Лий Чайлд
Нещо лично (20)

20

— Трябва да се замислите малко повече за втория изстрел — добавих аз, обръщайки се към О’Дей. — Без непременно да вземате твърденията ми за чиста монета. Включете телефона си и звъннете на петимата най-добри снайперисти в страната. От разузнавателния отряд на морската пехота, от тюлените, „Делта Форс“ или за когото още се сетите. Знам, че можете да го направите веднага. Сигурен съм, че номерата им са в списъка ви за бързо набиране. Всъщност съм сигурен, че всички те работят за вас — както Дацев е работил за КГБ.

— КГБ отдавна е история — направи гримаса Шумейкър. — Сега му викат СВР.

— Старо вино в нови бутилки.

— Какво искаш да докажеш?

— Попитайте най-добрите си момчета за втория изстрел. Попитайте ги за двойното докосване на спусъка, сравнимо единствено с двойно почукване. Без нищо друго помежду им освен двайсетсантиметрово отклонение при разстояние хиляда и триста метра. И то с пушка, която е дълга метър и половина и тежи повече от желязна щанга.

— И какво ще ми отговорят според теб?

— Ще ви отговарят „да, сър“. Всеки от тях ще ви каже, че би могъл да го направи с вързани очи.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е във вашия отговор. Ще кажете нещо от сорта „стига глупости, боецо, искам истината“. И тогава всеки един от тях ще се закълне, че такъв изстрел е невъзможен.

— Но Хенкин явно не е мислел така.

— Защото е вярвал на хората като него. Дацев е жив човек, като вас или мен. По-скоро като мен. Той не би могъл да произведе подобен изстрел. Никой човек на планетата не би могъл.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Че стрелците са били двама.

В стаята се възцари гробна тишина. Аз се възползвах от нея, за да допия кафето си.

След което добавих:

— Единият от тях е бил Дацев или Карсън. А другият — Джон Кот.

О’Дей бавно вдигна глава. Като току-що изпълзяла от пясъка древна костенурка.

— Преди малко сам обяви, че Кот не е бил там — рече той.

— Казах, че не е бил на терасата. Бил е в трапезарията, проснат по корем върху масата за хранене, която е голяма и стабилна. Прицелвал се е над главата на партньора си. Опитайте се да си ги представите. Двама снайперисти, единият седнал с кръстосани крака пред сандъчето за цветя, а другият — проснат върху масата. Стоят там в продължение на трийсет минути. Съсредоточават се. Забавят дишането си. Френските прозорци са широко отворени. Онзи зад сандъчето се цели в блиндираното стъкло. Пушката му е заредена с бронебоен патрон. Избира точно онази част от панела, която избра и госпожица Найс. Напълно инстинктивно. Онзи, който лежи над и зад него, е заредил с патрон за спортна стрелба. Французинът е на мушката му. Най-вероятно слепоочието му. Защото може да е с бронежилетка. Това не е кой знае каква пречка за дебалансирания куршум, но защо да рискува с неизвестен фактор? В главата е най-сигурно. И по тази причина тя е в кръстчето на телескопичния прицел. Стрелецът чака стъклото да се счупи.

— Но то не се счупва.

— По тази причина и двамата си плюят на петите. Но Кот остава в Париж. Предпочита да прекрати разследването още на място. Окопава се наблизо и неотклонно наблюдава терасата. Дни наред. Има вероятност и франсетата да са го светнали. Трябва да се провери. Както и да е. В крайна сметка той получава своя шанс. Появяват се тримата, разследващи случая. Когато ме зърва през мерника си, решава, че е ударил джакпота. Малкото му сърчице се разтуптява. След което той се успокоява и натиска спусъка.

— Искаш да кажеш, че е улучил Хенкин погрешка?

— Не е била негова грешка. Хваща ме централно на мушката. Ледено спокоен, без никакви съмнения, че олимпийският медал е негов. Щом натисне спусъка, аз съм мъртвец. Но куршумът лети във въздуха близо четири секунди. В това време извива силен вятър. Спомням си, че видях пламъка от дулото, после заплющя някакво знаме наблизо и после главата на Хенкин се пръсна. Вятърът беше отклонил куршума. Едва с двайсетина сантиметра за всичките хиляда и петстотин метра. Но достатъчни, за да свирне покрай гърдите ми, отдясно наляво, и да се забие в него.

— Не можеш да го докажеш.

— Мога. Ако е бил Дацев и се е целил в Хенкин, щеше да бъде убит Бенет. Той беше следващият в редицата. Не можеш да спориш с вятъра. Изви внезапно. Знамената заплющяха като луди. После утихна също толкова внезапно. През цялата сутрин беше така. Разфучава се за миг и спира. Това може да се провери.

О’Дей замълча за момент, поклати глава и каза:

— Двама стрелци. Боже господи! Трябва да предложим тази теория на Лондон и на Москва. Длъжни сме, ако сме замесени във всичко това. Рик?

Шумейкър се забави за миг, после кимна.

— Съгласен съм.

— Джоун?

— По-добре да смятаме, че са двама, а да се окаже един, отколкото да смятаме, че е един, а да се окажат двама — каза Скаранджело. — И да сгрешим, ще е от предпазливост, а не от недоглеждане.

О’Дей не поиска мнението на Кейси Найс.

— Отивам в Лондон — обявих аз.

— Сега ли? — вдигна вежди О’Дей.

— Не ми пука за снимката в спалнята му. Не ми пука, че този червей стреля по мен. Това е професионален риск за всяко ченге. Но той прояви небрежност и не ме улучи. Не би трябвало да опитва при толкова ветровито време. Резултатът е убийството на невинен човек. Което е различно. Груба грешка! Вие правилно казахте, че след като съм го пипнал веднъж, ще го пипна и втори път.

— А после какво?

— Ще му измъкна ръката от рамото и ще го пребия до смърт с нея.

— Не става — отсече О’Дей. — Ще заминеш за Лондон, когато аз ти кажа. Ситуацията е сложна и е нужна подготовка.

— Не можете да ми заповядвате — отвърнах. — Аз съм цивилен.

— Става въпрос да помогнем на страната ни. Нека го направим както трябва.

Замълчах.

— Хенкин не е бил невинен човек — добави О’Дей. — Като офицер в КГБ е вършил престъпления.

Не отговорих.

— Нали ти казах? — подхвърли той.

— Какво?

— Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.

— Дали и в Лондон ще работят заедно? — обади се Скаранджело.

— Вероятно — отвърнах аз. — Това е среда, която изобилства от мишени. За тях ще е добре да удвоят огневата си мощ.

— А кой ще участва във втората операция? Карсън или Дацев?

— Не си падам по хазарта.

— А ако си падаше?

— Карсън. Хенкин каза, че Дацев не обича репетициите, и мисля, че наистина е така.

— Чакаш да се подготвим, а след това отиваш в Лондон — отсече О’Дей.