… сестрата на Хелда.

— Използването на имена няма да ви помогне, госпожо. — Мисис Дилей грабна една папка, отвори я и започна да следи с пръста си редовете.

— Имам среща със сестра ми!

Беше видимо, че мисис Дилей губеше търпение, защото започна да говори толкова бавно, колкото можеше.

— Вече ви казах. Само аз мога да Ви уредя среща със секретарката на Хелда.

Започнаха да се въртят в кръг.

— Но нали Вие сте секретарката на Хелда!

Мисис Дилей пое дълбоко въздух и след това издиша.

— Аз съм рецепционист на секретарката на Хелда.

— Не, не сте! — каза Джоана.

Сега мисис Дилей се вгледа в нея, но според Джоана тя вътрешно й се смееше.

Не беше забавно. Рецепционистката започна да търси нещо на бюрото.

— Просто седнете. Някой скоро ще говори с Вас.

Джоана знаеше какво означава думата скоро в това място на безвремието. Тя се намръщи към жената.

— Тук имаме много работа, госпожо, и ако искате вярвайте, но персоналът не ни достига. — С големите си лакирани нокти мисис Дилей взе една отварачка за консерви изпод купчина списания.

Джоана реши да опита с друга тактика — може би един приятелски разговор можеше да отпусне мисис Дилей.

— Имам само още един въпрос… е, може би ще Ви се стори малко глупав?

Рецепционистката на Подземния свят и хвърли един безизразен поглед, придружен от монотонното:

— Да?

Джоана се усмихна и закачливо погледна настрани.

— По пътя ми насам, през площада, не можах да не забележа, че някои празнични приготовления са в пълен ход. Не можете ли да ми кажете за кого се организира предстоящия празник?

Не искаше да обиди жената, като обиди града й, затова избра този начин. Нямаше как по-уместно да каже, че приготовленията им са мрачни, защото в света на здрача дори въздухът беше мрачен. И щеше да бъде неучтиво да предложи да промени нещо. На площада троловете правеха гирлянди от изсъхнали цветя и окачаха бледи, слабо блещукащи светлини на черните дървета около езерото, което по-скоро приличаше на блато и в което самотен черен лебед плуваше тъжно по водата. Павилионите и беседката все още не бяха готови.

Мисис Дилей й хвърли още един поглед над консервата с риба тон.

— Това не е туристически офис. Затова ще слезете надолу по стълбите до шестия етаж. Но след това ще трябва отново да минете през всичко това, през което минахте, и пак ще се върнете тук. Дори съм учтива като Ви казвам това.

Тя отвори консервата с риба, което беше предизвикателство за дългите й нокти.

— Да, така е — призна Джоана. — Наистина не бих искала отново да минавам през всичко това — усмихна й се тя. — О, хайде, мисис Дилей! Не можете ли да ми кажете?

— Ще ме оставите ли на спокойствие, ако Ви кажа?

Джоана й даде дума. Искаше да й каже, че с удоволствие би изяла рибата й.

Мисис Дилей се обърна на стола си. Всеки в кабините пред нея вършеше своята работа и печаташе на клавиатурата пред него.

— Всички тези приготовления се правят заради посещението на богинята на любовта — прошепна тя.

На Джоана й отне малко време, за да асимилира чутото и тогава разбра, че току-що беше направила голям пробив при мисис Дилей. Не, тя не трябваше да й казва за пристигането на дъщеря й Фрея в подземния свят.

Лицето на Джоана почервеня.

— Искам да говоря със сестра си сега.