Лий Чайлд
Нещо лично (21)

21

Заседанието приключи. Спуснах се по стълбите и излязох през червената врата с намерението да се прибера в кутията от гофрирана ламарина. Но Кейси Найс ме настигна на прага.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — подхвърли тя.

Идеята беше добра. За последен път бях ял в Париж — онзи крок мадам, който ми беше платил самият Евгений Хенкин.

— Къде? — попитах.

— Извън базата — рече тя. — В едно малко ресторантче.

— Имаш ли кола?

— И да, и не.

— Какво значи това?

— Ще видиш.

— Става — кимнах аз.

— Първо трябва да се преоблека — добави тя.

Беше с черен костюм, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Перфектно облекло за Вашингтон или Вирджиния, но не чак толкова за провинциална кръчма в околностите на Файетвил.

— Ще те изчакам — казах аз.

— Пет минути — обеща тя.

 

 

Петте минути се оказаха десет. Но чакането си струваше. Когато й отворих, на прага стоеше момиче с конска опашка, облечено горе-долу като при пътуването ни до Арканзас. Със същото кафяво кожено яке върху бяла тениска, но с други джинси. В подобен цвят, но с ниска талия. Жестоко протрити, оръфани и избелели. Мисля, че им викат „изстрадали“, макар че специално за тези терминът ми се струва неподходящ. Нима можеше да има по-добро място за джинси от това, върху което бяха в момента?

На пръста й се поклащаше халка с автомобилен ключ. Тя го погледна и каза:

— Извинявам се предварително.

— За какво?

— Ще разбереш.

Разбрах двеста метра по-късно. В оградено място край пътя беше струпано какво ли не. Видях пикапи, ръчно тунинговани бегачки на двайсетина години, очукани мерцедеси и беемвета, докарани тук след закриването на наши бази в Германия. Но очите ми търсеха нещо различно. Видях например един лилав миникупър, както и нов модел яркожълт фолксваген бийтъл, сгушен до някаква грозна селскостопанска машина. Реших, че след като се извинява предварително, трябва да има предвид размерите на бийтъла. Вероятно подарък за абитуриентската вечер. Вероятно с жълто цвете във вазичка на таблото, за да е в тон с боята.

Но не беше бийтълът. Беше грозната селскостопанска машина до него.

— Какво, по дяволите, е това нещо? — попитах.

— Част от него е старият ми форд бронко — отвърна тя. — Останалото са листове ламарина, заварени на мястото на изпадналите оригинални тенекии. Кафявият цвят се дължи колкото на ръждата, толкова и на калта. Посъветваха ме да не го мия, защото мръсотията предпазвала от корозия.

— Откъде го взе?

— Продаде ми го един човек във Форт Бенинг.

— За колко?

— За двайсет и два долара.

— Страхотна сделка.

— Качвай се на борда. Никога не го заключвам.

Пантите на вратата от страната на пътника се оказаха толкова ръждясали, че се наложи да употребя сила. Вратата проскърца и се отвори само донякъде, отказвайки да мръдне дори милиметър повече. Наложи се да се пъхна странично. Точно като Кейси Найс, която влезе по същия начин през другата врата. Все едно танцувахме лимбо един срещу друг. Коланите липсваха. Всъщност липсваха и седалките, заменени от парчета зелен брезент, опънати върху тръбните рамки.

Но двигателят запали. След известно кихане и ръмжене, разбира се. После забоботи на празен ход, мокро и тромаво. Трансмисията се оказа по-бавна и от пощенските служби. Тя премести лоста на задна. Някъде в утробата на чудовището се надигна разногласен хор от протестиращи метални чаркове. Вероятно в търсене на кворум за следващите действия. Дебатът се оказа доста продължителен, но кворумът явно беше постигнат, тъй като грозилището подскочи назад. Тя завъртя волана — една очевидно трудна задача. После премести лоста на драйв. Случиха се две неща: комисията по задния ход обсъди своите действия, намери ги за задоволителни и напусна залата. На нейно място се появи екипът за движение напред, настани се удобно и се зае да обсъжда следващите действия. Така изтекоха няколко дълги секунди, след което пикапът потегли. Отначало бавно и с неохотни подскоци, а след това по-бързо и по-равномерно. Насочихме се към изхода на ограденото пространство.

— Трябваше да откраднеш синия пикап на Джон Кот — подхвърлих. — Със сигурност е в пъти по-добър от този.

— Този си ме превозва от точка А до точка Б — отвърна тя.

— А ако трябва да стигнеш до В или Г?

— Вечерта е прекрасна, а ходенето пеша е полезно.

Излязохме през един от многобройните портали на Форт Браг и се озовахме в реалния свят. Или поне в някаква негова версия — на тясно шосе в Северна Каролина, край което се нижеха постройки в съответствие с вкусовете и финансовите възможности на мъжете и жените в униформа. Заложни къщи, заведения за бързо хранене, автокъщи, магазини за джиесеми с предплатени карти и стоки „за един долар“, зали за видеоигри, всевъзможни кръчми и барове. Два много бавни и мъчителни километра, след които магазините и заведенията се поразредиха, заменени от празни терени и горички.

Пикапът продължаваше напред — не бързо, но безотказно. Завихме надясно и потънахме в пустошта. Кейси Найс очевидно знаеше къде отиваме.

— Не ти ли е гадно, че Кот злорадства за грешките, които си допуснал? — попита тя.

— Ни най-малко — отвърнах. — Те са публично достояние.

— Аз бих се безпокоила.

— Засега мачът е едно на нула за мен. Нека си злорадства.

— Благодарение на внезапния вятър.

— Роден съм с късмет.

— Освен това си се оказал от правилната страна.

— И това също.

— Умишлено?

— По-скоро по навик. Което е някаква форма на умишлено.

Между дърветата в далечината проблеснаха светлини. Не след дълго приближихме паянтова постройка сред малка полянка, където бяха разпръснати множество маси и столове. От комина излиташе дим, прорязван от ярки искри. Във въздуха се носеше приятната миризма на печено месо.

— Добре ли е? — попита Кейси Найс.

— Обичам такива места — отвърнах.

Започна процедурата по намаляване на скоростта, която включваше яко напомпване на спирачния педал. Бракмата неохотно се подчини на усилията й, стигна до полянката и спря. Тя завъртя ключа и го измъкна. Двигателят продължи да работи около минута, после се разтресе и угасна. Измъкнахме се от кабината и си избрахме маса. Заведението нямаше име, липсваше и меню. Предлагаше месо, хляб и печен боб, плюс три вида бутилирани безалкохолни. Картонени чинии, пластмасови вилици, книжни салфетки. Не приемаха кредитни карти. Имаше една-единствена сервитьорка, която изглеждаше като прогимназистка. Дотук добре.

Поръчахме ребърца с хляб за нея и свинско печено с боб за мен, както и две бутилки кока-кола. Небето беше ясно, обсипано със звезди. Въздухът беше хладен, но не и студен. Половината маси бяха вече заети. Извадих празното й шишенце за хапчета и го оставих на масата с етикета надолу.

— Прибери си хапчетата обратно — рекох. — Да не се мърсят в джоба ти.

Тя го гледа известно време, без да го докосва, после измъкна от джоба си хапчетата. Седем на брой. Доста по-малко от преди. Издуха прахта от тях, отвори шишенцето и ги пусна вътре.

— Кой е Антонио Луна? — попитах.

— Един приятел. Викам му Тони Луната.

— Колега?

— Не, просто познат.

— Който ти предлага празно шишенце точно когато ти трябва?

Тя не отговори.

— Или който симулира определени симптоми и ти дава рецептите само защото не можеш да отидеш при доктора в службата си?

— Какво ти влиза в работата?

— Окей, няма да питам повече — отвърнах.

Тя прибра шишенцето в джоба си и добави:

— Нищо ми няма.

— Радвам се.

После храната пристигна и аз забравих за всякакви хапчета, законно придобити или не. Бобът си беше боб, а кока-колата — кола-кола. Но месото беше сензационно. Никога досега не бях ял подобно нещо и изведнъж изпитах чувството, че вече за нищо на света не бих подминал това безименно заведение насред горите на Северна Каролина. Очевидно и Кейси Найс беше на същото мнение. Тя изсмукваше месото от ребърцата си, облизваше устни и се усмихваше. Дотук всичко беше чудесно. Но после телефонът й звънна.

Тя избърса пръстите със салфетка и отговори. Послуша малко, после прекъсна линията.

— Трябва да се връщаме — каза тя. — В Лондон се е случило нещо.