Лий Чайлд
Нещо лично (53)

53

По мои изчисления прекосихме пет отделни двора, преди да спрем в последния от тях, ограден с ниска стена и разположен точно срещу къщата на Джоуи. Оттук тя се виждаше по-ясно и отблизо, отколкото през какъвто и да е бинокъл. На алеята беше паркиран самотен черен ягуар, а портата беше затворена. Също както и гигантската входна врата. Върху нея проблясваше процеп за писма от излъскан месинг, а под топката на бравата се виждаше пластина с отвор за ключ. Който несъмнено отключваше някаква сложна брава с вградени лостове, осигуряващи многоточково блокиране на вратата. От онези, които се препоръчват от всички застрахователни компании по света, макар че в случая и една табелка с името на Джоуи щеше да бъде достатъчна.

После, сякаш по поръчка, портата започна да се плъзга встрани, а гигантската врата се отвори. През нея излетяха четирима мъже, които се разпръснаха като парашутисти, изскочили от учебен самолет. Настроението им не беше добро. Отдалече личеше, че са объркани. Препъваха се, оглеждаха се вляво и вдясно. Един от тях придърпваше палтото върху раменете си, друг приглаждаше косата си с пръсти. После се натовариха в ягуара и изскочиха на улицата през отворената порта. Моторът изръмжа, колата набра скорост и изчезна в мрака.

Портата остана да зее.

Джон Кот не се появи.

Нито на първата минута, нито на шестата или на десетата.

Очевидно беше решил да остане вътре и да си пробива път с бой.

Погледнах Бенет и подхвърлих:

— Получи ли информацията за стъклото?

— На френски е — отвърна той.

Показа ми документа на дисплея на телефона си. Беше сканиран от ксерокопие или факс, маркиран с надпис „строго поверително“. С голям обем, който ме принуди да го скролирам с палец. Надписът „строго поверително“ се виждаше на още няколко места.

— Благодаря, че ми го достави.

— Според мен не е нищо особено, но се надявам да ти бъде от полза.

Беше на френски, защото стъклото е на почит във Франция. Несъмнено голямо постижение в световното производство. Чашки със столчета с акцент върху здравината и ефективността. Запратена в стената със силата на бейзболна топка, една ресторантска чаша от този материал има всички шансове да оцелее. Кой би могъл да се справи по-добре при разработването на съвременната технология за бронебойни стъкла? Една научноизследователска лаборатория в Париж беше приела предизвикателството. Както винаги, задачата била постигането на комбинация между максимална прозрачност и здравина. Няма смисъл да поставиш президента зад някое мътно стъкло. Видимостта винаги е от значение. Във финансирането бяха участвали всички правоохранителни агенции от страните — членки на НАТО. Французите бяха получили парите и се бяха заловили за работа.

Първата изненада беше, че не го наричаха блиндирано стъкло, а прозрачна броня. Втората, че не беше стъкло. И помен от него нямаше. Предишните блиндирани панели се изработвали от няколко отделни пласта стъкло, разделени от тънки слоеве поликарбонат или други термопластични материали. Някои от така направените панели били твърди, а други не чак толкова — имали известна гъвкавост. Обикновено резултатите били задоволителни, но имало два проблема. Например приликата с шперплат. Тоест многослойната структура имала различен индекс на пречупване на лъчите на всеки слой. Когато панелът се гледал под ъгъл, човек оставал с чувството, че наднича през шест басейна един под друг. Лоша видимост. Неподходяща за телевизията.

По тази причина учените обърнали гръб на стъклото и се спрели на алуминия. Което ми звучеше шантаво като всяко нещо, свързано с химията. При нея нищо не е такова, каквото изглежда. Въпросният материал носеше наименованието алуминиев оксинитрид и представляваше прозрачна поликристална керамика с кубична шпинелна кристална структура, съставена от алуминий, кислород и азот. Поместена беше и химическата формула, пълна с главни букви и дребни цифри, поставени в скоби. Под формулата беше скицирана и молекулярната структура, която приличаше на полилея в дневната на леля ми в Ню Хампшър.

Алуминиевият оксинитрид представляваше ситна, внимателно разбъркана пудра — като брашно за торта, — която после се компресираше в нещо, наречено „суха изостатична преса“, а след това се изпичаше при изключително висока температура. Следваха шлайфане и полиране, докато пудрата се превърне в подобие на стъкло, което е по-прозрачно от истинското. Перфектен материал в оптическо отношение. Тежък, но не до степен, която да го прави неизползваем.

И здрав. Според първоначалния замисъл трябвало да издържи силата на 50-и калибър, а изпитанията се провеждали с педантична точност. Тази част от текста изчетох с повишено внимание. Разбирах по-голямата част от езика, който беше използван, въпреки че съдържаше и някои строго технически термини, които ми бяха непознати. Но числата си бяха числа и изглеждаха така, както навсякъде по света. Нямах проблем да разпозная цифрата 100, когато я видя. Казваше се, че тестовите панели издържат 100 процента на попадение от 9-милиметров куршум, издържат също и на магнум .0357 или .44, изстрелян в диапазона от петнайсет до нула метра, тоест от упор, както при Джоуи.

И така, те пренесли по въздуха тестовите панели в Южна Франция на едно място, което се казва Драгинян — горе-долу в района, където дядо ми беше забил ножчето си в главата на змията. Там имало голям военен обект с подходящо стрелбище. На разстояние 100 метра панелите издържали 100 процента на попадение от ремингтън .223, а също така и на 7.62 мм патрони натовски стандарт. На този етап учените вече имали с какво да се гордеят. И вероятно са се чувствали добре. След това скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра, която е нереалистично малка за по-големите калибри, и после рискували директно с наистина тежката артилерия — калибър .308 уинчестър, британския му вариант .303 и в крайна сметка стигнали до .44 ремингтън магнум. От седемдесет и пет метра. Все едно че крайцер стреля с оръдията си по вълнолом.

Панелите издържали 100 процента.

Това беше моментът на истината. Зареждат пушката и я слагат на стойката. С бронебоен патрон калибър .50, за който седемдесет и пет метра са нищо. Но аз добре разбирах на какво са се надявали.

Панелите издържали 100 процента.

После дистанцията продължила да намалява. Трийсет и три метра, осемнайсет метра, дори девет. Учените били достатъчно откровени да признаят, че след стрелба от такава дистанция панелите трябва да бъдат подменени. Дори те имали достатъчно политическо мислене, за да отчетат факта, че никой кандидат за обществен пост няма да се появи зад панел, който вече е надупчен при предишни опити за покушение. Сякаш току-що е отървал кожата. Лошо за имиджа. Хората биха останали с погрешно впечатление.

И тъй, в този проект се наливат огромни суми от чужбина. Защото от него зависи животът на много важни хора. По тази причина изпитанията се наблюдават отблизо от представители на заинтересованите страни. Те проверяват числата, задават въпроси, надничат в лабораторията. Всички до един са експерти от разузнаването, но нямат понятие от наука. Те са от старата школа, притежават изключителен опит, а и няма какво друго да правят. Хората от Париж се съгласяват да ги приемат. За тях това не е нищо повече от рутинна процедура. Когато стигнах до азбучния списък с участниците, подредени по държави, прескочих няколко букви и погледнах направо на Е. Там, където пишеше Etats-Unis d’Amèrique.

Съединени американски щати.

Пентагонът беше изпратил Том О’Дей.