Лий Чайлд
Нещо лично (37)

37

„Хилтън“ задоволяваше всичките ни изисквания. Беше един от многото хотели на веригата, но по-лъскав в чест на Парк Лейн. Всичко беше на макс — и цените, и високомерието на персонала. Щом разбраха, че сме без багаж, веднага станаха подозрителни. Носехме само една торбичка с патрони. Подозренията им се засилиха, като казахме, че ще платим в брой. Но отношението им се промени, щом зърнаха нашите пачки банкноти. Светкавично ни причислиха към категорията на ексцентричните олигарси. Не руснаци, разбира се. Не и с този акцент. По-скоро тексасци. И се разтопиха от любезност. Но пиколото остана разочарован, че нямаме нищичко за носене. Явно беше очаквал бакшиш от минимум петдесет лири.

Стаите ни се оказаха на различни етажи. Реших да придружа Кейси Найс до нейната за проверка на безопасността. А и държах едната кутия с патрони да остане при нея. Продължителните престрелки в хотел са малко вероятни, но се случват и невероятни неща, така че сто и шестнайсет патрона ми звучеше по-добре от шестнайсет.

В стаята й нямаше нищо, което би могло да представлява заплаха. Беше с безличната архитектура на хилядите мотелски стаи, които бях виждал, но пък имаше много екстри. Първата от тях беше прекрасната гледка към парка от двайсетия етаж. Оставих кутията с нейните сто патрона на нощното шкафче, огледах стаята за последен път и тръгнах към вратата.

— Хапчетата все още са две — подхвърли зад гърба ми тя. — В момента се чувствам добре.

— Кажи ми кога се качи в колата Бенет.

— Веднага. Видях го на отсрещния тротоар — набираше някакъв номер, след което вдигна телефона до ухото си, което си е нещо нормално. Така че не му обърнах внимание, но в следващия миг моят телефон иззвъня. Беше той. Прекоси улицата и седна на задната седалка от моята страна. Генерал О’Дей му дал номера ми, а генерал Шумейкър го потвърдил. Каза още, че трябва да потеглим веднага, защото сме спрели на забранено, а наблизо има пътна полиция.

— И ти се съгласи?

— Звучеше абсолютно легитимно. Реших, че след като познава двамата генерали, е на наша страна.

— Още ли мислиш така?

— Мисля, че действа на своя глава, но пък е на наша страна.

— И аз мисля така — кимнах. — Вярваш ли на нещата, които каза?

— Според мен преувеличаваше. Освен ако не е бил самоубийствено откровен относно програма, която би трябвало да е дълбоко засекретена. Най-вече от страна на Великобритания. Тя несъмнено ще реагира, ако някой обсъжда навън най-големите й тайни.

— Някои хора са самоубийствено откровени. Особено когато намразят празнословието. Реакция няма, защото такива хора не представляват риск за сигурността. Понякога няма разлика дали ще се раздрънкаш, или ще мълчиш като риба. Британците подслушват тайните ни служби. Британците не подслушват тайните ни служби. И двете възможности са на светло, буквално пред очите ни. Но това не ни помага да разберем кое твърдение е вярно.

— Ти как смяташ?

— Остави това и помисли за нещата, които Бенет не преувеличи.

— По-точно? — попита тя.

— Директно призна, че не знаят какво се случва в къщата на Малкия Джоуи. А също и че не са разбрали кой е поръчителят.

— Е, и?

— Значи не хвърлят много усилия.

— Никой не може вечно да бележи точки.

— Но британците могат — казах аз. — Нали те са измислили тази професия. Не вярвам на изхвърлянията, че АНС не може да се сравнява с тях, но е истина, че британците са добри. Трябва да им го признаем. Ако не са и малко по-добри от нас. Защото по природа са потайни. В положителния смисъл на думата. Повечето от тях са отлични картоиграчи. А когато се наложи, пипат с твърда ръка. С една дума, винаги правят каквото трябва. Но въпреки това не са стигнали доникъде.

— Това е трудна операция.

— Толкова трудна, че нито нашата АНС, нито тяхната ПЦК успяват да пъхнат крак в процепа на вратата?

— Така излиза — каза тя.

— Тогава какви са шансовете един младши анализатор и някакво военно ченге в оставка да направят жизненоважния пробив? Какво ще е онова, което те са пропуснали, но ние ще видим?

— Може би има нещо.

— Няма. Защото Бенет вече мисли като О’Дей. С няколко дни закъснение. Бенет беше в Париж. Разбра, че Кот ме е взел на мушка. И знае, че той е в Лондон. Надява се, че ако ни изкара на светло, в ролята на мишени, все нещо ще изпадне от торбата. Интересува се единствено от своята цел. Изобщо не му пука какво ще стане с нас. Чака пламъка от дулото, за да спипа Кот. Това иска. Още преди политиците да изпаднат в паника.

— Сигурна съм, че ти през цялото време си планирал да излезеш на светло — подхвърли тя.

— Но не и като мишена.

— Има ли значение как ще те нарекат другите?

— Права си. При всички случаи трябва да го направим. Нямаме избор, също както с телефоните. Длъжни сме да информираме О’Дей, а Бенет ще получи каквото иска.

— Само ако ние му го осигурим. Което в крайна сметка няма значение, защото целта ни е една и съща.

— Излиза, че две правителства ни възприемат единствено като стръв. Две вече ни идват в повече. Ние зависим от британците за много неща. А информацията, която ни подават, ще се пресява според отношението им към нас. Подсъзнателно, разбира се. Така че трябва да разберем дали са предубедени или напротив.

— Как да разберем?

— Като мислим само за себе си и за никой друг. Тоест, като игнорираме някои заповеди.

Тя погледна встрани и замълча. После бавно кимна. Жестът й би могъл да подсказва, че размишлява над думите ми или че е обзета от мрачна решителност. Или пък беше нещо по средата. Не можех да преценя.

— Добре ли си? — попитах.

— Трябва да го направим при всички случаи — прошепна тя.

— Не ми отговори на въпроса.

— А мога ли да съм добре?

— Не бива да се чувстваш неспокойна. Няма смисъл да се питаш коя институция ще ни предаде и коя няма. Защото рано или късно всички ще ни предадат.

— Е, сега вече със сигурност ме ободри.

— Не те ободрявам. Искам да се настроим на една вълна. Защото така трябва да бъде.

— Никой няма да ни предаде.

— Готова ли си да се обзаложиш?

— За някои хора, които познавам — да.

— Но не за всички.

— Не.

— И с мен е така.

— И това те тревожи — рече тя.

— Но теб повече.

— А не бива ли?

— Знаеш ли коя е най-голямата ти грешка?

— Чакам да ми кажеш.

— Трябвало е да постъпиш в армията, а не в ЦРУ.

— Защо?

— Стресирана си и пиеш хапчета, защото си мислиш, че националната сигурност е легнала на твоите рамене. Това се дължи на недоверието, което изпитваш към своите колеги. Не им вярваш и се чувстваш изолирана. Всичко е вътре в теб. Докато в армията е различно. Независимо какво се случва по върховете, ти вярваш на своите бойни другари. Това е разликата. Там щеше да се чувстваш много по-щастлива.

— Отидох да уча в Йейл — каза след кратка пауза тя.

— Можеш да се прехвърлиш в армията веднага. Лично ще те заведа в службата за набиране на доброволци.

— Сега сме в Лондон и чакаме есемес от Бенет — напомни ми тя.

— Имах предвид, когато се приберем. Трябва да си помислиш.

— Може и да си помисля — кимна тя.

 

 

Есемесът от Бенет пристигна два часа по-късно. Бях в стаята си, която беше същата като на Найс, но два етажа по-нагоре и с гледка в обратната посока — към покривите на преуспяващите жители на „Мейфеър“. Бяха от сиви каменни плочи или червени керемиди, с ветропоказатели и орнаменти по комините. Американското посолство беше някъде наблизо, северно от мен, но не можех да го видя. Бях седнал на леглото, а телефонът ми се зареждаше на нощното шкафче. В един момент изписука и на дисплея се появи надпис: След 10 минути във фоайето. Набрах стаята на Найс, която каза, че е получила същото съобщение. Изтегнах се за пет минути върху завивките, после мушнах заредения глок в джоба на якето си и тръгнах към асансьорите.

Найс вече беше във фоайето, а Бенет чакаше в една кола, паркирана пред входа. Местна продукция на „Дженеръл Мотърс“, наречена „Воксхол“. Нова, чиста, тъмносиня — толкова анонимна, че можеше да е само на тайните служби. Шкодата сигурно вече беше почистена от отпечатъци и зарязана някъде, помислих си аз. А може би и подпалена. Беше ранна вечер, слънцето всеки момент щеше да залезе зад парка.

Седнах отзад, а Найс се настани до Бенет, който натисна газта и се включи в трафика.

— Къде отиваме? — попитах.

Той мълча дълго, вглъбен в задачата да премине в другото платно на Парк Лейн — в северна посока, — което можеше да стане само със скоростно завъртане на 360 градуса близо до Хайд Парк Корнър. Това ми напомни на шантавото кръгово движение на площад „Бастилията“. Бенет отговори едва след като приключи маневрата.

— В Чигуел.

— Което е?

— Следващото място след Ромфорд на северозапад. Отиваш да живееш там само ако имаш пари. Типично богаташко предградие. Големи къщи с големи дворове, зидове, порти и прочие.

— Там ли живее Малкия Джоуи?

— Да. В къща, която си е проектирал сам.

 

 

Преди да стигнем до Малкия Джоуи, видяхме много къщи с най-различна архитектура. Тъй като напускахме Централен Лондон с още един милион души, които се прибираха у дома, на всеки ъгъл и на всеки светофар имаше задръствания. Но Бенет явно не бързаше. Предположих, че чака да се стъмни.

Прекосихме и няколко исторически местности, след което продължихме на североизток. Качихме се на някаква магистрала, която напуснахме още на първия изход, и се озовахме в Чигуел. Златисти под лъчите на залязващото слънце, улиците можеха да разтопят и най-леденото сърце с красивите си къщи от лъскави червени тухли, оградите от ковано желязо и високите зидове с порти, които бяха умалени копия на Уолъс Корт. Около повечето имаше дървета и храсти, а на алеите бяха паркирани скъпи автомобили, чиито хромирани части проблясваха под последните слънчеви лъчи.

— Пред вратата му ли ще спрем? — попитах.

— В никакъв случай — каза Бенет. — Нещата са доста по-сложни.

И наистина се оказаха такива. Поне в географски аспект. Влязохме в посипан със сгурия паркинг зад някаква кръчма, но без да се отбиваме в нея. Минахме пеша покрай входната врата и продължихме нататък. Може би имаше някакво предварително споразумение със собственика. Без обяснения, без оферти. Само просто и ясно разбирателство. Не викаш паяка и не задаваш въпроси. Не след дълго поехме по тесни и криволичещи улички, несъмнено под плътно наблюдение иззад спуснатите пердета. Британците по принцип са предпазливи хора, но ние се стараехме максимално да не будим подозрение. Просто трима непознати, тръгнали на разходка. Слънцето най-после залезе, небето притъмня. Минахме покрай дълга дъсчена ограда, а после, малко преди да доближим следващата, видяхме широка около метър пролука, която се оказа началото на нещо като пътечка за разходка, дълга и права, с настилка от ситен чакъл. Поехме по нея един след друг — първо Бенет, после Найс и накрая аз. Сто и петдесет крачки по-късно се озовахме на място, застлано с черни мозаечни камъчета, в средата на което имаше барака. Боядисана в зелено, с две думи, изписани на вратата: Боулинг клуб. Зад нея се простираше безупречно поддържана широка морава с квадратна форма.

— Очевидно става въпрос за по-друг вид боулинг — подхвърли Найс.

— Много популярен тук — добави Бенет.

— Това обяснява наличието на клубната сграда — обадих се и аз. — Може да побере всички членове наведнъж. За сериозните мачове.

— Такива клубове има още много — рече Бенет. — Дори по-големи от този.

Наведе се, бръкна под един камък и извади ключ. Поразмърда го нагоре-надолу в ключалката и работата стана. Вратата се отвори навътре. Лъхна ме влага, примесена с миризма на дърво, вълна, памук и кожа, съхранявани прекалено дълго в неподходящи условия. Придържайки вратата, Бенет ни махна да влизаме.

— Какво има тук? — попитах.

— Ще видиш.

Видях куп неща, свързани с боулинга. Струпани в единия край, за да освободят пространството пред прозорците, които гледаха към безупречно подстриганата морава. Пред тях бяха старателно подредени три високи табуретки, всяка от тях зад големи прибори за нощно виждане, монтирани върху железни стойки.

— Миналата зима имаше доста виелици — рече Бенет. — Не бяха кой знае какво, но един от местните се раздели с част от оградата си, а друг — с шестметров бор. Това по една случайност разкри директна гледка от тази барака към къщата на Малкия Джоуи. Чист късмет, защото нямаше как да се приближим повече. Предположихме, че най-близките му съседи са негови приятели, работят за него или просто ще ги е страх да ни сътрудничат.

— Тоест тази барака играе ролята на наблюдателен пост?

— Правим каквото можем според условията.

— И седите часове наред с гръб към вратата?

— Вината е на дърводелеца, който е сковал бараката, но той е покойник от петдесетина години.

— И държите ключа под онзи камък?

— Бюджетен проблем. Защо да вадим десет ключа, като можем да използваме един? Така спестихме за нов компютър.

— И видеокамера?

— Обичат да харчат пари за такива неща. С вграден безжичен предавател за прехвърляне на видеосигнала директно от приборите. Денонощно. Картината е с висока резолюция, но е черно-бяла.

— А от клуба знаят ли, че идвате тук?

— Не точно.

— Ясно.

Заклели са председателя на клуба да мълчи.

— Ами ако дойдат да поиграят боулинг? — попита Найс.

— Сменихме патрона на бравата — отвърна Бенет. — Този е наш, а не техен. Ще решат, че ключовете им заяждат, и ще гласуват дали да похарчат част от членския внос за ключар. Ще има изказвания „за“ и „против“. Докато в крайна сметка въпросът отпадне, защото ние ще сме сложили стария патрон и ще сме се прибрали у дома.

— Добре ли се вижда? — попитах аз.

— Ами погледни.

Промъкнах се напред, настаних се на средната табуретка и погледнах.